Съботни разкази с Генка Богданова

Генка Богданова е член на Съюза на независимите български писатели и на Българския хайку съюз; Председател на Дружеството на Ямболските независими писатели; Творчески ръководител на ЛК“Пегас“ при СОУ „Св.Климент Охридски“ Председател на НЧ“Пробуда-1909″ Ямбол. Пише лирика, римувани приказки, хумор,сатира, басни, разкази и есета, прави поетични преводи от руски език.Съавтор на повече от 60 литературни сборници Съставител на литературните алманаси“ Тракийска лира“ и „Сребърни звънчета“ – издания на ДНЯП; Съставител и редактор на алманаха с творби на децата от ЛК“Пегас“, „Млади сеячи на светлина“ Носител на 14 национални награди за поезия и проза и на още толкова международни награди за лично творчество и поетични преводи от руски език Автор на двадесет книги на книжен носител за деца и възрастни читатели и пет електронни книги с хайку и поетични преводи. 

Завръщане

Самолетът, нетърпелив да се гмурне в лазурната синева на небето, плавно се отлепи от пистата, набра височина и остави зад себе си огромния чужд град, който погълна десет години от живота му.
Десет кошмарно дълги, тягостно и тъжни години, изпълнени с тежък труд, унижения, тревоги, чувство на вина и непреодолима носталгия по България. Всяка нощ сънуваше родното си селце и старата им къща. Тревожеше се за болния си баща и малките си братя и за майка си. Остави я измъчена и състарена от бремето на цялата отговорност за голямото им семейство, легнала на плещите ѝ след аварията в мината, която остави без крака баща им и най-вече след нейното заминаване.
Като прелетна птица, устремена към родния си кът след дълго отсъствие, самолетът уверено скъсяваше огромното разстояние между Канада и България.
Предстоеше едно дълго и изморително пътуване, но душата ѝ, макар и неспокойна беше най-после щастлива. Скоро, много скоро щеше да се върне сред своите. Така копнееше да види родният си дом, да прегърне майка си и братята си и да им поиска прошка за глупавата си постъпка. За голямата грешка, която заплати с огромна, тежка цена. Спомените се завъртяха като калейдоскоп в главата ѝ и я върнаха назад във времето.
Труден беше животът в планинското селце. Светът ѝ бе затворен в тесния кръг на голямото им семейство и малкото приятелки, които имаше. Тютюневите нивички, разхвърляни по стръмните баири, почти целогодишно я държаха вързана за себе си, пиеха силите ѝ, крадяха съня ѝ, убиваха мечтите ѝ. Чувстваше се свободна и щастлива само когато ходеше на училище, макар, че то се намираше в съседното село. Налагаше се сутрин и вечер да върви по пет километра пеша в студ, сняг, дъжд, или жега, но това не я плашеше. Мечтаеше да продължи образованието си в града, за стане лекарка, да …
И тогава се случи непоправимото. В мината стана срутване, една греда падна върху краката на баща ѝ и го остави безпомощен инвалид. Тази греда прекърши и нейните мечти и надеждите ѝ за по – добър живот. Беше красиво, добро и умно момиче, но трябваше да се откаже от мечтите си, защото семейството ѝ имаше нужда от нейната помощ. 
Само тя си знаеше каква болка прониза сърцето ѝ през септември, когато вместо към гимназията, тръгна към нивата. Когато видя стария автобус да отвежда съучениците ѝ към града, легна на коравата земя и дълго, горчиво плака. Не можеше, не искаше да погребе младостта си и мечтите си под тежките кошове с лепкави тютюневи листа. Задушаваше се под схлупения покрив на тъжния им дом, от скуката и еднообразието на безперспективния си живот.
Единствената ѝ радост бе гостуването при леля ѝ в селцето край гръцката граница по Великден. А там се запозна с човека, който ѝ обеща само срещу 100 лева да я преведе през границата в Гърция, където я очаквал чудесен свободен живот.
„Колко млада и наивна бях тогава, за да повярвам в тези красиви лъжи!? Само отчаян, или луд човек може да направи тази непростима грешка – да открадне от чичо си парите и да тръгне след непознатия човек направо към собственото си падение. Приличах на малка пеперуда, привлечена от измамния блясък на огъня, който щеше да изгори крилата ми.
На шестнадесет години, сама в чуждата и непозната страна, неразбираща нито дума от езика на гърците, като последната наивница бях тръгнала да покорявам върховете на мечтите си. Но вместо духът ми да се извиси към висините, много скоро се оказа стъпкан в най – калните локви на живота в чужбина. А младото ми, невинно като пролетна роса тяло се превърна в мръсна играчка, която мъжете си подхвърляха от ръка на ръка пет години срещу подслон и храна… И все пак имало Бог и за мене! Когато оскотяла и отчаяна от живота реших най – после да се опълча на мъчителите си и да избягам от сводника си, той ме преби до смърт. А после, уплашен от последиците, решил да ме изхвърли в морето.
И тогава се случило чудото. Кипърски рибари се прибирали с лодка към кораба си когато забелязали сред скалите изхвърлен от вълните труп на младо момиче. Решили, че съм мъртва, но все пак ме изтеглили на борда, а после ме качили на кораба, като разчитали собственика – капитан да реши какво да направи с тялото.
Капитанът повикал корабния лекар, за да установи със сигурност смъртта ми, но какво било учудването на всички, когато слушалките доловили слаб пулс в пребитото ми и обезобразено от скалите тяло. Дълго умували какво да правят с мене. Вече били преминали всички митнически проверки и всеки момент трябвало да потеглят в открито море. Не искали неприятности с гръцките власти, а и не знаели нито коя съм, нито кой и защо ме е пребил и захвърлил в морето, затова решили да ме задържат и лекуват докато дойде време да се завърнат в Кипър след риболова, който предстоял.
Младостта и издръжливата ми душа си казаха своето. След две седмици вече можех да ставам от койката и да се разхождам с придружител по палубата. В края на месеца, вече дотолкова бях укрепнала, че помагах на готвача в кухнята.
Като видя, че съм възвърнала силите си, една вечер капитанът ме повика в каютата си и ме помоли да му разкажа своята история. Давеща се от сълзи и срам, разказах чистосърдечно за всичко, което ме довело до това окаяно положение. Като разбра, че съм българка, капитан Никос предложи да уреди връщането ми в България. Но имах ли очи да се върна при близките си, след всичко, което им бях причинила, след тези пет срамни години, които ме превърнаха в достойна за презрение жена?
Не, не можех да се върна! Аз сама бях изгорила всички „мостове”, които ме свързаха с Родината и близките ми. За мене нямаше връщане назад, но нямаше и пътища напред. Бях съвсем сама, безпомощна и беззащитна, без ясна цел и посока, без надежда …
– Защо ме спасихте, капитане? Защо не ме оставихте да умра сред скалите? И без това нищо друго не ми остава, освен да сложа край на своя мизерен живот в милостивите вълни на морето? – извиках отчаяно аз и се втурнах навън с намерение да скоча зад борда и да реша веднъж – завинаги всичките си нерешими проблеми. Но капитанът ме догони, прегърна ме през раменете и ме върна в каютата си не по-малко развълнуван и уплашен от мен.
– Какво щеше да направиш, момиче? Не гневи Бога с такива намерения! Изход и път винаги има. Обещавам ти, ще ги открием заедно!
Добър човек се оказа капитан Никос. Добър и много изстрадал, както по-късно научих от самия него. Рано останал вдовец с една дъщеричка, която била утехата и светлината в живота му. Фотини била на моята възраст, когато с нея се случило непоправимо нещастие. Докато чакала една вечер на кея завръщането на бащиния си кораб след дългото му отсъствие, пияни турски моряци я нападнали и изнасилили. 
Ужасът, който изживял капитан Никос щом влязъл късно през нощта в дома си бил неописуем. Вместо да го посрещне с радостна усмивка и топла прегръдка, за които бил зажаднял, Фотини го посрещнала обесена на полилея, цялата окървавена от кръста на долу и насинена от побоя и гаврите на насилниците. В широко отворените ѝ очи била застинала такава болка и толкова ужас, че сърцето на бащата не издържало и след покосилия го инфаркт месеци наред се люшкал между смъртта и живота. Дори на погребението на дъщеричката си не можел да отиде, нито успял да погледне в очите и да заплюе тримата изверги, които все пак си получили заслуженото и били осъдени на двадесет години строг тъмничен затвор.
– От този ден нататък, аз нито за ден не съм се връщал в дома си! – промълви капитан Никос. – Корабът е моят дом, моряците са моето семейство. Бог ми е свидетел, че от тук – нататък ще се грижа за тебе като роден баща. Да съберем несретните си съдби в едно и да се опитаме да живеем някак подарения ни от Бог живот, който нямаме право да отхвърляме, въпреки тежките изпитания на които бяхме подложени. Ще уредим нещо, за да ти набавим документи, а по-късно, ако си съгласна, ще те осиновя и ще те направя своя наследница…
Слушах думите на капитана и не можех да повярвам на ушите си. След всичко, което бях преживяла през последните години, не мислех, че на този свят все още има добри и благородни хора със състрадателни сърца. Не разбирах и защо точно на мен, грешницата, Бог изпрати надежда и спасение в лицето на този непознат човек. Но се вкопчих отчаяно в тази спасителна идея и си дадох дума, че щом не мога да бъда добра дъщеря на своите родители ще дам цялата си синовна любов и почит към този благороден човек и ще се опитам да живея така, че да внеса радост и светлина в живота му.
Оттогава изминаха още пет години. Не зная как го постигна капитан Никос, но няколко месеца след като се завърнахме в Кипър с богат улов, аз вече бях осиновената му дъщеря Фила. Беше избрал това име, което аз с радост приех, в памет на Фотини и за да не се затрие съвсем българското ми име Трендафила.
Не останахме дълго в Кипър. Здравето на капитана не позволяваше вече да води с месеци кораба си в открито море, затова той продаде всичко, което имаше – разкошната къща на острова, кораба и наследените от баща му ниви и двамата се преселихме в Канада при негови приятели. Живях щастливо с капитан Никос в тази далечна, чужда страна. Той се отнасяше с мен като истински баща и ми даваше толкова любов и топли грижи, с колкото и аз му отвръщах. Заради него успях да науча езика, да завърша колеж и да възвърна доколкото беше възможно самоуважението и човешкото си достойнство. И мисля, че успях да стопля сърцето му и да внеса радост в последните години от живота му. За съжаление, преди няколко месеца, добрият капитан Никос получи втори инфаркт и душата му най-после се пресели там, където, с цялото си сърце се надявам, да се е срещнала с душата на скъпата му Фотини.
Време беше и аз да се отзова на повика на душата си. През тези десет години и в най черните, отчайващи моменти от живота си, и в последвалите ги щастливи дни, които все пак съдбата ми бе отредила да изживея, чувствах, че сърцето ми е разкъсано на две и постоянно страда за изгубената ми Родина и близките ми. Питах се, какво е станало с тях? Живи и здрави лиса? Дали ще могат да ми простят и да отворят сърцата и обятията си за блудната дъщеря и сестра, когато се завърне разкаяна и зажадняла за тяхната любов?
И ето ме на път. Връщам се богата с наследството, подарено ми от капитан Никос и по-бедна от преди десет години, когато изгубих безценното съкровище, което имах – Родина, дом, любящи родители и мили братя. Сърцето ми тръпне от противоречиви чувства. Вълнуват ме безмерна радост и нетърпението да падна на колене пред бащиния си дом, да целуна родната земя, да поискам прошка и да намеря най-после покой и утеха в прегръдките на близките си. И в същото време ме заливат вълни от леден страх, че след тези десет години може да ме посрещнат гробовете на нещастните ми родители, омразата и презрението на братята и съселяните ми.
– Господи, не ме изоставяй и този път! Не ми отказвай милостта да заваря живи и здрави близките си, да получа и заслужа прошката им! – помолих се горещо, докато самолетът кръжеше над Софийското летище, а България, като всеопрощаваща майка разтваряше пред мен топлата си прегръдка.

Генка Богданова

***

Милосърдие

От няколко дни го виждах в ранните сутрешни часове да рови в контейнерите за смет… Озърташе се наляво, надясно, като че ли се страхуваше от нещо. До него неизменно стоеше изпосталяло куче, което с изплезен език напрегнато следеше старческите ръце, ровещи в чуждите боклуци.
Понякога старецът вадеше стара дреха, оглеждаше я внимателно и ако преценеше, че би могъл да я ползва, я пъхаше в големия полиетиленов чувал, който висеше на гърба му.
Но ако попаднеше на скъпоценно парче хляб или на недоядено парче месо, кучето скачаше с надежда, въртеше опашка, скимтеше и умолително впиваше очи в очите на стареца, който явно беше по-гладен и от кучето.
Виждах с каква мъка разделя окаяното парченце храна с четирикракия си другар. Навярно самият той от дни не беше хапвал по човешки. Влачеше едва – едва краката си, обути в стари, скъсани маратонки. Те явно му бяха големи и поради това или пък поради липса на връзки, за да не се плъзгат по замръзналия асфалт, бяха омотани с парцали. Леденият вятър злобно развяваше предниците на дрипавата кожена подплата без ръкави, с която се беше загърнал клошарят и смъкваше кафявия вълнен шал от бялата му глава…
Гледката беше потресаваща! Наблюдавах го през прозореца на топлия си апартамент и сърцето ми се свиваше тревожно. Сякаш там, до контейнерите за смет, виждах собствения си баща, отхвърлен от обществото, лишен от грижи, унизен и обречен да доизживее последните си дни, споделяйки съдбата на бездомните животни.
„Какво ли го е довело до такова жалко състояние? Каква ли зла орисия или човешка неправда са му отнели правото на нормален живот? Няма ли близки, деца, които да се погрижат за него? Има ли дом, нима и нощем зъзне под мостовете, или в някоя развалина?”
Преди седмица беше Задушница. Ден за отдаване почит на мъртвите. Станах рано в събота, за да сваря жито и да изпека погача за душите на починалите си близки. Реших да направя и да раздам от любимите на родителите ми палачинки. Топли, намазани с масло и пълни със сладко от сини сливи, което толкова обичаха. Направих обичайния брой раздавки, като подготвих една специално за стария клошар. В неговата торбичка сложих освен всичко, което бях приготвила, и един цял хляб, щафетка салам и шише с топло мляко. И без това нямаше как да отида на село, за да раздавам на гробищата.
Още около 7 часа, го видях да се задава по улицата, придружен от вярното си куче. Бях вече облечена. Грабнах торбата с раздавката, взех друга, по-голяма, в която бях сложила едно запазено, дебело подплатено палто, което съпругът ми отдавна не носеше, едни топли и здрави все още ботуши, от години непотърсени от зет ми, и слязох на улицата при стария човек.
Той вдигна разочаровано очи от празния контейнер и сконфузено ме погледна. Сигурно мислеше, че ще изхвърлям торбите, защото се дръпна назад, вперил жадно поглед в тях. Остана безкрайно изненадан, когато, вместо да ги изхвърля, му ги подадох с думите:
– Вземете, дядо! За „Бог да прости!” нашите мъртви!
Старецът ме погледна с влажни от напиращите в очите сълзи и пое торбите с разтреперани от вълнение ръце. Посинели и напукани от студа, пръстите му стиснаха здраво безценните „съкровища”, като по чудо предназначени специално за него – клошаря, бездомния самотник, свикнал да бъде гонен, презиран, унижаван или отбягван с погнуса от повечето хора.
– Бог да ги прости! – прошепна старецът с одрезгавял от студа глас и една трудно сдържана сълза се търкулна по небръснатата му бледа буза.
– Виждам, че повече от седмица не минаваш по нашата улица. – направих опит да го заговоря, като нарочно не споменах ровенето в отпадъците. -Нямаш ли си други близки, освен това куче?
– Нямам си вече никого. А от една година и дом си нямам – въздъхна печално човекът. – Станах и аз жертва на човешко „милосърдие”. Съдба! Било ми писано да свърша живота си като скот, изхвърлен на улицата стар и болен, без покрив над главата си.
Погледнах го изненадана и заинтригувана от горчивината и отчаянието, които долових в отговора на въпросите ми. Въпреки окаяния му вид, старецът явно не беше нито слабоумен, нито простоват.
– Но какво се случи? От града ли си или от селата? – попитах пак.
– Остави, добра жено! Тя не е за приказване. Отивай си вкъщи, че и ти премръзна! И да ти кажа, не можеш с нищо да ми помогнеш. Щом и от съда не можаха… Не съм от тука, от близко село съм, но тук по се намира в казаните по нещичко, с което да преживям някак си.
И старецът сложи двете торби в чувала и повлече премръзналите си нозе към следващите контейнери…
Тръгнах към блока с тягостно настроение. Мъчно ми беше, че трябва да отида на работа и няма да мога да посетя гробовете на родителите и сестра си. Домъчня ми и за този стар, нещастен човек.
Докато чаках асансьора, във входа влезе и дъщерята на съседите.
Ти, лельо Ани, май сън не си спала от бързане да изхвърлиш боклука? Видях, че и интересна компания си имаше? Струва ми се, че и друг път съм виждала този старец, с когото така си „гукахте„ край кофите за смет – пошегува се младата жена.
Но на мен изобщо не ми беше до шеги в този момент. Споделих с няколко думи причината за ранната ми „среща” и темата, по която си „гукахме” с клошаря и добавих:
– Разбрах, че е от селото на твоя съпруг, но повече нищо не ми каза, Може за това да ти се струва познат…
В това време асансьорът дойде и потеглихме мълчаливо нагоре. Бях сигурна, че последните ми думи изобщо не й бяха направили впечатление.
Но след два дни отново се срещнахме случайно в кварталното кафене. Поздравихме се и тъкмо мислех да седна на съседната маса, тя ме покани при себе си. Приех, още повече, че тя също беше сама.
– Знаеш ли, лельо Ани, ти се оказа права за онзи старец от селото на моя съпруг. Оня ден се почувствах много неловко, заради глупавата си шега, за която ти се извинявам! Дължа ти извинение и за мислите, които не споделих тогава с теб и заради които после се почувствах много засрамена. 
В първият момент, като те видях да си говориш с клошаря, си помислих, че точно на теб не ти прилича да се занимаваш с такива отрепки. Още повече да раздаваш на такъв човек в памет на близките си. Дори побързах да разкажа вкъщи на какво „специално” събитие съм станала неволен свидетел. Но съпругът ми веднага се сети за кого от неговите съселяни става въпрос и ми разказа историята му, от която ме побиха тръпки. Замислих се за превратностите в живота, за човешката алчност и низост, за безразличието, с което посрещаме чуждото нещастие и за липсата на добри закони и институции, които да защитят измамените и да накажат измамниците.
А твоята постъпка сега виждам в друга светлина. И се чувствам засрамена, че не оцених твоя милосърден жест, че и аз като болшинството от моите съвременници съм станала коравосърдечна, себична и безразлична към чуждото нещастие. Разбрах, че всеки може да изпадне в подобно положение, независимо от това кой е бил, как е живял и заслужил ли е подобна съдба. Точно като този човек. Казвал се Стоян и до преди десетина години бил един от уважаваните съселяни на моят съпруг, докато над главата му се посипали беда, след беда, които са го докарали до днешното му състояние.
И тя ми разказа историята, започнала с един „милосърден” жест и приключила с отнемането на цялото имущество на стареца, благодарение на предварително скроения коварен план от страна на хитрата му „благодетелка„ и нейната дъщеря.
Старецът живеел на село в голяма и хубава къща. Имал и петдесетина декара земя. Не бил женен и след смъртта на родителите си останал съвсем сам, но живеел нормално. За съжаление, един ден получил инфаркт и едва тогава осъзнал, че няма кой да му отвори вратата и да се погрижи за него в този тежък момент. 
Когато излязъл от болницата едва позакрепнал, разбрал, че е невъзможно да се справи сам и решил да пусне обява в един вестник, в която се казвало: „Болен, самотен мъж, обезпечен материално, със собствено жилище, търси добра жена, която да го гледа срещу храна и квартира”.
Още на следващата седмица се отзовала приятна жена на средна възраст, която се представила за вдовица с една дъщеря, самотна като него. Трогнала го с разказ за тежката си вдовишка съдба. Омаяла го със сладки обещания да се грижи за него като за брат. Харесала му демонстрираната от нея скромност и почтеност. Жената не искала от него нищо друго, освен покрив над главата си и прехрана срещу грижите за него и домакинството му.
Не можел да се нарадва на късмета си. С присъствието си Дора, така се казвала жената, стоплила и оживила самотното му сърце.
Настанила се тя в дома му и поела цялото домакинство. Била грижовна, внимателна, добра и много скоро спечелила доверието на болния старец. Дал ѝ той и пълномощно да движи всичките му финансови въпроси. Така продължило цели две години. Пенсията на човека не била голяма, тъй като дълго време гледал старите си родители и нямал възможност да работи на пълен работен ден. Но се справяли някак си с нейна помощ. 
Дора успяла дори да му издейства дори еднократна парична помощ. Един ден, докато лежал изтощен от поредната сърдечна криза, Дора се върнала от града при него и с лъчезарна усмивка му съобщила:
– Честито, бай Стояне! С помощта на дъщеря ми ти отпуснаха парична помощ от общината. Уредих да се явиш и на ТЕЛК за отпускане на инвалидна пенсия. Ама нали знаеш, че така лесно пари не се дават. Трябва да подпишеш куп документи. Искат да им занеса и нотариалните актове за къщата и земята ти. Ще ги прегледат и веднага ще ти ги върнат.
Пък и за оформянето на документите пред ТЕЛК ще трябват копия от тези документи и от личната ти карта.
И омаян от сладките й приказки, заблуден от „безкористната всеотдайност” на „благородната” Дора, наивникът се хванал. Дал ѝ всичките си документи за самоличност и собственост. И виждаш до къде го е докарала неговата наивна доверчивост и наглостта на измамницата.
Тя „доказала” с документи в съда, че дядо Стоян доброволно ѝ е дарил имотите си от благодарност за грижите, които полага за него и веднага, щом като влязла във владение, го прогонила от къщата му само с дрехите, които носел на гърба си. А той явно е нямал друга възможност за преживяване, освен да стане един от бездомниците в този град, които съществуват благодарение на кофите за смет.
Слушах разказа й и сърцето ми се изпълваше с вълна от състрадание, гняв, възмущение, тревога и разочарование от наглостта на крадлата и бездействието на държавата и на нейните институции по проблема.
А стареца повече не видях. Навярно смъртта е била по-милосърдна към него и го е спасила от окаяния му живот, погубен от човешката алчност и беззаконието в държавата ни.

Генка Богданова