Съботен разказ с … Димитрина Бояджиева

 

 

Петко прекоси булеварда, за да види дали продавача на гевреци там не е Гошо, по прякор Гаваза, гласът на когото във войнишките редици с маршова стъпка се извисяваше с фалцет: „Велик! Велик! Велик!”, а старшината даваше команда: „ Кой там пее фалшиво? Стой!” Войниците гледат храбро, без да свеждат поглед. „Мирно! – командва старшината. – Започни отначало!” И те отново запяваха: „Велик е нашият войник…” и отново Гавазовото фалцетно извисяване: „Велик! Велик1 Велик…” , и пак команда „Стой!”, и пак отначало и пак стой, докато Шока не се стърпя и го предаде. Не, не беше прав Шока, къде-къде по-фалшиви неща се случиха оттогава с Петковия тромпет, вещаещ неговото бъдеще, докато не замлъкна. Колкото до Гаваза, както винаги, пак играеше ролята на клоун върху мокрия априлски плац на казармата. „Мирно! – командва за пореден път старшината. – Боец, напусни строя!” „Разрешете да остана, г-н старшина! – удря токове Гаваза, – пей ми се!” Шока крещи: „Гаваз, стига си ни разигравал!” Недоволството в редиците расте, побутват Гаваза, превземат педя по педя, а Гаваза, вирнал рамо, повтаря: „Пей ми се!” Войниците почти го изтикват от строя, вече пети път обикалят плаца и точно тогава старшината, като хорист от военния хор, го разбира: „Разрешавам да останеш, пей, но тихичко”. Войниците си отдъхват и отново запяват: „Велик е нашият войник…”, дано да е за последен път, дано се смилят над тях нехайният Шок, вятърничавият Ангел по прякор женичката, Гошо Гаваза, Илия Татара и Алекси зрънцето, тези градски тарикати, дето гледат на казармата колкото да мине времето. Тъкмо те помогнаха на Петко старшината да го пусне в домашен отпуск заради писмото, което не му даваше мира, може написаното да бе гола измислица, но както казва Алекси, всеки трябва да си покрие меда с кърпичка, а не да го оставя на ачика. Пък колко медена бе Надето, само Петко си знаеше. Тогава мнозина му завиждаха за Надето и гледаха на отпуската му като тътен на изтребител в лазурното небе, далечен и примамлив. Преди Петко да тръгне, Илия Татара му поръча: „Иди до мамини. Ще кажеш на булката да ми даде дебелата фланела, малко пари и нещо за ядене”. Алекси поиска пликове и листи, Гаваза – цигари, а Шока крещеше: „Да не забравиш плетката на Ангел, че както е пекнало слънцето, ще седне на припек и плет, плет, плет…” Ангел се късаше от притеснение: „И Шока ги приказва едни…” „Плетката, плетката” – кривеше се Шока.

Каква ти плетка, през пластовете „мирно” и „ура” за Петко пак зашушука гласът на щастието, но нали в писмото му пишеха, че Надето си е намерила по-плещест от него, преди да отиде при нея, се отби в дискотеката да изпие едно за кураж. Мощната музика връхлиташе, блъскаше се по кьошетата над блесналите стъклени полюлеи и пълните чаши, смесваше се с миризмата на парфюми и на запалени цигари – диво щастие, дива свобода, с безумството на сбъдващи се надежди за нещо ново, неизживяно. Петко загледа танцуващите – там, там и там, а изпитото вече го замайваше. Вгледа се в безжалостното изражение на момичето до него и го покани на танц. Потопи ръцете си в нещо полупрозрачно, нещо дантелено, кадифено. Вече в апартамента, където влязоха, Петко, набъбнал, измъкваше дрехите, дърпаше ги една по една, оплитайки се в безжалостни ластични бермуди. Ушите му горяха, устата му пресъхна и някаква жилчица потрепваше в него. Когато набъбналото се успокои, наруши хармонията, ама че работа! – не беше, не беше това, каквото му се бе струвало. Очите вече виждаха дантеленото боди – остатък от чужд пир – колцина вече са го мачкали, нечии ненаситни ръце са осквернили вълшебството му, отнели са онова истинското, заради което тупти сърцето. Навън южнякът духаше и донасяше сияйната зора, шепнеше за нещо скъпо. Петко се тръгна в тази посока. Спря пред познатия вход, щеше да се задуши, докато позвъни, а топлият вятър се разхождаше равнодушно зад гърба му. След третото позвъняване на вратата застана Надето, сякаш току-що излязла от някой мраморен басейн с прозрачно-синкава вода. Петко я прегърна… Едва остана време за фланелата на Илия Татара.

А казармата зове – хайде на учение. ”Строй се! – командва старшината. – Мирно!” Пак е пролет, южнякът суши палатъчния лагер в горичката: на Шока и Ангел старшината нареди да носят кангала с жицата, стига са кръшкали. Те плетат крака по угарта, кангалът тежи осемдесет килограма, не е шега работа, затова Шока извива и тегли жицата ведно с Ангел към шосето. Вече са се отдалечили достатъчно, старшината е с гръб към тях и Гаваза веднага влиза в ролята на коварен клоунн: „Г-н старшина, разрешете да доложа. Шока и Ангел тръгнаха към града. Ще продадат жицата и ще я изпият.” Жицата е скъпа, медна, води се на гърба на старшината и той се хваща. Нарежда на помощника си да ги настигне и да ги върне. Шока и Ангел чинно стоят пред старшината, а той неистово крещи: „Да не съм ви видял да пипате кангала повече! Ще разнасяте чашки по стълбовете!” Метнали ги на гръб, вместо до телефонните стълбове, ги хвърлят далеч в угърта, има да ги търсят след тях катерачите, но то е нищо в сравнение с предстоящото учение. Утре им предстои тежко учение – марш на скок, ще атакуват Бакаджишките баири с пълно бойно снаряжение, освен всичко трябва да следят Ангел и Шока да не изостанат.

Бакаджишките баири са покорени и камионите изсипват войниците в близкото село. Докато щабът на главното командване прави разбор на учението, войниците могат да отдъхнат. „Да имаше една плетка, криви се Шока, какъвто е припек…” Но Ангел не го чува, осъществява замислен етюд. Присламчва се до жените, насядали пред вратника на отсрещната къща, се жалва: „Тез военни ни разсипаха, душите ни взеха”. „Какво искат от вас, чедо?” – пита бабата до него. „Не знам. Нагоре бягахме, надолу. Ни сме яли, ни сме спали. Виж ни, изкаляни, потни и прашни. Да имаше малко ракийка сега.” Етюдът е първокласен. Бабата донася лимонадено шише с ракия. Ангел се прави, че търси пари из джобовете си, но бабата се противи: „Как тъй ще плащаш! и аз имам внук войник! Пийте за негово и мое здраве!” Лимонаденото шише върви от ръка в ръка, а едно хлапе, надвесило се над войниците, ги гледа зяпнало. „Какво гледаш, малкия – вика му Ангел, – чесън у вас нямате ли?” Хлапето кима утвърдително и хуква да донесе. Връща се запъхтяно и подава чесъна, изваден направо с пръстта: „Божеее! – поема Ангел чесъна. – И той войник ще става! Ми друго у вас нямате ли? Ми хляб няма ли, ми сирене?” Изчервено, хлапето кима: „Имаме!” „Ми хайде, бягай! Кой яде само чесън?” Жените и те се размърдват, всяка донася по нещо и става хубава трапеза с мек селски хляб, сирене и ново шише ракия. Вече се смрачава, всичко върви от хубаво към по-хубаво. „О, аз ще изплета бич от тъмнината…” извисява се гласът на Гаваза, но и хубавото си има край: „По колите!” – разнася се команда, а Петко, свил длани пред уста, ужким държи тромпета: „Трата –та-та-а-а…”

Как брояха дните до уволнението – наряди, непоряди, дежурства в кухнята, забранени отпуски, арести… Свърши се. Уволниха ги до един. И какво от това? Цял живот ли Петко ще свири с тромпета по кръчмите. На Петко беше му омръзнал живота като самите кръчми, беше затънал до гуша в дългове. Ами другите: Шока се пропи, Илия Татара гледа прасета, Ангел още чака трудовата борса да пусне бяла перушинка. Само Алекси зрънцето успя – замина за Канада. За Гаваза не се знаеше с точност. Говореше се, че бил клоун и с цирк „Родина” обикалял родината, но Петко не беше го срещал. А какво беше преди да се уволнят? Колко безгрижни бяха. Насядали в градинката пред централната баня, чакат да им дойде реда да се изкъпят, а от банята излиза жена видение. „Гледайте, гледайте!” – шепне Алекси. „Ех, каква жена! – въздиша Илия Татара, – истинска Богиня!” Всички я следят с поглед, блазе на тоз дето ще й вземе банята, а Петко свил длани пред уста, ужким с тромпета: „Трата-та-та-а-а…”, пък Гаваза клати глава: „Богиня! Кому ли е омръзнала?!” И Петко пак с тромпета: „Трата-та-та-а-а…”

Всичко беше останало в миналото. Затова Петко прекоси булеварда, искаше му се да се обади на Гаваза и да обсъдят всичко това, ако това наистина беше той, разбира се, продавачът на гевреци.