Втора награда в раздел „Проза“ на литературния конкурс „Българската мартеница – символ и традиции“ получи Светлана Чамова – Маринова от Ямбол. В него авторката участва със своя разказ „Мартениците на нашия живот“.
Конкурсът се организира от Съюза на свободните писатели в България, Салона за българска култура и духовност – Чикаго с председател Снежана Галчева и Работилница за мартеници, с президент Диана Панталеева. Творбите бяха оценявани от жури в състав: Снежана Галчева, Диана Панталеева и Димитър Йовков.
Мартениците на нашия живот
-Голям студ бера с тия мартеници, ама няма как, като останах без работа – измърмори съседката след обичайния сутрешен поздрав, докато чакаме асансьора. В първия миг я изгледах неразбиращо, докато се сетя, че сигурно ги продава на градския базар.
-Лесни пари няма – казах, колкото да поддържам разговора от учтивост.
-А-а, представа си нямаш как се намръзва, особено като стоиш по цял ден прав на едно място – продължи с оплакванията си жената, окуражена от моите думи.
Накрая и двете се съгласихме – все пак хубавото е, че утре е първи март, та търговската й дейност под открито небе без друго е на приключване. Бях забравила, че тази най-българска традиция има и друга страна – че освен всичко друго, е и бизнес, търговия, пари, нечие препитание.
По принцип аз не съм много силна по традициите, май всичко от семейството идва, но виж, мъжът ми е без грешка – всеки първи март е подготвен с мартеница – от най-обикновените, традиционна, само с бял и червен конец, и сутрин още от леглото ми я завързва на китката. Приготвил се е и за колегите, изпратил е по еконт и на синовете, които са вече надалеч. Като че ли двете семпли бяло-червени кончета са онази незрима нишка, която ни свързва всички заедно, където и да сме, като семейство, като общност, като българи. Та заради него, като знак, потвърждаващ любовта ни, и аз съм му взела – гледам да е хем традиционна, хем по-засукана, като че ли колкото по-красива мартеница му избера, по-силно му говоря без думи за чувствата си към него.
Най-обичам да купувам мартеницата за дома ни. Правя го дни по-рано и избирам дълго, гледам да е колкото може по-голяма. И красива. От нея стаята светва. Ама наистина! Те и цветовете такива, искрящи! Имам чувството, че носи някакво озарение, разпръсква положителна енергия край нас. Откакто си купихме новото жилище, вече има десет години, спазвам тази традиция – най-голямата и сияйна мартеница на базара е за къщата, да ни пази от зло и болести, да ни закриля. Проблемът идва, когато трябва да я изнеса навън. Тъй като в града да видиш щъркел е умряла работа, използваме наш си трик, плод на новото време. Мъжът ми пътува много и щом види заветния щъркел, казваме, че условието е изпълнено за цялото семейство вкупом. Първата година завързах голямата мартеница, наречена на къщата, на разцъфващо сливово клонче край пътечката, където разхождам кучето – симпатичен кокер, обожаван от всички ни. Завързах я там и после съжалявах. Стоя милата ми мартеница, избрана с много любов, на клона месеци наред. Вятър я развява, дъждове я валяха, какво ли не я мърхоли, а на мен ми се свиваше сърцето всеки ден като минех от там. Ужасявах се от мисълта, че пристъпите на природните стихии ще я запратят накрая по земята, в калта, в локвите и аз ще го видя това светотатство. За около две седмици отсъствахме от града, като се върнах, я нямаше на клончето. Олекна ми, не видях финалната й съдба. Оттогава насетне завързвам мартениците си далеч от вкъщи, някъде където няма да мина в скоро време. Или ги слагам под камък, но все пропускам после да гадая каква ще е годината – просто там е по-скришно и прибрано място. Макар че в дръвчетата, накичени с провесените по тях мартеници, които срещам из целия град, съзирам някаква магичност – безброй невидими, но всъщност съвсем реални ръце са завързали за клончетата своите мечти, надежди, заклинания. Става нещо като коледна елха, но през пролетта…
На първи март дъщеря ми се връща от училище и с гордост ми показва дузината мартеници овързани на китката й. В днешно време количеството им дава отговор на въпроса кой колко е популярен сред съучениците си. Да, това се казва нов прочит на традициите…
А аз се сещам за онези мартенички от моето детство. Сега ми се струват кичозни и не бих купила такива – пластмасови калинки, гъбки, Червени шапчици и животинки…, а отдолу се подават две снопчета нишки от бяла и червена коприна. Имаше и мартеници, представляващи бяла и червена топка, които бяха доста по-автентични, виж – Пижо и Пенда бяха най-висока класа, но се срещаха рядко. Ние, хлапетата, обаче бяхме омагьосани от така наречените фосфоресциращи мартеници – помня една – еделвайс, който свети на тъмното. Закривахме го с ръка, за да демонстрираме чудото или влизахме в тъмна стая, за да видим как свети. Ех, спомени…
Но вместо да се отплесвам, така и така съседката ме подсети, да взема да купя и една мартеница за кучето, че и то е човек, а утре е първи март. И трябва да е най-дългата, която намеря, че миналата година не му стана на шията…
You must be logged in to post a comment.