Неделен разказ с … Величка Николова

ГОДЕНИКЪТ  ОТ  ВЧЕРА

Роклята беше лека, ефирна, с цветовете на Изтока – изумруденозелено, светло и тъмносиньо като перата на паун. Тя се въртеше на изящните си токчета пред огледалото – русата и коса светеше в къдрав ореол. Нещо еуфорично имаше в  искрящото щастие в очите, във финеса на белите малки ръце, които тя разперваше уверено и радостно. Фигура, лице, поглед – всичко издаваше – тя е годеница. От вчера?

Да, но не съвсем точно. Вчера всичко стана ясно, но то беше подготвяно отдавна, още от преди три месеца, а може би и от още по-рано. Тя завърши кинезитерпия, върна се своя град да работи. А той, годеникът, който се яви от вчерашния ден, остана там, в столицата. Тя още не можеше да се окопити, предложението му за женитба беше някак неочаквано, но тя все повече си мислеше, че всичко е много логично дори и трябваше така да стане.

     Весели младежки дни и нощи. Необвързващо с нищо приятелство между няколко студенти и студентки. Алекс и братовчедка му Люба, Тихомир, нейният мъж (Люба беше най-голяма) и Коцето си бяха от София. Радина, Сашка и Мария бяха от различни градове и живееха в една квартира, където се събираха всички почти всеки ден. Китара, песни, цигари, малко алкохол, забавни случки, разговори за всичко – политика, спорт, кино, музика, литература. За какво ли не.

На раздяла все пак стана ясно, че някой с някого се е целувал. И толкова. Нищо повече, нищо срамно и тайно, нищо шокиращо и сериозно, никакви драми. Алекс взе номера на телефона и, каза, че ще се обажда. Тя весело се съгласи „Ами, обаждай се!” Алекс, добрият Алекс.

Радина вече от три месеца работеше в родния си град, още си спомняше и преживяваше хубавите спомени от студентството. Наистина беше хубаво.

Спомни си как по едно време и трите бяха останали без пари и храна – само една бутилка олио в шкафа, дори маслини нямаха. Бяха се простудили, кашляха и зъзнеха в студената есен, завити в одеяла. Още беше рано за парното. Алекс дойде, разбра всичко и излезе. Върна се след двайсет минути с един хляб и десет тиквички. Толкова пари имал и той. Препаса престилка и до среднощ опържи всички тиквички.

– Днес аз съм вашата баба, или по-добре вашата леля – казваше ухилен.

 Сервира на масата хляба и тиквичките, направи чай. Седнаха четиримата и изядоха всичко. Той си тръгна в два часа след полунощ, след вкусната вечеря и сладки приказки. Те се стоплиха, наспаха се, събудиха се бодри и отидоха на лекции.

Радина си спомни майката на Люба, леля Катя, която ги черпеше със шипково вино и банички. Люба имаше дете на три годинки, мъжът и Тишо, беше студент в МЕИ. Люба винаги искаше да доминира, да бъде остроумна и наистина беше. Тя определено имаше влияние над братовчед си Алекс, който много я обичаше. А тя се държеше малко високомерно с другите момичета от компанията. Нали е столичанка, а те – диви провинциалистки. Но можеше да бъде и мила и всеотдайна приятелка, готова винаги да помогне.

Все още се чуваха понякога след дипломирането. Сега Радина работеше и сутрин събуждаше улицата с токчетата си, пръскаше светъл невинен аромат около себе си. Разбираше се с всички колеги, но не бързаше да създава приятелства. Само с една от колежките разговаряше малко по-дълго и по-подробно. Жената бе по-възрастна, интелигентна, младееше, имаше съпруг и три деца.

Внезапно след три месеца мълчание Алекс се обади. (Всичко беше останало там – няколко целувки една вечер).

– Липсваш ми. Сега, откакто те няма тук, разбрах, че не мога без теб. Обичам те. Ще се омъжиш ли за мен? Моля те, кажи „да”!

Тя мълчеше. Защо досега не го е казал? Едва сега го е разбрал?! Вярно ли е ? Дали е така?

– Ало, Радина, там ли си ?

– Ти се шегуваш. Защо досега не си ми казал нищо?

– Ти не разбираш ли, че имам чувства към теб? Още тогава трябваше да го разбереш. Идвах там само заради теб. Кажи „да” скъпа моя, кажи го, хайде!

Тя мълчеше, учудена и трогната.

– Ще се обадя пак. Но ти ми вярвай! Само за теб мисля, откакто си отиде.

Това беше в неделя. Тя самата се учуди на себе си – как затрепера от вълнение, как едва овладяваше гласа си, когато разговаряше с някого. Беше чудно, радостно, възхитително. Щастие?! Как искаше да е щастлива! Тя разбра, че ще се съгласи.

В понеделник той се обади.

– Обичам те, – тихо и смирено каза той. – И не мога да си простя, че те изпуснах. Омъжи се за мен.

– Добре, ще се омъжа за теб.

– Щастлив съм. В събота ще дойда с родителите си, чакай ме. Ще обявим годежа. А после ще обсъдим всичко за нашия живот. Целувам те много.

Днес, във вторник, тя облече новата рокля, с която щеше да се представи пред него и пред родителите му. Той беше висок, мургав, красив, с топъл глас, пееше хубаво, свиреше на китара любителски. Тя – руса, нежна, романтична. „Хубава двойка сме” – мислеше тя. Даде си сметка, че тогава го беше харесвала повече, отколкото показа пред него. Пазеше се да не разберат другите от компанията. Нищо лошо, но щяха да се майтапят, а Люба щеше да я подиграва. Така всичко тогава наистина си остана там.

А сега – тя е годеница!

Радина каза на родителите си да чакат гости от столицата, годеникът ще дойде с кола и ще поиска ръката и официално в тесен кръг, както се полага. Майката и бащата се развълнуваха, казаха – ще се приготвят, тя да не се притеснява.

Тя очакваше, че той ще се обади пак, но обаждане нямаше. Явно е много зает, приготвя се. Не е шега – родителите, колата, облеклото, пръстенът. Тя се радваше още защото всичко е толкова  романтично, внезапно и малко страшно.

Той не се обади и в сряда.

Радина се притесни, може нещо да му се е случило, някакъв страх запъпли по тялото и, сърцето се сви тревожно.

В четвъртък тя сподели всичко с колежката си – по-възрастната, добра и умна Таня.

– Според мен, той няма да дойде ! – каза Таня. – Щом не се обажда, няма да има годеж.

Радина и сама го мислеше вече това, но потвърждението я зашемети. Все пак тя трепетно реши да чака до събота.

Петък мина в очакване и тишина. В събота никой не дойде.

Тя каза всичко на баща си и майка си. Много плака, затвори се в стаята си, не искаше да се показва пред никого. Баща и се караше през вратата – каква е лекомислена, глупава, така, по телефона ли стават тия работи, върза ги и тях с патешкия си ум. Добре, че не са поканили роднините. Срам и резил! Майка и също я упрекна, после и тя се разплака от обида и жал за излъганата си дъщеря.

Само Таня я утешаваше.

–Хайде, стига, младежи колкото искаш. Този трябва да се мисли за голям играч.

Радина се обади на Люба. Ако беше станало нещо лошо с Алекс, щеше да знае.

– Как си, Люба?  – попита. Главата и се въртеше, шумеше кръвта. Чакаше, дано да чуе нещо, което да я спаси от самопрезрението.

– Добре съм. Всичко е наред. Защо? Станало ли е нещо?

Стори и се, че гласът на Люба звучи ехидно.

– А, просто така. Да се чуем. Знаеш ли нещо за другите?

Побъбриха. Радина едва затвори телефона и се сгуши смазана в леглото си.

Люба знаеше. Люба, може би, го беше спряла. Или пък заедно са измислили цялата тази подигравка. Ако беше шега, беше доста жестока.

Можеше само да предполага.

Тя се справи. Нищо лошо не беше направила. Някъде някой бе казал: „По-добре е да те излъжат, отколкото сам да излъжеш, по-добре да те обидят и да те ударят, отколкото сам ти да обидиш или да удариш”

Беше излъгана. Но не беше излъгала. И не беше убита. Най-доброто беше, че не е била много близка с него. Само няколко целувки, нищо не е. И все пак и беше срамно, че е повярвала, сякаш се беше разсъблякла пред него. И пред Люба.

Преглътна всичко и продължи нататък. Но красивата рокля тя все пак щеше да облече, за да се яви пред Люба, ехидната братовчедка, след десетина години.

Вече бе щастливо омъжена за Евгени, светъл, рус, брадат – пълна противоположност на Алекс. Тя не бе търсила този ефект. Просто така се случи. Роди две деца, момче и момиче, но фигурата и не се промени.

Понякога се сещаше за Алекс. Никога не помисли за отмъщение, никого не прокле, не пожела зло.

Но реванш трябваше да има.

Отидоха с Евгени да работят в Германия. Тя си намери работа като гувернантка, той рисуваше и продаваше картини на една от оживените артистични улици в Мюнхен. При едно от завръщанията в България Радина се обади на Люба. Каза, че са в Германия и само така се обажда по път. Люба изгаряше от любопитство. Каква е станала Радина, какъв мъж има, деца? Покани ги на гости. Радина тайно се надяваше на това. Облече хубавата рокля, така, заради себе си, заради собственото си достойнство. Заради реванша.

И отидоха с Евгени. Децата бяха във ваканция при бабите.

Люба беше поразена. Радина – цялата в екзотичен блясък, разхубавена, самоуверена. До нея – интересен интелигентен мъж, при това – художник. Люба мреше за такива работи. Беше толкова смаяна, че забрави да пофлиртува с гостенина.

Люба се обади на Алекс да дойде, той обеща, но не дойде. Люба разказа, че се е оженил и има две момиченца. Говориха много, спомниха си студентския живот, веселото време на бедност, приятелство и безгрижие.

 Радина си тръгна удовлетворена, почти щастлива. „Господи! Колко се радвам, че тогава не се омъжих за Алекс!”.

Съвсем умно, деликатно, дипломатично Радина бе поднесла този реванш. Знаеше, че Люба ще разкаже на Алекс, повече не и трябваше.

След няколко години, когато се канеше пак да пътува за България, неочаквано сънува Алекс. Не мислеше изобщо вече за него, не беше го сънувала никога. А сега внезапно го видя в съня си – стоеше унил, с пожълтяло лице до една голяма мрачна сграда. Изглеждаше изоставен, бездомен, като човек, който чака нещо, което никога няма да дойде. Беше облечен в кафяво-бежов шлифер, сякаш самата безизходност го бе обсебила – мургавият тен на лицето му се сливаше със сградата и с цвета на шлифера. Безнадеждно, по яворовски светеха големите му влажни очи. Този сън тя никога нямаше да забрави.

Събуди се и си каза, че сигурно нещо лошо става с него. Няколко дни се колебаеше, не искаше да приеме мисълта за среща. Защо пък да не му се обади, да поговорят, да разбере нещо повече за онова негово замайващо и лъжливо предложение преди години. Беше загубила някъде телефонния номер.

Реши да пренебрегне всякакви преструвки и условности, прямотата е най-доброто нещо понякога. Люба веднага и даде телефона на Алекс и изпрати поздрави на Евгени. Радина се засмя, после малко се ядоса. Разбира се, ще предаде поздравите, но Люба явно се домогваше до мъжа и. Е, много и здраве, те са далече един от друг, а Евгени се беше изразил неочаквано критично за Люба. Каза, че не е хубава, както си мислят всички, нито пък има обаяние. Изобщо не я беше харесал.

Радина позвъни на Алекс вече от България, поиска да се видят. И понеже разбра, че той се сепна, защото взе да увърта, тя каза направо:

– Сънувах те, беше кошмарно. Добре ли си?

– Да, добре съм. Всъщност, можем да се видим, аз имам път към вашия град. Ще ти се обадя.

След две седмици Радина каза на мъжа си, че има среща с Алекс, стария приятел от студенството, надява се, че няма проблем. „Няма проблем,”– каза Евгени и тя отдъхна спокойно. Евгени все още не знаеше за несъстоялия се годеж. Беше време да му каже.

Срещнаха се с Алекс в едно кафе, навън беше хладно, дъждовно и мрачно за този месец от лятото, никаква романтика, никакви трепети и слънчеви зайчета.

– Кажи сега, как ме сънува? Значи все още ме сънуваш? – той се усмихваше доволен.

– Изобщо не съм мислила за теб, ако това имаш предвид. Не знам как така те сънувах, но ти беше сякаш болен и странен. Реших, че е време да се видим. Защо тогава не дойде?

– Кога?

Тя замълча и го загледа с присвити очи. Хайде, сега, ще се преструваме! Кафето беше почти празно, звучеше някаква монотонна мелодия.

– А, да! Ами вече не помня, нещо ми се случи – той мънкаше. – Защо? Ти си ме чакала, така ли?

– Да, чаках те. Но сега се радвам, че не дойде. Много обичам мъжа си и изпитвам ужас, като си помисля, че можеше да се разминем с него.

– А пък сега аз си въобразих нещо – подхвърли той. – Шегувам се.

Усети, че се държи глупаво, недостойно, беше срамно и мъчително.

„Не трябваше да идвам на тази среща. Ама че ситуация.” – мислеше той.

– Сега разбирам, че с Люба сте си направили мръсна шега. Просто се изгаврихте с мен, нали? Тогава бях наивна, признавам, и още съм си наивна понякога, но аз не бих се гаврила с приятелите си.

– Извинявай, Радинче, не исках да те нараня, не очаквах, че ще го приемеш навътре. Това са младежки минали и заминали работи. Ние с Люба не си говорим от години вече. Тя се опитваше да създаде интрига с жена ми. В момента не искам да ги виждам и двете. Вечно се карат или са в студена война. Ако това те удовлетворява, ето, казвам ти го.

– Това за извинение ли да го приема?

– Както искаш. Всъщност, да. Ти сега за какво ми се обади? Да чоплим миналото? Или защото си обезпокоена за мен?

–  Отдавна съм ти простила. Безпокоях се за теб, ти все пак си част от миналото ми, от живота ни там някога някъде. Защото сме имали отношения, каквито и да са те. Защото и миналото трябва да се избистри, да се изчисти и успокои. Иначе как ще вървиш напред?

– Ама ти наистина ли мислиш за това? О, ти си спомни как разговаряхме, как философствахме, обсъждахме книгите, живота. Наистина си дължахме това обяснение. Но и без обяснения пак вървим напред.

– Не, миналото те спъва понякога. Особено когато са ти причинили нещо, или ти си причинил нещо лошо на някого. И то това нещо си стои там и ти пречи да възприемаш правилно живота около теб. Ти може да не го осъзнаваш, но то стои и работи против теб. Така мисля аз, а пък ти живей както искаш. Ето, за това ти се обадих.

Алекс запали цигара и се загледа навън. Радина, такава, каквато беше сега, му харесваше повече от всякога и от всички жени, с които бе имал връзка. Защо тогава, в онези светли години, не се ожени за нея? Сега има жена, която е под нивото му, така мислеше той, сега жадува за ето такава  – чиста, интелигентна, представителна жена. Но това защо му е сега? Как ще се върне онова замайващо усещане на радост и неочаквана близост? Усети се не на място. Радина сега е жена на друг човек, чужда и недостъпна. И той самият остава в нейната памет като подлец, жалък и нищожен човек.

– Помниш ли как ви пържих тиквички? Толкова бяхте нещастни и трите! Аз ви спасих от гладна смърт, спомни си, де!

– Да, тиквичките са твоята реабилитация, твоята визитка пред мен. Нека тръгваме вече, казахме си каквото трябваше. Аз черпя.

– Не. Ще ме обидиш, какво сега, едно кафе…..

Той плати и тръгнаха в различни посоки.

И все пак тя е скучна, каза си той, като пресичаше улицата и вървеше към паркираната наблизо кола.

 

В.Николова