Съботна поезия с … Добромир Тонев

Добромир Маринов Тонев е роден в Ямбол на 15.10.1955 г. Завършва средно образование в родния си град и българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“ през 1979 г. Участва в студентския литературен клуб „Гео Милев“. Повече от двадесет години е редактор в ДИ „Христо Г. Данов“ – Пловдив. Първата му стихосбирка „Белег от подкова“ (1979) е посрещната възторжено от читателите и критиката, отличена е с национална награда за дебют, поетът е приет в СБП. Утвърждава се като самобитен лирик чрез стихосбирките „Нежна машина“ (1984) – награда на СБП за поезия, „Свиждане със светлината“ (1990), „Арго“ (1994) – награда „Пловдив“. Поезията му е превеждана на руски, полски, унгарски, английски, италиански, испански, немски език. Номиниран е в европейския конкурс за поезия – Рим, 1996. Превежда стиховете на Владимир Висоцки – „Нерв“ (1984). Последните му творчески изяви са свързани с хумора и сатирата: „Под седлото на Пегаса“ (1998) – поетически шаржове на известни пловдивчани, „Крахът на един кокошарник“ (2000) – хумористична новела, „Голямата лудница“ (2002) – лирически злободневки, издадени посмъртно. Посмъртно излиза и книгата с фрагменти „Обратната страна на иконата“ (2001). Редактира множество книги, съставител е на сборници („Поетически сборник“ – 1998, „Антология на пловдивската любовна лирика“ – 1996, „Друга вода“ – 1998), журира национални литературни конкурси. Ръководи литературен клуб „Гео Милев“, основава и ръководи Националната младежка поетична академия в Пловдив, днес носеща неговото име. Умира на 24.03.2001 г. в гр. Пловдив.
 
***
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.
Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.
И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.
Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.
 
***

На какво се учудвам, не зная –
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.

Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.

***

Да имаш покрив, а да нямаш дом,
да имаш нежност, а да се страхуваш…
От мъка по семейното гнездо
дървото на рода ми боледува.

За себе си аз зная новини,
дошли при мен наопък – като раци.
Аз имам спомени за бъдни дни,
защото дните са като близнаци.

Въобразявам си дори, че знам
кога ще дойде мойта черна хрътка –
със мириса на восък и на чам
и с хладна станиолова прегръдка.

Ще имам покрив, ще си имам дом,
а нежността ми ще роди акация.
И тя ще е бодливото гнездо
на някоя щастлива птича нация.