„Това е моето безсмъртие“ – осем години без Минчо Огнянов

На 2 октомври се навършиха осем години от смъртта на ямболския скулптор Минчо Огнянов – творец, оставил трайна следа в художествения облик на Ямбол и региона. Следа, която и днес срещаме по площади и улици, пред обществени сгради, в малките населени места и в художествените галерии.

Но Минчо Огнянов не остави след себе си само камък, бронз и метал. Остави и думи. Пишеше поезия през целия си живот и в нея може би най-ясно се разкрива човекът зад скулптора – прям, непримирим към неправдата и безразличието, понякога рязък, но дълбоко привързан към хората, земята и мястото, от което е тръгнал.

Скулпторът

Минчо Огнянов е роден през 1935 г. в ямболското село Чарган. През 1957 г. е приет в Националната художествена академия в София, където учи при проф. Иван Фунев и Михаил Кац, а през 1964 г. завършва при проф. Коста Диков. Същата година е и първото му участие в национална изложба. Оттогава участва редовно в регионални, национални и международни изложби и конкурси.

Творческият му път продължава повече от половин век. Равносметката в изданието, посветено на неговото творчество, е внушителна – от 1964 до 2018 г. са отбелязани 71 реализирани скулптурни творби – монументи и пластики на открито, и 73 творби в галерии в страната и чужбина.

Голяма част от тях са свързани с Ямбол и Ямболския край.

Сред най-разпознаваемите е Паметникът на тракийците в Ямбол. В града остават и фронтонът на читалище „Съгласие“, декоративни пластики и пана, както и други негови произведения, превърнали се през годините в част от градската среда. В каталога му са документирани войнишкият паметник в Кабиле, паметникът на Димитър Маджаров в Кърджали, „Девойките“ и „Конете“ в Котел, и редица други монументални произведения.

Сред значимите му реализации е и Пантеонът-костница в село Тенево.

С името на Минчо Огнянов е свързан и образът на един от най-известните хора с корени от Ямболския край – Джон Атанасов. Негово дело е паметникът на създателя на първия електронен цифров компютър в село Бояджик..

Огнянов създава и множество паметници, посветени на загиналите във войните, исторически личности и местни герои в различни населени места. Така неговото творчество излиза далеч извън пределите на Ямбол и остава видимо на много места в България.

Лицата на Минчо Огнянов

Има обаче една страна от творчеството му, която понякога остава в сянката на големите монументални произведения – портретната скулптура.

Минчо Огнянов създава цяла галерия от човешки лица. Исторически личности, художници, общественици, приятели, близки и негови съвременници се превръщат в скулптурни портрети.

Сред тях са Васил Левски, Стефан Караджа, Добри Чинтулов, Жорж Папазов, Ради Колесов, Гаврил Георгиев, Стоян Митев и Дядо Теньо.

В други негови портрети срещаме художниците Иван Газдов и Цветан Казанджиев, писателят Любомир Котев, Недялко Динев и други негови съвременници. Сред произведенията е и неговият автопортрет. Особено личен характер имат творби като „Майка ми“ и „Глава на момиче“, редом с портретите на Желязко Петров, Георги Попов, Благой Попов и генерал Николай Чернев.

В тези глави Огнянов не търси единствено физическата прилика. Лицето за него е характер. Следите на времето, погледът, стойката на главата, грубата или гладка повърхност на материала са част от разказа за човека.

Показателна е оценката на изкуствоведа Кирил Кръстев, който през 1983 г. определя портрета на генерал Николай Чернев като „рядък успех за нашата портретна скулптура“.

Тази част от наследството на Минчо Огнянов заслужава да бъде припомняна редом с монументалните му произведения. Защото при паметника скулпторът разговаря с пространството, а при портрета остава лице в лице с човека.

Признанието

Творчеството на Минчо Огнянов получава признание и извън България.

През 1972 г. той получава наградата за скулптура на Първата изложба на южнобългарските художници в Пловдив. Голямото международно признание идва през 1980 г., когато печели Златната купа на Община Милано – голямата награда за скулптура в международния конкурс „LA TRIADE“ в Милано. В конкурса участват повече от 200 скулптори от 30 държави. През 1989 и 1991 г. участва и в международните изложби на галерия „Пагани“ в Италия.

Но за Минчо Огнянов признанието никога не е самоцел. От стиховете му личи, че много повече го занимават други въпроси – как живее човекът, пред какво се прекланя, срещу какво трябва да се изправи и какво оставя след себе си.

Камъкът и думите

Между скулптурата и поезията на Минчо Огнянов няма ясна граница.

В стиховете му постоянно се появяват материалите и инструментите на скулптора – камъкът, гранитът, бронзът, чукът и длетото. Сякаш когато не може да извае една мисъл, той я написва.

В едно от стихотворенията си казва:

„Сто пъти пак да се родя…“

и малко по-нататък превръща собственото си сърце в „огромен каменарски чук“, а длетото – в инструмент, „заточен от любовта“. Накрая идва и Чарган – мястото, към което непрекъснато се връща:

„върху грамади от гранит
Чарганското си име ще изпиша.“

Тази връзка със земята, от която е тръгнал, преминава през много от стиховете му. В един от тях той се връща към бащината къща, вече превърната в руини, и към собственото си детство, което отново вижда „разгърдено и босо“.

В друг стих пише за баща си – селянина с големите вежди, който свеждал гордата си глава само пред Слънцето.

А в няколко думи сякаш формулира и собственото си усещане за човека и твореца:

„Пръст и вода е света…
Пръст и вода съм и аз…“

Това е поезия без украшения. В нея има любов, самоирония, гняв, спомен за родителите, детството и приятелите, но и постоянно несъгласие с лицемерието, примирението и безразличието.

Неслучайно още в едно от стихотворенията си той стига до простото заключение:

„Човеците без дрехи са човеци.“

Ямбол остава неговото място

Десетилетия след създаването им произведенията на Минчо Огнянов продължават да живеят свой собствен живот.

Едни стоят там, където са били поставени първоначално. Други са премествани, възстановявани или преоткривани от нови поколения. Някои се намират в галерии, други – на площади, край пътища, в училища, читалища и малки села.

Но най-голямата концентрация на неговата работа остава тук – в Ямбол и Ямболския край.

И може би точно затова човек невинаги осъзнава колко много от тези образи са дело на един и същи автор. Те просто са станали част от мястото.

Осем години след смъртта му Минчо Огнянов продължава да присъства в него – чрез камъка, бронза, човешките лица, които е изваял, и думите, които е оставил.

А към края на книгата си „Скулптура и поезия“ той сам е написал как би искал да бъде запомнен. Няма нужда да добавяме други думи към неговите:

Когато си отида от света,
не искам никой да ме жали.
Не искам никой да скърби.
Достатъчно човешки съм живял
тъй, както Бог е отредил.

Не искам тъжни да пристигат
с цветя приятели при мен.
Те никога не са били такива –
едва ли в този ден.

Не искам никой да ме вижда
така безпомощно притихнал.
Къде е жаждата ми за съзиждане?
Къде е моят невъздържан вик
срещу мръсниците и безразличните?
Къде съм аз?

Това са само старите ми дрехи,
в които вечният живот ме е облякъл.
И те са вече толкова изтъркани
от дългото им носене и кърпене.
За стари дрехи някой да е плакал?
Най-много да ги продадат
на килограм за втора употреба.

Вий, моите хвърлете в огъня –
от грешните петна да ги пречисти.
А аз навеки с обич ще ви гледам
чрез образите в скулптурите мои.

И ако някога поискате
да поговорим прямо и открито,
тревожни и забързани по пътя си,
поспрете се за малко пред творбите ми.

Това е моето безсмъртие.