Красимира Харутюнян
Подкрепям решението на Областна администрация – Ямбол да бъде сложен край на незаконните постройки в коритото на река Тунджа. Законът трябва да бъде спазван, а безопасността на хората – гарантирана. В това не би трябвало да има две мнения.
Но заедно с подкрепата идва и едно сериозно притеснение.
Пиша тези редове не като журналист и не като страничен наблюдател. Пиша ги като човек, който от години е част от живота на вилна зона „Курткая“, който познава хората там и е преживял заедно с тях пожари, страх и безсънни нощи.
Страхувам, че ако не бъдат предприети навременни и последователни мерки, проблемът няма да бъде решен, а просто ще бъде преместен във вилната зона.
Това не са опасения, родени от слухове, а реални страхове, че преселението към това място ще се засили.
Миналото лято отново гасихме няколко пожара „ запалени от стъкло“. Отново гледах как огънят поглъща всичко по пътя си. Видях възрастни хора, плачещи за домовете си. Видях пожарникари и доброволци, които с риск за живота си се бореха с пламъците. Видях и страха – онзи истински страх, който остава дълго след като пожарът е загасен. Но видях и безхаберието на виновниците за всичко това, които спокойно наблюдаваха огнения ад и с присъщата им наглост коментираха „тоз къща кат сгори, ша влизам в друга“.
За съжаление, година по-късно тревогите ни не са по-малки – с всеки доловен мирис на дим в горещите дни мисълта за пожар става все по-натрапчива. Купищата боклуци, превзели голяма част от необитаваните дворове, са потенциална и сериозна заплаха за целия район. Такива са и кюмбетата и откритите огнища в дворовете на пришълците, които обаче добре са си научили урока – вината винаги е в „огъня тръгна от стъкло“ . И още, и още… Днес обаче към всичко това се добавя още една притеснителна мисъл – че след премахването на незаконните постройки край река Тунджа, хората, които ги обитаваха, могат да се насочат именно към Курткая, където проблемът и без това от години остава нерешен.
Жителите на вилната зона живеят с последиците от едно дългогодишно бездействие. Законни собственици, които с десетилетия са изграждали и поддържали имотите си, ежедневно се сблъскват с живеещите в незаконно обитавани къщи, нерегламентирани сметища, шум, пожари, посегателства върху собствеността и усещането, че правилата важат само за едни, но не и за други.
Затова днес задавам няколко въпроса:
Какви гаранции ще дадат институциите, че няма просто да преместят проблема от едно място на друго?
Кога институциите най-после ще влязат в ролята си и ще извършат цялостна проверка на всички случаи на незаконно настаняване в чужди имоти във вилна зона „Курткая“? Кога ще бъдат защитени хората, които години наред подават сигнали, плащат данъци, поддържат собствеността си и очакват държавата да защити едно от най-основните им права – правото на собственост?
Не поставям под съмнение необходимостта от социална подкрепа за хората в нужда. Но също така вярвам, че никоя социална политика не може да бъде за сметка на сигурността, спокойствието и правото на собственост на други граждани.
Не искаме някой да остане без покрив. Но не искаме и беззаконието да получи нов адрес.
Приветствам действията на Областна администрация. Но те ще имат истински смисъл само ако са част от една по-широка и последователна политика – такава, която не просто премахва незаконните постройки на едно място, а не допуска незаконното настаняване и беззаконието да се прехвърлят на друго.
Защото ако след днешното решение утре проблемът се озове отново пред нашите порти, това няма да е решаване на проблема. Това ще бъде просто неговото преместване.
Жителите на „Курткая“ не искат специално отношение. Искат единствено държавата най-после да бъде държава – да защити законните собственици, да приложи закона еднакво към всички и да покаже, че беззаконието няма да бъде толерирано, независимо къде се случва.
И ако това не стане, ще продължим да живеем с чувството, което описах преди година: „Днес не домовете ни се напълниха с дим и сажди. Напълниха се душите ни.“
Но заедно с подкрепата идва и едно сериозно притеснение.
Пиша тези редове не като журналист и не като страничен наблюдател. Пиша ги като човек, който от години е част от живота на вилна зона „Курткая“, който познава хората там и е преживял заедно с тях пожари, страх и безсънни нощи.
Страхувам, че ако не бъдат предприети навременни и последователни мерки, проблемът няма да бъде решен, а просто ще бъде преместен във вилната зона.
Това не са опасения, родени от слухове, а реални страхове, че преселението към това място ще се засили.
Миналото лято отново гасихме няколко пожара „ запалени от стъкло“. Отново гледах как огънят поглъща всичко по пътя си. Видях възрастни хора, плачещи за домовете си. Видях пожарникари и доброволци, които с риск за живота си се бореха с пламъците. Видях и страха – онзи истински страх, който остава дълго след като пожарът е загасен. Но видях и безхаберието на виновниците за всичко това, които спокойно наблюдаваха огнения ад и с присъщата им наглост коментираха „тоз къща кат сгори, ша влизам в друга“.
За съжаление, година по-късно тревогите ни не са по-малки – с всеки доловен мирис на дим в горещите дни мисълта за пожар става все по-натрапчива. Купищата боклуци, превзели голяма част от необитаваните дворове, са потенциална и сериозна заплаха за целия район. Такива са и кюмбетата и откритите огнища в дворовете на пришълците, които обаче добре са си научили урока – вината винаги е в „огъня тръгна от стъкло“ . И още, и още… Днес обаче към всичко това се добавя още една притеснителна мисъл – че след премахването на незаконните постройки край река Тунджа, хората, които ги обитаваха, могат да се насочат именно към Курткая, където проблемът и без това от години остава нерешен.
Жителите на вилната зона живеят с последиците от едно дългогодишно бездействие. Законни собственици, които с десетилетия са изграждали и поддържали имотите си, ежедневно се сблъскват с живеещите в незаконно обитавани къщи, нерегламентирани сметища, шум, пожари, посегателства върху собствеността и усещането, че правилата важат само за едни, но не и за други.
Затова днес задавам няколко въпроса:
Какви гаранции ще дадат институциите, че няма просто да преместят проблема от едно място на друго?
Кога институциите най-после ще влязат в ролята си и ще извършат цялостна проверка на всички случаи на незаконно настаняване в чужди имоти във вилна зона „Курткая“? Кога ще бъдат защитени хората, които години наред подават сигнали, плащат данъци, поддържат собствеността си и очакват държавата да защити едно от най-основните им права – правото на собственост?
Не поставям под съмнение необходимостта от социална подкрепа за хората в нужда. Но също така вярвам, че никоя социална политика не може да бъде за сметка на сигурността, спокойствието и правото на собственост на други граждани.
Не искаме някой да остане без покрив. Но не искаме и беззаконието да получи нов адрес.
Приветствам действията на Областна администрация. Но те ще имат истински смисъл само ако са част от една по-широка и последователна политика – такава, която не просто премахва незаконните постройки на едно място, а не допуска незаконното настаняване и беззаконието да се прехвърлят на друго.
Защото ако след днешното решение утре проблемът се озове отново пред нашите порти, това няма да е решаване на проблема. Това ще бъде просто неговото преместване.
Жителите на „Курткая“ не искат специално отношение. Искат единствено държавата най-после да бъде държава – да защити законните собственици, да приложи закона еднакво към всички и да покаже, че беззаконието няма да бъде толерирано, независимо къде се случва.
И ако това не стане, ще продължим да живеем с чувството, което описах преди година: „Днес не домовете ни се напълниха с дим и сажди. Напълниха се душите ни.“
You must be logged in to post a comment.