Интересно и малко известно: Атила, бич Божий

Мария Качулева

 

АТИЛА,БИЧ БОЖИЙ

 

         Преди много,много години,когато и аз бях дете, на Велики четвъртък баба ми Мария боядисваше великденски яйца и докато траеше тази процедура все ми  разказваше  една и съща приказка.

        А тя започваше така….

       По залез слънце ще боядисаме червените великденски яйца.А знаеш ли защо са червени?Защото са обагрени с кръвта на нашия Бог Иисус Христос,който се пожертва,за да изкупи греховете ни.

        Изобщо не ми беше ясно,къде баба ми държи тази кръв?! И как така от 2000 години целият свят по Великден си боядисва яйцата с нея,а тя все не свършва?! Когато се случваше  да остана сама в къщи преравях скринове и долапи, за да я открия,но и до днес не съм постигнала някакъв успех.

          Години по-късно прочетох история за един народ наричан от историците хуни ,за техните богове и тяхната обредна система.В нея се разказваше,че те имали обичай в неделята след първото пролетно пълнолуние да боядисват в червено яйца и да ги раздават за здраве.Докато достигна до края ми стана ясно,че обичаят с боядисването на яйца по Великден от 2000 години повтаря езически ритуал,който Светата Христова Църква е приспособила доста майсторски към най-голямата мистерия в нейната история – разпъването на Иисус Христос на кръста и неговото възнесение на небето три дни по-късно. Събитие,което също се отбелязва в първата неделя след първото пролетно пълнолуние и днес.

           Оставаше ми да разбера още и защо Светата Христова Църква е определила  заека за  символ на Великден?! Библията твърдеше,че свинското и заешкото са, кой знае защо, обявени за „нечисти“  и строго забраняваше да се принасят в жертва или както ние си го наричаме от векове,за курбан. Оказа се,че пак хуните са в дъното и на този ритуал.И почитта към заека произлиза от далечен езически обред,пак на хуните.Те спазвали обичая да отбелязват настъпването на Пролетта с масов лов на диви зайци.Много векове по-късно ловният ритуал се появява  неясно как сред англо саксонските народи. В разгара на пролетта по тези земи организирали ритуален лов на зайци, принасяни в жертва на богинята на плодородието и възраждащия се живот Еостре,от името на която  произлиза и английското наименование на Великден – Еaster. С течение на времето този обичай се слял с християнската култура, за да се превърне в част от католическия Великден.В източноправославната Църква  заекът нее  бил възприеман за символ никога,но от 10 години постепенно навлиза интензивно и у нас  на битово ниво.

            За да свърже все пак някак двата образа,Католическата Църква съчинила друга легенда.Според нея, когато  водели Иисус Христос към Голгота, за да бъде разпнат на кръст, в тълпата бил и Симеон от Кирина с двете си деца. Единият му син – Руфус,водел със себе си зайче.Кръстът паднал на земята и смачкал животинчето. Трогателният плач на момчето накарал Иисус да се върне  въпреки болката и докоснал мъртвото зайче с кръстен знак.А то оживяло.После  се появило под кръста на разпнатия Христос и останало там до Възнесението.

         Популярен символ за Великден на битово ниво дългоухко станал през 1816 г. заради немския педагог,писател на детско-юношеска литература и свещеник, Кристоф фон Шмид.Тогава издал  разказ със заглавие Ostereyer (Възкресение) и главен герой  един заек. Според сюжета точно той носи на послушните деца червено яйце в постелята им рано сутринта на празника. Традицията става още по-популярна заради шоколадовите зайци, които я допълват през ХХ век. В немскоезичните страни и в САЩ се пекат и специални великденски сладкиши във формата на заек. Благодарение на писателя милиони деца – особено в католическия свят, търсят всяка година в постелята си своя великденския  подарък.Така Великденският заек се превръща в пролетния вариант, да речем, на Дядо Коледа.

             Разказите и повестите на Кристоф фон Шмидт (1768-1854) проникват в България през втората половина на ХІХ век и навлизат масирано в списания и вестници,в читалищата и обществените библиотеки.Писателят е известен у нас  и  с това,че Кръстьо Пишурка по неговата новела „Геновева” написал пиесата „Многострадалната Геновева”, играна и в Ямбол при значителен успех още преди Освобождението. В ролята на самата многострадална Геновева се представил не без успех Георги Дражев.Така,името на германеца оставя белег и върху нашата възрожденска театрална сцена освен върху Великден по света.

 Паметник на Кристоф фон Шмидт в родния му  град Dinkelsbühl, Германия

Когато се върнем към първоизточника на цялата тази бъркотия от легенди и действителни исторически факти,разбираме,че в нейната основа са мистичните езически пролетни ритуали на хуните, от които изключително успешно се е възползвала Църквата. В нейните анали са се запазили и най-интересните и подробни сведения за този народ  и неговия вожд Атила,наричан „Бич Божи“. Но с едно уточнение.Не става дума за  Бога Иисус Христос,а за великия езически бог Тангра или Тенгри,върховен бог в древната  тюркскахунскамонголска, прабългарска   и алтайска религиозна доктрина, за която ще стане дума в друга история.Червените яйца и Великденският заек съвсем не са единствените образи привнесени в празнично-обредната ни система езически ритуали наследени  от хуните.Мартеници,сурвачки,ладуване и кукери са част от духовното наследство,което  ни оставят.

             Късно-античните  историци описват хуните като войнствен народ.Носели груби дрехи от кожа и конски косъм, имали тежки шлемове и кожени шапки, винаги напълно въоръжени яздели конете си и във всеки европеец предизвиквали чувство на учудване смесено с нарастващ ужас.Първите писмени сведения за тях описват категоричната тенденция авторите им да смятат,че наименованието хуни е взаимозаменяемо с утигурите и техните роднини кутригурите, защото се обличали по един и същи начин и говорили сходен език. Това дава основание на някои изследователи,сред които проф. Васил Златарски (1866-1935), да ги приемат за сродни племена или поне  от един общ племенен съюз.

 Думата Тенгри, записана на старотюркски с орхонско писмо
проф. Васил Златарски

          Утигурите са група  прабългарски племена, обитавали през VVI век  степната зона североизточно от Черно море и източно от река Дон. Те са родствени с кутригурите, живели на запад от тази река на територията на днешна Украйна. Но техните родствени връзки са толкова объркани,че  повече от 2 хиляди години никой не е успял да ги разплете. Много е съмнително,че това някога ще  се случи. Относителна достоверност за историята на двата племенни съюза може да се открие около събитията в първата половина на V век,когато кутригури и утигури нападат готите на запад от река Дон и ги изтласкват от Черноморска Скития, днешна Източна Добруджа. Съществуват обаче и до сега различни мнения на историците по въпроса за идентифицирането на утигурите спрямо  уногундурите и оногурите. Въпреки оскъдните сведения е известно,че в средата на VІ век , през 558 г. кутригурския княз Заберган предприема поход чиято крайна цел е Балканският полуостров.Но Император Юстиниан І ги напада в гръб и започва една доста протяжна война с тях . Утигурите остават в границите на Тюркския хаганат до средата на VІІ век,когато под наименованието уногундури се обединяват с кутригурите  и  създават Велика България  начело на която застава кан Кубрат. Новообразуваната държава приютява и остатъците от хуните и така около 250 години след първото им появяване на Балканския полуостров с техните завоевателни намерения войственото племе на легендарния вожд Атила вече не присъства в етносната карта на Европа самостоятелно .В ХХІ век само унгарците поддържат легендата,че са техни преки потомци и настояват,че именно върху територията на днешна Унгария била разположена тяхната държава.

          Хунският  княз Атила бил известен с това, че е безпощаден към враговете си в битка, а когато се ядосвал, всички треперели от страх за живота си. Той властвал над империя,която се простирала от Китай на изток до земите на днешна Франция на запад.На юг границите й стигали до брега на река Дунав,а на север до студеното и ветровито Балтийско море.С помощта на брат си Бледа (Буда) легендарният хунски вожд управлявал най-огромната империя в историята на човечеството наричана Сарматия от 434 до 445 г. Роден около 406-410 год. по стария български календар, едва на 28-32  години, започва да изгражда най-голямата държавна структура в света и огромна, добре обучена армия.

Триизмерно изображение на Атила,Музей на хуните в Унгария

             Западноримският дипломат Приск Панийски,известен и като Приск Тракиец, късно-античен  византийски софист и историк, живял през V век,описва Атила като човек вежлив, умерен и с изключителна скромност, като подчертава, че докато облеклото на хунските благородници било украсено със злато, тоалетът на Атила се отличавал със своята простота.В няколко исторически  саги от средата на V век, Атила е представен като човек на честта, миролюбив и снизходителен и дори прекалено доверчив,но високоморален, образован и възпитан индивид,който жестоко наказвал лицемерите и подмазвачите около себе си, а към воините си се отнасял покровителствено Създал  своя орда (армия) в Панония днес Унгария. В нея били обединени представители на най-различни народи – тракийци, славяни, персийци, готи, а също така и много номадски племена.

               Наричали легендарният господар на хуните Атила приживе Бич Божий,защото бил единственият,който успял да победи и на няколко пъти жестоко да разгроми могъщата до тогава римска армия,постижение,неосъществено от друг народ. С идването си на власт той въвлича народа си в дългогодишна война, с която променя завинаги историята на Европа и света. Почитан като божество приживе, Атила се превръща в легендарна фигура след смъртта си и става прототип на много средновековни и съвременни романи, а името му, макар че хуните нямали писменост, се е запазило и до днес.

               

               Тази съвсем истинска история се развива преди близо 2000 години и се случва именно тук,по нашите земи,а Атила става известен като най-могъщия владетел на една българо-хунска империя в описанията оставени ни от късно-античните автори.Според сведенията на Приск Тракиец (Панийски), хуните спадали към европеидната раса.Благодарение на сведенията на друг късно античен историк – Амиан Марцелин,вече знаем,че хуните в „старо време ги наричали скити“ , били  с преобладаващо светли коси и сини очи. Белези,за които години наред ни беше обяснявано,че са на славяните.И тези новооткрити факти основателно ни напомнят,че трябва да се опитаме да изясним какъв е етимологичният произход на името Атила.За него вече има няколко теории.

  1. Атила произхожда от Атхила или още по-точно от Ахил .Следователно доста  вероятно да е кръстен на легендарния герой от Троянската война.Името Атила и днес присъства в много европейски езици.Например  като Атли или Ашли в английския език,за които е доказано ,че са дошли от народа БОЛГ, наричан още  скити  или още по-късно  сакси. В латинския език е разпространено името  Авила, в италианския и до днес е популярно името  Акиле.
  2. Любопитна езикова връзка правят лингвистите с името Авитохол, с което започва „Именникът на българските князе“. Липсата на подробни сведения за този легендарен български владетел води до безброй предположения,като най-подробно обясеното от лингвистите е това,че Авитохол и Атила са едно и също лице.  Освен езиковите,вече има и практически неоспорими календарно-математически доказателства.                       
Фрагмент от началния текст на „Именник на българските князе“
Компютърно генериран образ на Атила според записки
  1. Има и още една подробност,която не трябва да пропускаме. Откакто се говори за основаването на прабългарската държава на Балканския полуостров,Аспарух носи за знаме конска опашка. Атила също. Авитохол е роден в годината двилом-тирем по прабългарската календарна таблица ,която отговаря на 415 г.Това доказва,че старите летописци прекрасно са знаели както годината на раждането,така и годината на смъртта на великия владетел,а техните изчисления са почивали на най-точния,календар в света – прабългарския,ползван от около 5500 години преди тази дата.И доказателство,че Атила е от рода Дуло.

              Сарматия,империята на Атила/Авитохол  приключва съществуването си с неговата смърт, но той остава в историята като легендарна фигура.Неговото управление е изключително важно за формирането на българската държавност и де факто Атила поставя основите за появата на Велика България.Смъртта му често се разглежда като край на хунското нашествие в Европа, но тя също така обозначава и края на плодотворните културни, търговски и държавни отношения между Сарматите (Скитите) и Римската империя.Това събитие предхожда края и на Западната Римска Империя.                                             

              Около смъртта и гроба на легендарния предводител от векове витае истинска мистерия. Знае се, че Атила внезапно умира в началото на 453 година точно в разгара на офанзивната за превземането на Константинопол,столицата на Източната Римска Империя.Според широко приетата версия получава силен кръвоизлив от носа и умира задавен от кръвта,през нощта след пиршество по повод поредната му женитба,този път за Илдико  от племето на готите. Според повечето историци най-вероятно е бил отровен. Когато научават за неговата смърт, воините му отрязват косата си и си нанасят рани със своите мечове в знак на траур,защото, както казва летописецът Йорданес,   остготски историк 

от VІ век, живял в Мизия, „за найвеликите воини трябва да се скърби не с женски ридания и не със сълзи, а с кръвта на мъжете.Той единствен пише още,че Атила бил погребан в троен ковчег – от злато, сребро и желязо, с трофеи от победите си , а тези, които го погребали, били убити, за да се запази в тайна мястото на гроба му. Това описание  на Йорданес е доста любопитно и напомня частично начинът по който са били погребвани египетските фараони.

             Според едно българско предание, разпространявано в Северозападна България, тялото на великия воин в нощта преди погребението му било откраднато  от петима негови  сина – Уто, Дунгезих, Емнецар, Улсиндур и Усколм,тайно  пренесено от Панония (днешна Унгария) до горното течение на река Лом и погребано там.Именно с него единствено съвпада написаното от Йорданес за трите ковчега и трофеите в тях.То ражда редица теории къде точно е лобното място на Атила и поради това,че впоследствие точно тези негови пет сина напускат земите на днешна Унгария и се заселват по течението на р. Лом. През вековете много учени,а и любители на мистериите  са твърдели, че са открили гроба на владетеля, но досега научната общност не е видяла нито една от тези находки,за да потвърди нейната автентичност.И отново стигаме до поредната бъркотия.

             В друго предание пак от Северозападна България се твърди,че гробът на Атила/Авитохол   бил някъде под  талвега на тогавашната река Лом при вливането й в Златичка,която извира между селата Горни и Долни Лом в Монтанско. А старото име на реката Лом е Атлус и много напомня отново за Атила.  От този район била майката на повечето от синовете му  Керка,много популярно за българите женско име и този факт придава известна достоверност на преданието. Там се намира и Бела стена,скалата с извора на реката Лом.По онова време,именно там, трасето на реката се  разделяло на две корита – източно и западно.Други изследователи смятат,че именно под талвега на едно от двете речни корита,където се образувало някога езерото Суо поле наричано днес Кирилова поляна, трябва да се търси гроба на Атила.Набира много последователи и идеята,че тленните останки на легендарния вожда са били погребани от синовете му в някоя от карстовите пещери във Врачанския балкан . За най-вероятно място се сочи пещерата Водни печ,която не е проучена добре все още.

Суо поле (Кирилова поляна) в  Северната част на Рила
Пещарата Водни печ във Врачанския балкан