ВИДЕОКАСЕТАТА
на Димчо Койчев
В петък, на деветия ми рожден ден мама ми подари глобус, баба маратонки, а дядо – двата динозавъра Острозъб и Хищнозъб. Не се зарадвах кой знае колко. Не бях много радостен заради мечтаната видеокасета „Дисниленд”, която тъй и не получих за Коледа. Докато мама режеше тортата, започнах да се утешавам, че може да я получа по пощата подарък от баща ми, но пък откъде можеше да знае за моята мечта, за касетата де, щом никога не ме е виждал. Все пак не губех надежда, нали според баба, всеки човек си има своя Ангел-пазител, да се застъпва пред Бога за него. Ангелът се застъпвал дори за децата му, пък аз какво съм, дете на баща си –та си помислих, че неговият ангел не може да остане безразличен към мен. Както и да е. То си беше явно, никакъв ангел не се е навъртал наоколо, докато Румен и Цецо разказваха как гледали касетата и колко страхотно било градчето на Дисниленд с влакчето на ужасите, кривите огледала и всичко остнало там, пък аз подсвирквайки, казах: „Голяма работа!”, обаче вкъщи се разревах. Исках да ми купят касетата и това си е. „Е, е, е, голямо момче, пък плаче!- прегърна ме дядо. –Чакай сега, нека се разберем като мъже”. „Я го остави! – намеси се баба.- И никакви прегръщаници с тоз калпазанин, дето и носа си да избърше не знае, а касета му се приискало. Утре за видео може да се затръшка и не разбира, че всеки ден цените растат и вечно има нужда от лекарства, прахове, сапун…”. Мама пък беше готова с плесканиците и не пропусна да спомене за зимното си палто, което носела от времето преди да се родя.
И тъй, оказа се, че ангелите си имат по-важна работа, та си останах без касета, а това помрачи Коледния празник. Обаче в събота, докато обядвахме, баба каза, че г-жа Русенова от десети етаж има внучето си Денис на касета, заснет в парка на Дисниленд, докато се забавлявал там и ако обещая да бъда послушен, може да отидем да гледаме касетата. За послушането обещах и баба стана да се обади по телефона. От разговора се разбра, че следобед г-жа Русенова ще ни очаква. За лудата радост не ще и казване, но до следобед трябваше да стоя мирен, затова отидох да си играя с динозаврите острозъб и хищнозъб, само дето острозъб трябваше да надува рога тихичко, пък такава борба не струва. Да надуя рога по-силно не трябваше да ми минава и през ум, такава дивотия, нали помнех обещанието. Оставих динозаврите и почнах да си мисля. Мислех си за много неща, но най-вече за касетата. След някое време взех да прегледам програмата за понеделник, но чух мама и баба да си говорят в кухнята и отидох при тях. Беше станало време за г-жа Русенова. Преди да тръгнем, баба пак ми напомни за слушането, път аз, вече обут в новите маратонки, я прегърнах с: „Обичам те бабо! Обичам те, колкото крайчето на амебата”. „Хайде, хайде! Друго си е от земята до небето” – побутна ме баба към вратата и ние с мама се разсмяхме.
Когато се качихме на десетия етаж, г-жа Русенова наистина ни очакваше. Върху масата бяха поставени кафени чашки, бисквити и кутия бонбони. Имаше и високи стъклени чаши, в които по-късно пихме ананас. Дори видеото работеше. От екрана ни гледаше малко момченце, седнало върху гърненце, и г-жа Русенова ласкаво му извика: „Какво, сине? Какво, синенце?”-сякаш щеше да я чуе. Тя отиде да донесе кафето, а баба ми обясни, че това е Денис като малък и е кръстен на дядо си Данчо, както аз съм кръстен на моя дядо. Когато г-жа Русенова наля кафето, ми подаде кутията с бонбони. Аз си взех една и отново погледнах към екрана. Сега Денис тичаше из стаята, качваше се по дивана и викаше нещо неразбрано, неизвестно на кого. „Долито не го ли учи български? ”-попита баба. „Не – въздъхна г-жа Русенова. –Долито е станала по-американка и от американците. Такъв ми бил късмета, да гледам внучето си на касета. Това живот ли е? – отново въздъхна тя. – Да го чуваш, да го виждаш и да не можеш да го пипнеш”. „И на мен не ми е по-леко” – зауспокоява я баба и спомена за касетата дето исках да ми купят. Тогава г-жа Русенова стана и смени касетата. На екрана се появи мъж, а до него вървеше Денис вече голям почти колкото мен. И двамата бяха с шапки, но на Денис шапката му стоеше страхотно. Исках да попитам това баща му ли е, но в далечината запламтяха хиляди златни точици и увеселителният парк се появи ослепително – целият в сияние. Мисля, че няма по-страхотно нещо от този парк – земята на Дисни – гъмжащ вълшебен град с Мики Маус, Донълд Дък, Котаракът в чизми, Малката Русалка – все герои от приказките, които бях чел. Прилича на сън, обаче не можеше да се сравнява по цветове. Беше много по-страхотно. Заедно с Денис полетях с влакчето на ужасите, бродехме из лабиринтите, където Денис храбро се сражаваше със скелетите, без да се страхува. Най-сетне излязохме от лабиринтите и Денис се затича към едно стрелбище, но се спъна и си нарани коляното. Горкия Денис. Навярно много го болеше. Заприиждаха хора, а заедно с тях и герои от приказките. Видях да наднича Робин Худ, отзова се дори Алиса от страната на чудесата. Онякъде се появи медицинска сестра и проми раната. С превръзката стана много добре, а Денис, вместо да е благодарен, докато се изправяше, блъсна Робин Худ, който искаше да му помогне. След това хвърли шапката си към камерата и стана тъмно. Повече не се появи Дисниленд, но не съжалявах. Не исках да гледам как Рабин Худ обира стрелите си от земята.
Когато се прибрахме вкъщи баба заразказва как г-жа Русенова гледа всяка вечер Денис на касета, чува го, но не може да го пипне, пък аз си мислех за Робин Худ – защитникът на бедните. Колко пъти и аз съм падал и ожулвал коленете си, а баба духне, духне с „шара-бара гущеричка, туй старо друго ново и готово. Юнак без рана не ходи.” А какъв юнак беше Денис? Блъсна Робин Худ, който искаше да му помогне. Голям юнак, няма що!Този Денис, дето бил кръстен на дядо си Данчо. „Спи ли ти се?” – попита мама. Отвърнах „не”, но се облегнах на рамото й. Продължиха да си говорят с баба, но повече не ги чувах. Повече нищо не чух, защото съм заспал. Заспал съм сладкия си сън заключен с девет ключа в топлата стая, готов да полети през девет земи в десета.
Димитрина Бояджиева е родена в гр. Ямбол. Завършила е библиотекознание в София. Нейни белетристични творби са публикувани в националния печат. Спечелила е конкурс за написване на радиопиеса, която е излъчена по националното радио. Има първа награда за разказ от Конкурса на в-к Труд „Златен ланец” 2008. Нейни разкази са публикувани в англоезични интернет издания: Lokal Mindsq San Diego California, New York Review. Има издадени пет книги: „Спомен за коледарите”/ Универсситетско издателство ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” 1994/ разкази и новели, „За Диана и други богини” С., „Сребърен лъв”/1997/, разкази, „В омагьосаната градина на словото” /2001/ импресии, „Супермъжки времена” С., изд. „Захарий Стоянов”,2003 и „Капризите на Лола” разкази С., изд. „Захарий Стоянов”, 2010
Живее и работи в родния си град. Член е на СБП. За себе си казва, че е по-спокойна, когато е неспокойна. Харесва твърдението на художника Рьоне Магрит, че човек често има навика да свежда непознатото до познато. Затова в разказите си тя се опитва да превърне познатото отново в непознато.
You must be logged in to post a comment.