Спортна слава: Вълчо Йорданов – голямото сърце на баскетбола

Вълчо Йорданов е роден на 29 септември 1943 г. в Ямбол. Започва да се занимава организирано с баскетбол през 1958 г., когато е ученик в Трета гимназия в родния си град.

През 1961 г. в града ни пристига първият щатен треньор по баскетбол – Иван Стоянов (Баджо). Първото, което е направил той е да обиколи ямболските училища и гимназии за да подбере момчета и момичета, които да подсилят представителните отбори на Ямбол. „Привличах за играта онези, които бяха влюбени в баскетбола истински“, казва Стоянов. Професионално набитото му око веднага забелязва един истински бисер – Вълчо Йорданов, който тогава няма навършени 18-т години. Той се понравил на треньора с невероятния хъс и амбиция за игра. Баджо го взима в мъжкия отбор, в който трябва да си партнира с вече утвърдили се баскетболисти като Велчо Петров, Васил Арапов и капитана Добри Русев. Качествата на момчето не оставят незабелязани и той е извикан да отбие втората година от военната си служба в армейска школа “Чавдар” в София. Там се събират най-добрите млади играчи на Българи. Вълчо Йорданов ще изкара един сезон 1962-63 във военния „Чавдар“. Той има уникалната възможност да играе и тренира по време на войниклъка си – възможност, която по онова време се предоставя на малцина изключително надеждни спортисти. Преди обаче да замине да тренира и състезава в школа „Чавдар“, Вълчо ще вземе участие в незабравимия турнир в зала „Сливница“ в София, на който през февруари 1962 г. за първи път ямболският отбор успява да се класира в “А” РБГ. Участниците в този квалификационен турнир биват посрещнати като герои при завръщането си в Ямбол.
След казармата големият ни баскетболист е приет във ВИФ и през сезон 1963-64 се състезава за студентския отбор. Този сезон е исторически за висшия спортен институт. С Вълчо Йорданов в състава си те печелят първата и единствена Купа на България през 1964. Треньор на този отбор е изтъкнатият специалист Кирил Семов. Така Йорданов става първият израснал в Ямбол баскетболист носител на златен медал в този престижен турнир.
След като изкарва първият семестър от втората година на обучението във ВИФ Вълчо Йорданов се завръща в родния си клуб за втория полусезон 1964-65. Тогава ямболският отбор се състезава в по-долния ешалон. Вълчо веднага се включва в тима ни. След още един сезон Ямбол се връща вече в единната „А“ РБГ през 1966-67. Това става възможно благодарение и на великолепните баскетболни умения на нашия съгражданин. След квалификационен турнир “Лъсков” – Ямбол се преборва с конкуренцията на отборите на Ботевград, Перник и на Софийския Университет и отново се завръща сред елита.
Въпреки твърде скромния за днешните стандарти ръст от 187 см., но благодарение на високия си отскок, Вълчо Йорданов е бил отличен борец под кошовете и основен реализатор на отбора. В повечето от мачовете близо 30 % от реализираните кошове са били негово дело. В решителния за класиране в „А“ група мач срещу В.Търново игран на 8 февруари 1962 в София Йорданов вкарва 40-т от 71-те точки за ямболския отбор. Най-силният елемент от неговата игра е стрелбата от средно и далечно растояние. Отлично си е взаимодействал с центъра на „Лъсков“ Димитър Георгиев, а с гардовете играта на „заслон-контразаслон“. До съвършенство е изградил стрелбата си от наказателната линия.
В периода 1966-74 г. ямболският представителен отбор основно се състезава в единната “А” РБГ (с изключение на два сезона 1968-70, когато играе във втора „А“ група) и в него много ярко блести “звездата” на неподражаемото крило.
След края на сезон 1968-69 г. временно прекратява своята спортната кариера тогавашният капитан на “Лъсков” Велчо Петров. В началото обаче на следващият сезон 1969-70, след разговор с най-опитните играчи на ямболския отбор Велчо се връща и става играещ ст. треньор, а на Вълчо Йорданов е гласувано доверие да го замени като капитан на тима, носещ толкова голяма радост на ямболци. Йорданов ще бъде капитан на „Лъсков“ 5 сезона (1969-74).
Честите и вече хронични болки в коленете прекратяват активната спортна дейност на Вълчо Йорданов след края на сезон 1973-74 г. когато е на 31 години. Като най-голям връх в неговата кариера може да се смята обявяването му за реализатор № 1 на финалния турнир за купата на България през 1973 г. След този турнир е обявен и за “майстор на спорта” – една много авторитетна награда за времето си. Всъщност големият ни играч е и първият ямболски баскетболист получил това признание. Вълчо Йорданов е и първият от Ямбол баскетболист включен в Националния отбор на страната ни.
Наред със своите спортно-технически достойнства, Вълчо Йорданов е имал и изключителни човешки качества. Трудолюбив, амбициозен, отговорен, роден лидер, любящ баща и съпруг. Около него се е градял колектива на отбора. Заради спортсменското си поведение на терена е бил уважаван и от противниковите играчи. Добър приятел с всички тогавашни звезди на българския баскетбол. Личността на Вълчо Йорданов е придавала високо ниво и класа на ямболския отбор. Благодарение най-вече на него тимът ни се е ползвал с голям респект в баскетболните среди. 
Притежавал е също така прекрасно развито хармонично тяло. Печелил е престижни турнира за красота в Слънчев бряг и Приморско – днешният еквивалент на Мистър “Фитнес” или Мистър “България”. Любимец на жените, със сигурност може да се каже, че той е един от най-чаровните и привлекателни баскетболисти играли за Ямбол. Той запалва много от своите съотборници по фитнеса и може да приемем, че е един от първите в България осъзнал предимството, което дава силната мускулатура в играта с оранжевата топка.
Вълчо Йорданов е старши треньор на мъжкият отбор на Ямбол четири сезона 1972-76, първите два от тях е играещ треньор.
След края на сезон 1975-76 г. се взима едно непопулярно решение от БФ Баскетбол. В мъжките отбори могат да играят само двама баскетболисти над 27 години. Това автоматично изхвърлило от състава доста утвърдили се състезатели. Наложило се в тима ни да влязат млади баскетболисти от юношеската ни формация, станали шампиони на страната през май 1976 година. Треньор на тези таланти, сред които са най-добрия млад играч в страната Георги Глушков и капитана на юношеския Национален отбор Георги Станков е Симеон Варчев. След доста бурни дебати ръководителите на ямболския спорт решават да отстранят Вълчо Йорданов от треньорския пост и да го заменят с младия тогава специалист и все още играч на „Лъсков“ Симеон Варчев. Тази рокада не е била приета еднозначно от привържениците на баскетбола в Ямбол, но силните аргументи в полза на Варчев са били успехите му с юношите и това, че тима със ст. треньор Вълчо Йорданов отпада от елита след края на сезон 1975-76.
Вълчо Йорданов е обиден от това. Напуска клуба и става преподавател в полувисшия институт в града ни. Магията на играта обаче не го напуска и той все пак приема да води юношите на „Лъсков“-Ямбол. Сред тези млади състезатели е имало много талантливи момчета, като Тенчо Вълчанов, Димитър Парушев, Любомир Керемедчиев, Валентин Стоев–Пушката, Димитър Ръбин и др. Отборът воден от Вълчо Йорданов е имал всичките възможности да стане Държавен шампион за юноши на първенството провело се във Варна през 1977. Трябвало е само да се добави към състава новоизгрялата звезда на ямболския баскетболен небосклон – Георги Глушков, който тогава е бил на 17-т години. Да, но не би. Симеон Варчев не пуска своя любимец под предлог, че е твърде уморен от ангажиментите си към мъжкия тим. Скандалът между Йорданов и Варчев – две от емблематичните фигури в ямболският баскетбол избухва с пълна сила и става достояние на обществеността. Разбира се, силните характери на двамата са неотстъпчиви и до благоприятно развитие не се стига. Глушков остава у дома, а юношите не успяват да влязат дори във финалната четворка на споменатото състезание, класират се 5-ти. След това разривът във взаимоотношенията между Вълчо Йорданов и Симеон Варчев е пълен и необратим. Все пак Йорданов продължава да води подрастващите формации на Ямбол до 1980 г.
През лятото на 1981 година Йорданов печели конкурс и става старши треньор на мъжкият отбор на “Академик”-Варна. Прекалено чувствителната му и амбициозна натура обаче не може да преодолее стреса и болката породени от “ударите под кръста”. Това провокира старо негово заболяване и в края на 1981 г., само половин сезон от както е начело на варненци му е открита страшната диагноза – рак на дебелото черво. Принуден е да напусне морската столица и да се завърне в родния си град.
Новината за неговата кончина на 26 май 1982 г. когато е само на 38 години покрусява всички в Ямбол. Никой не иска да повярва, че това е истина. Всичко това става в навечерието на финалния турнир за юноши, който се провежда в града ни. В отборът са много от неговите бивши възпитаници изиграли това състезание и за него.
Със смъртта на Вълчо Йорданов градът ни загубва едно от най-ярките си дарования подвизавали се под баскетболните рингове. За това никой не се учудва, че в анкетата организирана в края на 2000-та година за определяне на символичния отбор на Ямбол за 20-ти век неговото име фигурира непосредствено след Георги Глушков и играещите все още в отборът ни по това време и известни на по-младите наши привърженици Димитър Ангелов и Анатолий Ясинский. Четвърто място в тази престижна анкета и то при положение, че този чародей на баскетболната топка отдавна не е сред нас е изключително признание на нашите привърженици към личността на този баскетболен джентълмен. 
Вълчо Йорданов е най-емблематичната и колосална личност в романтичния период на ямболския баскетбол.

МС Вълчо Йорданов ирае за Ямбол 12-т сезона (1960-62, 1964-1974). Играч от „Залата на славата“ на ямболския баскетбол. Включен е в „символичния отбор“ на Ямбол за XX век. Първият баскетболист от Ямбол повикан в националния отбор. Първият наш баскетболист ставал реализатор №1 в турнира за Купата на България – 1973. Участник в отбора на Ямбол завоювал за първи път място в „А“ РБГ след квалификационен турнир през февруари 1962 г.
Играч със статут на легенда за ямболския баскетбол.