Казвам се Денислав Стойчев и съм документален фотограф. Работя по теми, като младежите в България, живота в селските райони, обществения транспорт, доброволчеството, посткоммунизма, православието и други. До февруари 2020 бях фотожурналист в национален всекидневник, но напуснах, за да имам повече време и енергия за дългосрочни и лични проекти. Роден съм в Ямбол, завърших ГПЧЕ „Васил Карагьозов”, после придобих бакалавърска степен по журналистика от Софийския университет. Обичам да пътувам. Работата и личните ми интереси ме отведоха до шест континента за седем години. Но когато ме попитат къде най-много ми харесва, посочвам Ямбол, без колебание.
– Здравей! Какво видя днес в огледалото?
– В огледалото в спалнята видях една нелоша репродукция на „Жътвата” на Ван Гог. В огледалото в асансьора бях аз – рано уморен и с несресана коса. Следобед в огледалото в колата гледах път през зеленината на Манастирските възвишения. След това, в огледалото в кухнята видях баща си, вечерящ на фона на късния юнски залез след дъжд.
– Суетен ли си?
– Нездравословно несуетен. Трябва да го променя някой ден. Имам и мигове на свръхсуетност, също нездравословни.
– Къде искаш да си сега?
– Точно в момента съм в най-хубавото място за мен – Ямбол. Тук са най-близките ми хора. Какво друго да поискам?
– Какво те вдъхновява?
– Природата е нещото, което ме вдъхновява, откакто се помня. След това дойдоха също изкуството, момичетата, изпълващото общуване, пътешестването наблизо и надалеч.
– Какво те кара да се усмихваш?
– Деца, които си играят безгрижно. Облъхване от прохладен вятър. Добра вест. Блажено излягане на дивана вкъщи. Дъга – никога не бях виждал толкова много дъги, колкото през последните месеци. Извоювано моментно чувство на самоувереност.
– С какво не се разделяш?
– Не се разделям с неприятното си чувство как времето лети твърде бързо. Не се разделям също с телефона си, каква изненада…
– Последната книга, която те грабна?
– „Марсиански хроники” на Рей Бредбъри.
– По-емоционален или по-рационален?
– По-емоционален. Но понякога включвам рационалното мислене тъкмо в ситуации, когато човек би трябвало да се отдаде на емоциите…
– За какво не ти стига времето?
– За нищо не ми стига времето. Най-вече за осмисляне и показване на фотографиите си. Чудя се на хората, които снимат нещо днес, вечерта вече са го публикували в социалните мрежи, а след месец са подготвили и изложба. Аз работя с мои неща от преди десет години, все още в насипно състояние.
– Какво би променил около себе си?
– В средата, в която живеем ли? Извън философските и непостижимите блянове, бих променил нещо което много влошава качеството ни на живот, но сме свикнали и сякаш не ни пречи. Бих премахнал безразборно налепените афиши и реклами, висящите от сградите жици, драсканиците, рекламите по фасадите… Естетиката на градската среда да е приоритет. Това май звучи като предизборна кампания. А в личен план бих променил хаоса, който сам си създавам, до някаква приемлива степен на подреденост, но не виждам как ще стане.
– Най-голямото ти изкушение е …
– Съществата от нежния пол.
– Мечтаеш за …
– Да ми стига времето за всичко. Да не наранявам никого.
– По душа си…
– И меланхолик, и бохем.
– Трите думи, които те описват са …
– Любопитство, чувствителност, независимост.
– Фотографията е…
– Моят начин на живот.
You must be logged in to post a comment.