Съботен разказ с Галена Върбева

С Л У Ч А Й Н О С Т  И Л И  С Ъ Д Б А

 Галена Върбева 

Имах цял час до влака за Ямбол. В чакалнята на жп гарата нямаше много хора. Десетина човека бяха насядали по пейките. Кой четеше вестник, кой си пишеше по телефона, кой се разхождаше насам-натам. Гара. Казват, че ако веднъж те зарази вируса на пътуването, нямало да намериш противоотрова. Дали тоя, дето го е казал е имал предвид пътуване в лъкатушещ влак в продължение на шест часа?

Минах през кафе машината, пуснах монета и зачаках. Когато отекна последният сигнал и готовата напитка беше в ръката ми, излязох на перона. Тук се гонеха ветровете с тръпчивия аромат на пътища и необятността на далечини. Навред дървета и постройки, пушек и небе. Резен луна се шмугна между облаците и се понесе над гребена на бетонния град. Отпих глътка и погледнах как лъкатушещите релси се сливат и разминават. Като самия живот, който ни свързва и отдалечава, свързва и пак отдалечава, в безумен кръговрат… Можеше ли едното без другото?

Влакът пристигна на гарата. Пътниците взеха да се качват по купетата. Побързах да изпия кафето и да се наредя на опашката. Усетих как ме обзема внезапно нетърпение. Да се завърнеш на мястото, откъдето си тръгнал, не е същото, като това никога да не си го напускал. Влязох в едно от купетата (без да следвам точно разпределението от билета), наместих сака си на багажника и седнах на меката седалка. Стъклото до мен беше леко запотено. Обичах да гледам бягащите картини на бързо сменящия се пейзаж. Напомняха ми на една любима детска играчка – шарен бинокъл, в който като погледнеш, виждаш как вътре се е побрал цял един нов шарен и въртящ се свят!

 Мечтателите винаги сядат до прозореца…

Обявиха, че след пет минути влакът ще потегли от втори коловоз. Сякаш камбанен звън подкани локомотива. Усетих лекото движение и характерното потракване по релсите. „Тадъф-тадъф! Тадъф-тадъф!“

Навън боите бавно се сливаха в тъмна мътилка, крайпътните стволове в резки черти, а табелите – в петна.

И най- дългото пътуване започва с първата стъпка…

 

Книга? Телефон? Закуска? Сън? С какво да запълня часовете от Шумен през Комунари до гара Карнобат, където трябваше да направя смяна (нямаше директна връзка до Ямбол)? След минути влакът забърза ход. Дървета и храсти бързо прелитаха през погледа ми… След толкова пътувания (бях четвърта година студентка и се прибирах на два-три месеца) имах чувството, че  познавам всяка частица от влаковете – бързи, пътнически или нощни… Убедена, че това ще е поредното скучно пътуване, се унесох от монотонния звук на колелетата.

 

„Тадъф-тадъф! Тадъф-тадъф!“

– Извинете, мястото свободно ли е?

Отворих очи. До вратата на купето стоеше младо усмихнато момче с раница в ръка.

– Разбира се. Заповядай!

Той сложи раницата на седалката до него и седна до прозореца. В купето беше тихо. Смутена от появата на непознатия, реших, че е неприлично да продължавам да спя и взех да се суетя с телефона си. Той ме гледаше. Сякаш неудобството от това, че не се познаваме, се скри дълбоко в тропота на колелетата.

– Закъде пътуваш? – попита. Някак естествено премина на „ти“.

– За Карнобат.

– Значи сме в една посока.

– От Карнобат ли си? – попитах.

– Не. От Ямбол. Но там трябва да направя смяна.

– Знам. – отвърнах аз. – И аз съм от Ямбол.

– Тъй ли? – отвърна той. – Еха! Сигурно рядко пътуваш. Никога не съм те виждал.

Засмях се.

– Откак съм студентка, вече четири години пътувам.

– Къде учиш?

– В Шуменския.

– Еха! – отвърна той. – Какво съвпадение! И аз уча там!

– В кой корпус?

– Във втори!

Въздъхнах. Точно моят. Усмивката ми ме издаде.

– Е как така не сме се засичали? На лекции не ходиш ли? Не съм те виждал нито в корпуса, нито на студентския стол, нито пред ректората!

– Честно казано съм редовна на лекции, и във вторник, и в четвъртък, та дори и в събота.

Той се усмихна и поклати глава.

– В кой квартал живееш в Ямбол?

– В „Каргона“.

Последва втора усмивка.

– Сериозно!

Сега вече го изгледах стреснато.

– Да не искаш да кажеш, че и ти си от Каргона?

– Да. И случайно живея на „Атанас Кратунов“!

Сега беше мой ред да въздъхна и да се засмея.

– Никога не съм те виждала, а сме от един и същи град, живеем на едно и също място и учим на едно и също място. Сигурно и езиковата си завършил?

– Да. При госпожа Койнова!

– Божичко! – сега вече се разсмях. Та това беше моята госпожа! Огледах по-внимателно момчето – чертите на лицето му, загара на слънцето и буйния му смях, в опит да открия нещо познато. Нищо! Гръм да ме удари – момче, израснало на моята улица, от моята гимназия, на моя град, заминало за моя университет в Шумен, а аз… не съм го срещала досега! Времето беше като поток от мигове, които преливаха един в друг с дъха и трептенията си – като релсите, които ту се сливат, ту се разминават, ту се сливат, ту се разминават. Като в самия живот!

Съществуваха ли случайности?

Внезапно се отпуснах. Усетих как в тялото ми се разля топлина. И думите сами се редят в приятен разговор.

Влакът се движеше бързо и двамата си говорехме непринудено. За книгите, които четем, за филмите, които гледаме, за студентите, за изпитите, за последния пиянски запой… Продължавах ли, продължавах да се изумявам – оказа се, че познавам повечето му състуденти, преподаватели и почти всички от компанията му. Ако до преди малко бяхме двама непознати, сега се оказа, че имаме толкова общо помежду си.

Дългият път се скъсяваше с всяка дума, с всяка въздишка. Не исках, не исках да пристигна толкова бързо… нека още малко да си поговоря с това чудно момче! Успокояваше ме факта, че ще спрем на една и съща спирка. Почти врата срещу врата. Мълчание. Не исках да знам коя е майка му. Току виж се окажем и роднини!

 

Тадъф-тадъф! Тадъф-тадъф!“

Влакът, с неговия хипнотичен ритъм и звучене сякаш ме принесе в друго измерение.

– Искаш ли да пием кафе – попита той, – като стигнем в Карнобат?

– Да. Разбира се!

Той гледаше през прозореца, поемайки пътя на глътки. Излъчваше нетърпение.

Толкова ли бързаш да пристигнем?

Още малко, още съвсем малко да протегна ръка, и с върха на пръстите си ще докосна времето… Мога ли да го върна назад и да се запознаем отново. Но преди всичките тези години! Тоя наш общ въздух ни кара да поглъщаме с пълни гърди ароматите на миналото, на спомените, които сме могли да имаме…

 

На гара Карнобат беше оживено и шумно. Той грабна с механичен жест раницата си и се отправи навън. Аз го последвах. Там, под рехавите сенки бавно се сляхме с тълпата.

 

Казват, че тия, които пристигат, носят в очите си пресита, а тия, които заминават – жажда за далечните места! Аз не исках нито да заминавам, нито да пристигам. Исках само да пътувам! И да продължа да се наслаждавам на движението, на скоростта и времето… За първи път от много време насам се чувствах щастлива.

Колко години без шум са сближавали двата маршрута?

Колко причини в света са създавали тази минута?

Движението е динамика, енергия, живот, романтика! На един билет разстояние! Поех дълбоко дъх и затворих очи. Исках да запазя спомена за всеки миг от този необикновен ден!

 

Неусетно мина половин час. Влакът пристигна на гарата. Чух познатата свирка на потеглящия влак. Качихме се и отново седнахме един срещу друг. Сянка на бръчица раздвижи челото му. Той ме гледаше настойчиво.

– Не ти ли е приятно да си говорим?

– Приятно ми е – отвърнах.

– Тогава защо млъкна? На гара Карнобат също беше малко странна!

– Не очаквах да ми се случи такава среща. Ако трябва да бъда честна, никога не ми се е случвала. А скоро наближаваме Ямбол!

– Да! – съгласи се той. – И на мен не ми се беше случвала такава среща. Признавам си, че се забавлявах много. Като знам как мъчно минават тия шест часа, сега определено не усетих как мина времето!

Каква изненада!

Познавахме се от няколко часа, а сърцето ми се бе привързало към топлината на гласа му. Идеше ми да ида при машиниста и да му кажа да кара по-бавно.

– Ако искаш…

– Какво? – погледнах го аз.

– Ако искаш, можем да се видим пак. Утре например. Та нали сме си в Ямбол!

– Колко време ще останеш в града?

– В понеделник пътувам за Шумен!

– И аз така. Може ли да пътуваме заедно?

– Разбира се!

 

На гара Ямбол влакът спря. Взехме си довиждане и някак припряно слязохме – аз към жълтото такси на пиацата отсреща, а той към някакви момчета, които го чакаха на перона. Очите му не спираха да ме следват, докато прекосявах тълпата до входа на жп гарата.

Какво ли е разказал за мен на приятелите си, които едва ли щяха да му повярват?

В таксито, на път към къщи, разбрах, че не знам името му. Толкова се бяхме увлекли в приятния разговор, че нито си казахме имената, нито си взехме телефонните номера…

Поех дълбоко дъх и се усмихнах.

Вече знаех, че няма случайни срещи в живота ни. И че цялото това чакане е имало защо да се случи… Сърцето ми заби лудо. Нямах търпение да се събудя.