Главният изпълнителен директор на „Български пощи“ ЕАД г-н Деян Дънешки връчи наградата на Всемирния пощенски съюз на ученичката от ПГПЧЕ „Васил Карагьозов” -Ямбол Ивана Янева след официалното откриване на обновената Централна пощенска станция в града.
Ивана Янева от 10 а клас, с преподавател по Български език и литература г-жа Веселка Петкова, извоюва второ място в 45-ия Международен епистоларен конкурс на Всемирния пощенския съюз (ВПС) на тема „Напишете писмо до своето 45-годишно АЗ”. Ямболското момиче е класирано на второ място в международния етап на конкурса след оспорвана надпревара между националните победители от 191 страни.
Ето и писмото на Ивана:
Из „Писма до себе си”
Писмо с обратна разписка
Драга ми(надявам се все така жизнерадостна и весела) Ивана,
Как я караш? Пише ти онова малко, щастливо и обичащо дете с големите мечти. Онова енергично момиче, което всяка вечер разговаря със звездите. Онова всеотдайно същество, чиято цел в живота е да дарява обич на хората. Сети ли се?
Ако не си, затвори очи, поеми дълбоко дъх и се върни тридесет години назад. Припомнù си. Представù си как стоиш в онази задушна класна стая и чуваш веселите викове на децата от съседното училище. Представù си изрисувания чин, прокарай мислено пръсти през него и си спомни…
Сигурно вече ме виждаш. Сините ми кичури са разпръснати по румените ми бузи, а още по-сините ми очи объркано шават из стаята, винаги търсещи нещо. Винаги търсещи някого. Виждаш момичето, стоящо до мен. Плете ми плитки. Две прилежно направени , но достатъчно игриви плитки. Усмихваш се. Липсва ли ти? Сигурно вече не ходиш сплетена. А толкова обичаше плитките, смяташе, че са символ на свободата…
Изведнъж момичето, което до сега си играеше с косата ми става, и ти виждаш възможност да ме заговориш. Сядаш на стола и ми се усмихваш. А аз стоя там недоумяваща. Позната си ми. Гледам как нежно прокарваш пръсти по чина и си спомняш историята на рисунките. Сещаш се с какъв ентусиазъм рисуваше пръстените на Сатурн в часовете по математика, как инстинктивно хващаше молива и ръката ти, вместо триъгълници, чертаеше звезди. А аз продължавам да те оглеждам. Толкова си неясна. Сякаш светлината се е обърнала срещу мен и единствената ù цел е да ме заслепи. Да ми попречи да те видя. Нима това е съдба? Нима не бива да те виждам? Ти поклащаш глава сякаш в отговор. А дали наистина не ми отговаряш?
Знам, че си възрастна. Определено не си млада. Не го приемай лично де, в съзнанието ми ти изглеждаш чудесно. Представям си те с леки бръчки от смях. Вече не толкова живи очи, не толкова любопитни и енергични. Сигурно си уморена. Може би сега животът ти не е толкова лесен. Вече нямаш синя коса. Сигурно ти липсва да имаш море в косите си. Но вече го няма. И мен като че ли си премахнала. Но изглеждаш прекрасно за годините си. И все пак, не мисля, че бих искала да приличам на теб. Просто не ми се остарява, разбираш ли? Не искам да се губя между работа и семейство, между правилно и грешно, между тук и там. Не искам да се губя. Имам нужда от себе си. От моя приключенски дух. Имам нужда от безсънни нощи и още разговори със звездите, от безгрижни танци под пролетния дъжд, от невинна любов без граници…Искам само да обичам. И да се имам. Но се боя, че все някога ще се изгубя в стремежа си да догоня времето.
-Не е нужно да го гониш. – проговаряш ти.
-Но то бяга прекалено бързо. Ако загубя състезанието, и аз ще се изгубя. – отговарям. А ти се усмихваш, някак по сестрински.
-Колко си млада само…Не разбираш още. Скъпа, целият живот е един миг. Докато затвориш очи, за да си намислиш желание за петнадесетия рожден ден, ставаш на тридесет. А когато духнеш свещичките, вече си на четирдесет и пет. Не е нужно да гоним времето. Не е нужно да се състезаваме с него. Просто трябва да си намислим хубаво желание, да отворим очите си бавно и да си играем с пламъка на свещичките колкото се може по-дълго. Трябва да се насладим. И да създадем спомени…да пишем, да снимаме, да рисуваме…да създаваме изкуство. И във всяко едно наше произведение времето ще бъде спряло. Няма да сме го надбягали, но ще сме спрели състезанието. Защото този момент ще бъде вечен. А годините…Мила, годините не са нищо. Не оставяй на едно число да определи коя си. Ти си тази, която искаш да бъдеш. Не тази, която годините решават, че ще си.
И с това замира разговорът ни. Сега само се взираме една в друга. Ти кристално ясно виждаш замисленото ми изражение, а аз само мога да си представям твоето. Хващаш ръката ми и се усмихваш. „Все още ли е толкова малка” мислиш си? „Толкова години пианистка, а ръцете ти са все още толкова малки”. С другата си ръка прокарваш нежно пръсти по бузата ми. Прибираш игривите кичури и чуваш така познатия звънец.
-Трябва да тръгвам, Ивана. – проговаряш. Гласът ти се пречупва. Май плачеш. Иска ми се да се хвърля в прегръдките ти и да чакам тридесетте години там, сгушена в теб. Целуваш челото ми и отново се усмихваш.
-Ще се видим след тридесет години. – вече си ми ясна. Но нямам време да те огледам добре. Махаш ми с ръка и бързо се отдалечаваш. Светлината те отнема. Сякаш няма търпение да си те вземе обратно и да проведете онзи така важен разговор, който бяхте прекъснали заради мен…
Отговарям на усмивката ти и вече сигурна и готова, пускам ръката ти.
-Само след един миг. – прошепвам ти аз и оставям светлината да те прибере.
Вечно свое,
Петнадесетгодишното ни Аз
П.П. Надявам се, че възрастната ти душа ще оцени факта, че нарушавам всички закони на времето и пространството, само за да ти изпратя това писмо. Затова моля, осведоми ме когато го получиш.
Рубриката се реализира със съдействието на http://villayambol.com/ 
You must be logged in to post a comment.