Съботна поезия с … Величка Николова

ПО ХЕМИНГУЕЙ

Това голямо село,
красиво като пеперуда,
притиснато от толкова мълчание,
бе мъчено от мутри и от цигани,
а после бе забравено от всички.

Сега умира, прободено
от карфицата на времето
и няма дори да влезе
в тъмния хербарий на историята.

Последният човек на селото живее там,
чете и препрочита „Старецът и морето”,
(само тази книга има)
и се радва,
че акулите не са изяли стареца,
а само рибата му.

***

ГЛУХИ

Глух е градът, глухи са всички квартали

и да викаш, няма кой да те чуе,

а пък всички говорят с ръце на ушите си,

и ехото някак  отдалече се смее.

 

Даже птиците вече са неми

от това многогласно говорене,

аз самата говорех,

но вече млъквам безпомощно

насред жълтата есен,

насред звуците монотонни,

край сивите камъни,

насред пътища пусти и бледи.

 

Даже сезоните вече не идват навреме,

отстояват си своето мнение,

трябва есента да си тръгне наистина,

а тя си стои и позира,

упорита и вече ненужна

като застаряваща френска актриса.

 

Каня зимата, викам снега

и студеният вятър вече ми липсва,

а те не искат да чуят,

не идват при нас

и на север някъде сигурно радостно скитат.

 

Ей така си живеем,

без да чуваме някого, затънали

в удобните стереотипи,

бяло паяче тихо замрежва

бялото слънце забравено,

люшкат се дни по инерция

в коловоза на времето,

а в душите локвички правят

тихите сълзи на есента.

22.11.2022г.

***

ЛИСТОПАД

Защото е красива есен,
листопадът буди пролетно вълнение
в нас.
Но зимните ни дрехи са износени,
окъсани и отеснели,
през тях ще свети, ще прозира
вечно жадната ни същност.
Не се разделяме, не се сбогуваме,
защото есента е нашето щастливо време
и няма да преминем в зимата,
готови сме да чакаме безкрайно
изгубени в листопада ласкав,
замаяни от толкова взаимност
без условности и без въпроси,
като опалени от слънцето листа,
които стъпват боси във водата.