На 22 ноември Драматичен театър „Невена Коканова“, Ямбол открива Първите Есенни театрални празници. Това е многогодишна идея, която намира своята реализация сега. Три са постановките, които ямболската публика ще има удоволствието да види: „Църква за вълци“ на ДТ Ловеч, „Особености на руската любов“ на ДТ „Стефан Киров“, Сливен и „Валят пари“ на ДТ „Сава Огнянов“, Русе. Спектаклите започват в 19:00 часа и ще се играят в голямата зала на Община Ямбол. В същото време, днес, актьорите от трупата на ДТ „Невена Коканова“ гостуват на театралната публика в Сливен със спектакъла“Опечалена фамилия“ от Бранислав Нушич. Освен доказаните ямболски актьори Даниела Райчевска, Цветелина Кънева, Капка Валентинова, Димитър Димитров, Вълчо Янев и Георги Ружичка и новото попълнение в състава Мария Панайотова, в ролята на АГАТОН АРСИЧ зрителите имат възможност да се срещнат с преподавателя в НАТФИЗ, актьора и режисьор- Атанас Атанасов.
Ето и интервюто ни с Атанас Атанасов, часове преди поредното представление на „Опечалена фамилия“.
– Г-н Атанасов, ямболската публика Ви познава отблизо с ролите ви в „Бурунданга“, вече и в „Опечалена фамилия“, откри ви като режисьор в спектакъла „Щъркели на кръстопът“. Приема Ви радушно, като свой. Солиден опит имате зад гърба си както на театралната сцена, така също в киното и телевизията. Носител сте на множество награди. Обикновено при подобен професионален път рутината оказва своята власт. Вие обаче май сте защитен от подобно вмешателство. Какво е в състояние да ви провокира творчески?
– Според мен, рутината във всяка дейност влияе негативно върху творческата мотивация на личността. Върху енергията, с която упражняваме професията си, върху качеството на крайния резултат. Колкото по-рутинно присъстваме в живота си във всички негови аспекти, толкова по-голяма е опасността да станем лениви и скучни на самите себе си. Животът е кратък, за да си позволя пропиляно време и сиво ежедневие. В този смисъл винаги, когато имам възможност се опитвам да действам активно, дори авантюристично…да приемам или да инициирам предизвикателства. Това ме поддържа жизнен, здрав и позитивен. Естествено, този ритъм ми причинява и много умора, но никога разочарование. Присъствието ми в работата на ДТ „Невена Коканова”не беше инициирано от мен, но преди години аз приех първата покана и по причина на свои лични, емоционални причини. В този град прекарах две години от живота си като войник. В този театър съм бил редовен зрител. Тук, по някакъв начин, макар и косвено се затвърди и мотивацията ми да кандидатствам във ВИТИЗ. Мисля,че тези обстоятелства и факта,че трупата и атмосферата в театъра ми импонира в човешки и в творчески аспект обяснява присъствието ми в града през последните няколко години.
– През последните една – две години специално в Ямбол работите предимно с младите актьори от трупата. По този начин продължавате ролята си на преподавател извън НАТФИЗ или младежкия ентусиазъм ви заразява?
– Вече повече от 20 години работя с млади хора в театралната Академия. Общуването с тях неимоверно ме зарежда и поставя на изпитание силата на характера и професионализма ми. Да учиш някого предполага да бъдеш крачка пред ученика си. Но и да се учиш от него. Това е задължително, поне за мен. В противен случай преподаването се превръща в занаят, а занаята произвежда манифактура. Винаги съм се стремял и това вече е постигнато преди много години-аз нямам близки приятели на моята възраст или по-възрастни от мен. Общуването с младостта на всякакви нива ме спасява от най-вредните навици на моето поколение. Не ги споменавам, защото са очевидни. Моето поколение носи вина за много от негативните процеси в обществото ни. Това, че тук съм работил и работя предимно с младите си колеги е резултат на репертоарния план на театъра, на акцентите, които ръководството поставя по отношение на драматургията, гостуващите режисьори и заетостта на трупата. Аз високо ценя професионалните качества на колегите, които са в своята зряла възраст и тези от моето поколение. Не изпитвам никакво съмнение, че евентуална бъдеща сценична среща с тях ще бъде успешна в крайния си резултат.
– Преди две години се включихте в един експеримент в Ямбол. Участвахте като актьор в спектакъла „Бурунданга“. Вие обаче поставихте същата пиеса като режисьор в Пловдивския театър през 2012. Кога ви беше по-интересно?
– Различно е. Като режисьор, провокацията беше да се оттласна от своята гледна точка към пиесата на Галсеран. А като актьор, да открия свои уникални и по-различни характеристики на същата роля, върху която в пловдивския театър работих с Малин Кръстев. Какво по-интересно и провокативно от това…Ако добавя и това, че Малин беше мой студент от първия ми випуск в театралната академия-авантюрата си струваше. В крайна сметка важно е друго… Постановката на Антон Угринов на „Бурунданга”в Ямбол и моята в Пловдив имаше успех, видяха я зрителите в много градове, получи много аплодисменти.
– Вие сте актьор на свободна практика от 2002 г. Свободна ли е свободната практика за актьора в България и какво е предимството пред това да си актьор в трупата на някой от театрите?
– Свободната практика е изпитание, което не всеки мой колега може и трябва да си позволи. Причините са много, но не зависят от творческия потенциал или от таланта на актьора. Не зависят дори от силата и издръжливостта на неговия характер. Дори и свободни, ние сме зависими. По отношение на поканите за ангажимент, но и по отношение на физическото си оцеляване. Не само нашето оцеляване, а и на нашето семейство. Трябва да сме изключително отговорни към работата и близките си хора. Трябва да сме компромисно рефлективни. Трябва да сме дипломатични. Трябва да отстояваме своя професионален и жизнен статус без да сме алчни. Трябва да се грижим перфектно за здравето си. Трябва да сме организирани, коректни и човеколюбиви. Не трябва да сме суетни. Всяка грешка се заплаща скъпо. Рисковете са много. Предимството е едно-това е възможността да запазиш едно относително достойнство. И аплодисментите, след които се качваш на автомобила си и поемаш през нощта към следващия град, хотел, сцена…и евентуално подарено цвете след поредния спектакъл.
– Случайно ли е предпочитанието ви през последните 5-6 г. да играете предимно в пиеси на автори от България и Балканите или това е чисто съвпадение?
– Случайно е. Приемам ангажименти, в които мога да разчитам на добър екип и интересна роля. Ако се съди по предложенията и работата ми като актьор напоследък, вероятно не е случайно, че повечето мои роли са комедийни или остро характерни. Благодарен съм за тях. Чувството ми за хумор и самоиронията, жизнения ми опит и любопитството ми към нестандартните хора и ситуации ми помагат да се справям сравнително успешно. Смеха ме зарежда, макар че самият аз рядко се смея.
– Обичате ли да защитавате каузи?! И каква е настоящата кауза, зад която заставате и отстоявате?
– Имам свои персонални каузи и се опитвам да ги отстоявам. Нямам самочувствието и способностите да си въобразявам, че мога да променя света, държавата, обществото…Зная, че ако съм полезен за близките си хора, за професията си и най-важното-ако съм полезен за самия себе си като съм здрав и в хармония с надеждите и реалностите на настоящия ден мога да защитя най-ценната кауза в човешкия живот. Тя, според мен се състои в движението напред въпреки всичко.
– Имате ли обяснение за себе си, защо в България, когато има политическа нестабилност политиците винаги започват да говорят, колко е важно да се обръща сериозно внимание на културата, а когато ситуацията се нормализира, всички в купом забравят за нея и докъде ще доведе това културата ни и в частност театъра?
– Мисля, че в случая обяснение не е необходимо. Интелектът, образованието и културата на една нация винаги са представлявали заплаха и опасност за властимащите. Политическата класа печели само тогава, когато обещава, а обществото губи винаги, когато се доверява. Сляпата вяра е най-големия порок. В Библията е пропуснат като 11-тата Божа заповед. Това, разбира се, не се случва само в България. Световните процеси отдавна са необратими и ние сме толкова сляпо вътре в тях, че всяка лъжа приемаме за истина, а всяка истина подлагаме на съмнение. Ние сме вътре в тази садистична манипулация и единствената ни отбрана е мазохистичното ответно отмъщение. Струва ми се, че вече и живия организъм на Театъра живее по тези закони. Приемам тази реалност, но не спирам да се съпротивлявам. Дори само с това, че още ме вълнува.
Успех!
You must be logged in to post a comment.