Съботен разказ с … Димитрина Бояджиева

КАЗАБЛАНКА

На Маги

       Няма доживотна пламенна любов каквато й се искаше на Жана. Животът дори шестица да ти е поставил, каквото и да правиш, все тая. Любовта започва и свършва по волята на съдбата, па било то любов, било то креват. Надарена бе Жана с глас – не ангелски, а дяволски – плътен, тъмен като разстопен шоколад. Най-обичаше да пее „Казабланка” – песен за бяла къща и любов. Пееше я на испански много прочувствено. Представяше си бялата къща и момичето там живеещо без любов. С тази песен Жана се яви на кастинг за певица на кораба „Месамбрия” и беше удобрена. Колкото и бурно да беше морето Жана се чувстваше силна и независима сред екипажа – все мъже осъдени да живеят с месеци без жени. Като шарани лапаха по Жана, жужаха като пчели край цвете, но щом корабът пуснеше котва, бързо се изплъзваха от шепите й и отиваха при своите момичета. Така беше докато на кораба се качи Нотев – моряк с напориста красота, която разгоря у Жана пламъка на любовта. Гореща като печка тя се отдаваше единствено на него, пееше Казабланка с неподозирана сантименталност и предизвикваше сълзи у екипажа. Бурен върху койката, морякът Нотев се оказа от породата мъже дето омагьосват жените, но бързо им се насищат. Още преди корабът да пусне котва, изтощителната Жана вече не го блазнеше. Даде й да разбере, че си е изживяла срока, дето й го е отпуснал. Изкарана на светло, Жана трябваше да се примири, нямаше как, но тя си беше навила на пръстта, че от тази връзка зависи живота й. Хитром се опита да го задържи. Опита тя с женска магия, но Господ плътски молитви не чува, а само тия на душата. И макар да знаеше къде е границата, Жана я премина, напълно се отдаде на дявола и си изпепели живота.

      Надарена беше Жана с глас, но от много емоции сгреши и си съсипа кариерата. Грешна или не, договорът на Жана беше изтекал и остана без работа. Започна работа в един павилион за вестници. Мъжете обичат да четат вестници и докато си купуваха, пооглеждаха Жана. Тя им се усмихваше, но се пазеше от мъже, които търсят жени за убиване на време. Любовта е за непреживелите, нека те се лъжат и си играят с огъня. Жана знаеше – ако си близо, ще се опариш, ако си далеч – не можеш се стопли. Търсеше средата. Каквото беше взела от любовта с моряка Нотев, стигаше й. Остави миналото да спи, престана да се взира в него, няма го там разковничето на живота й. Разковничето е в настоящето и трябва да го търси. Не й се наложи на Жана да търси разковничето. То идваше всяка сутрин и си купуваше вестник „Труд”. Казваше се Дичо – мъж със жилище и кусури, със здравословни проблеми, електротехник, сам, такъв дето си търси половинката. Не й беше по сърце Дичо, но Жана не отказа. Трябваше да има мъж до нея, да не забравя че е жена, че има още живот пред себе си. Добре си живееха с Дичо. Само дето парите не достигаха. И Жана реши, ще отиде да работи в чужбина, пък като се уреди, ще вземе и Дичо. Записа се в една агенция и зачака. Сама налучка пътя си Жана. Само след месец като армаган по пощта получи работата. Някой си дон Маноло търсеше жена да чисти къщата му срещу добро заплащане. Не беше много съгласен Дичо, с но перспективата след време и той да отиде, замина Жана за Испания. Къщата на дон Маноло се оказа на брега на нос Нао с табелка на вратата „КАСА БЛАНКА”. Истинска мечта! Самият дон Маноло посрещна Жана на двора – мъж с преминала младост, мустакат като румънски циганин, кривоглед и с едно око. Всяка мечта би се спънала в такава гледка, но не и Жана. Докато се ръкува с дон Маноло, само си каза: „Божичко, баш тоз ли!” Дичо й се стори като барон пред него. Повече от месец Жана живя в къщата на дон Маноло. Чистеше, переше, готвеше. Научи се как се прави тортиля, както и паеля, колко зехтин се слага на салатата от бамбукови пръчици. А когато сготви мусака от патладжани, дон Маноло остана толкова доволен, че й даде бакшиш към заплатата за месеца. Спечелените пари Жана скри в пъстра кутийка, а с бакшиша купи шапка на Дичо, такава, каквато бе видяла да носи Брус Уилис в един филм. Кратка беше радостта й. Още призори дон Маноло влезе в стаята й и даде да се разбере, че ако Жана иска да се радва на паричките му, той пък ще се радва на нея – като принцеса ще си живее при него, даже не може да си представи, какъв живот я очаква. Само да се съгласи. От нея зависи, кой път ще поеме. Два пътя се виеха пред Жана – или, или. Отчаяната принцеса Жана пое дълбоко въздух, освободи се от драконовата прегръдка на дон Маноло и право в лукоторията да позвъни на Дичо, да му съобщи за предложението на дон Маноло: „Тъй и тъй, заобяснява Жана. – Какво да правя?” „Как, какво! Идвай си, ще я караме както можем. Няма какво да му мислиш.” „И аз съм на същото мнение, въздъхна Жана. – А ти как си, Дичо? Какво правиш?” „Миии, какво! Варя си свински уши.” Че като й се приядоха свински уши на Жана, от лукоторията до бялата къща – рев. Влезе в стаята си, извади пъстрата кутийка и преброи парите. Колкото за билет за връщане – стигаха. Нарами чантата Жана и… Адиос, Испания! Тъй де, той какво си мисли дон Маноло, че като са бедни, да не живеят без любов.

Димитрина Бояджиева