Септемврийски истории: Кой е Емил Вандервелде и защо ямболци го посрещат с такова внимание?

 Мария Качулева 

На 4 септември 1927 година, на път от Бургас към Пловдив  в Ямбол спира за няколко часа Емил Вандервелде, Председател на Втория интернационал. Посрещнат е на гарата от кмета тогава Стоян Митев, ямболски и сливенски социалдемократи с настояването им за ревизия на унизителния за България Ньойския договор. Но на тази българска молба и до днес никой не е обърнал внимание.

         Кой е Емил Вандервелде и защо ямболци го посрещат с такова внимание?

Белгийски политик, водач на Белгийската работническа партия, член на Белгийския парламент, доктор по право и обществени науки, държавен министър и инициатор на редица реформи в белгийското законодателство,които са непроменяни и до днес.

         Роден е  на 21 януари 1866 година в град Иксел, Белгия. Завършва право, а след това и обществени науки в Брюкселския университет, където по-късно преподава. От 1885 година е член на Белгийската работническа партия.  

         След Първата световна война (1915) получава почетната титла държавен министър и е първият социалист член на Белгийското правителство. Оглавява последователно до 1937 година Министерството на правосъдието, Министерството на външните работи  и Министерството на здравеопазването. От 1886 година е член на Белгийската работническа партия. През 1894 г. за пръв път е избран в парламента от окръг Шарлероа, а впоследствие е депутат от Брюксел. От 1900 г. е председател на Втория социалистически интернационал до неговото разтуряне поради избухналата Втора световна война. Умира през 1938 година в Брюксел.

Видният европейски политик идва в страната ни на 30 август 1924 г. по покана на на Българската работническа социалдемократическа партия (обединена) (БРСДП (о) и по това време, както се посочва във в. „Народ“ бр.193/30.08.1924 г.,  е „член на бюрото на Втория интернационал от преди 1914 г. и на Хамбургския интернационал“ (Социалистически  работнически интернационал учреден в Хамбург през месец май 1923 г. б.а.). Статията е в стил характерен за журналистиката от онова време. „Вандервелд лети с пасажерски самолет от Брюксел до Швейцария, от там с трен до Виена и сетне с параход до Белград и Гюргево, за да слезе накрая на българския бряг при Русе.“. Прекарва в България петнадесет дни в края на лятото на 1924 г. в обиколка на почти цялата страна и навсякъде вижда, както нейната красота и природни забележителности, така и покъртителни картини на мизерия и неправди. Посрещнат е радушно от обществеността и многократно му се налага да говори на митинги, които съпътстват пътуването през големи и малки градове.

След пътуването си през 1925 година у нас неговите записки и наблюдения са издадени от издателство „Напредък“ под заглавие „България и Балканите“. Към тях са добавени впечатления на посрещналите го домакини по време на обиколката, от разговори и обсъждани идеи. Книгата е издадена в голям тираж и се ползва със значителен авторитет. Но през 1957 година се случва нещо странно. БКП включва книгата му в Списъка на вредната литература – всякакъв вид издания, които са съдържали прогермански и изобщо фашистки и расистки характер, както и „книги, написани против Съветския съюз и свободолюбивите народи“. „Забранените книги“ са включени в секретен книжен фонд, достъпът до който е строго ограничен. Струва ми се и до днес.

Какво всъщност е накарало комунистическата цензура да се страхува от записките, за да ги забрани и то в години, когато сталинската диктатура уж е отречена  и се прокарва у нас път на новата лъкатушеща „Априлска линия“?

Още в началото на предговора към своите записки Вандервелде пише:“ В момента на нашето заминаване (15 август 1924 г.) цялата буржоазна преса на западна Европа възвестяваше, че България, вследствие комунистическата дейност, подпомагана от земеделците се намира в навечерието на пожар и кръвопролития. През петнадесетте дни, които ний прекарахме там станаха седем политически убийства.“

А България по онова време  действително е в много тежка ситуация. Разбита и разпокъсана от войната и последвалите унизителни мирни договори, натоварена с непосилни репарации, тя е приела на своя територия над 400 000 бежанци не само сънародници от Македония, Тракия и Добруджа, но и емигранти от Русия и Армения. За тези проблеми Европа нехае, а новообразуваната международна организация Общество на народите (ОН) не иска да научи. Както сам Вандервелд посочва в заключението на своите записки след посещението си: „В документите издадени от Обществото на Народите ний намираме точни и внушителни цифри за „изкоренените“ в други страни: 1 500 000 бежанци от Русия, 320 000 бежанци от Армения, 1 200 000 бежанци от Мала Азия, но там не се казва нищо или почти нищо за бежанци в България.“

Има, вероятно, и още една причина довела до намесата на цензурата. Навсякъде из записките Вандервелде ясно посочва, че трагичните събития на бунта през есента на 1923 г. са инспирирани отвън, от болшевиките и най-много жертви дават земеделците, а  агитацията на част от комунистическите лидери в България по това време, са свързани пряко с Москва. Тази теза явно е влизала в  противоречие с официалната версия за Септемврийското „спонтанно народно въстание“ през 1923 година и  е била равносилна на открита ерес, за която най-подходяща е била кладата на историческата истина.

Емил Вандервелде е политик,  който проявява жив интерес към процесите в Източна Европа през онези години и не се бои да има непосредствен поглед и собствено мнение върху събитията. След Февруарската революция през 1917 г. посещава Русия. През 1920 г. е в Тбилиси с делегация на  Втория интернационал, месеци преди Червената армия да нападне и ликвидира Демократична република Грузия на 25.02 1921 г. На връщане от тази мисия, както е посочено в началната страница на книгата „България и Балканите“ той преминава с влак от Цариград, на път към Белград през България и се запознава с българския Министър-председател тогава Александър Стамболийски, който пътува от Харманли в същата композиция. По време на процеса в Москва от 8 юни до 7 август 1922 г. защитава групата на неразкаялите се десни есери на устроения срещу тях шумен процес от болшевишката власт. Тези международни изяви на Вандервелд му отреждат етикета „опортюнист“, с който е закичен от НКВД, и в оценката дадена му 35 години по-късно от БКП за неговото посещение на Балканите. Взети са пред вид, разбира се, и греховете му  за неговото участие от името на Белгия при подписване на мирните договори във Версай, Сен Жармен, Трианон и Ньой.

Възниква естествено въпросът за причината Емил Вандервелде да бъде поканен от видни дейци на БРСДП (о) да посети нашата страна. Очевидно, освен търсеното признание за социалдемократическата партия в международното социалистическо движение, организирано в Социалистическия работнически интернационал, на лице са били и други цели. Социалдемократите разбират, че страната ни е в международна изолация оставена сама да се справя с множество трудности и обкръжена от съседи, които я разглеждат като апетитна хапка за подялба в подходящ момент. Нужни са защитници и приятели, които да се застъпят за нея и да променят натрапеното мнение пред обществото в Европа за нашия народ.

Най – ясно те проличават в една статия на Янко Сакъзов, публикувана във вестник „Народ“ бр. 194/1.09.1924 година.: „Българската демокрация ще изпълни и сега своя международен и културен дълг. Тя ще посрещне с достойнство един велик работник за чоловеческо добруване и се надява, че ще спечели за своето потиснато население един силен и влиятелен защитник. Нека прочие направим всичко, за да може нашия гостенин да получи всички необходими обективни сведения и впечатления, които да го накарат да обикне нашия народ и да се застъпи за едно негово по-справедливо международно третиране.“

Не само Янко Сакъзов, но и други политици от този период изказват ясно притесненията си  от  амбициите на дейците от Коминтерна да използват Балканите, и най-вече нашата страна, като плацдарм за бъдещата световна революция. Резултатите от терористичните актове през 1923 год. и последвалите ги бунтове през м. септември са плачевни, очакваните резултани не са постигнати и целта е прехвърлена в друга посока. Според оценките на ръководните кадри на Коминтерна в Москва ситуацията на Балканите е подходяща за революция, а България въпреки претърпения неуспех през 1923 год.  може да се превърне в нейното огнище. Затова трескаво се търсят последователи и се наливат пари  за реализиране на идеята у нас.

На 06.05.1924 г. е подписан т. нар. Манифест във Виена, с който Коминтерна се опитва да сложи ръка върху въоръжените бойци от ВМРО в България за формиране на една бъдеща комунистическа федерация на Балканите, а тя да осъществи една нова пролетарска революция. Националното потисничество, бедността и мизерията са естествена хранителна среда за този процес. Политическото противопоставяне довежда до разрастване на насилието, съпътствано с поредица от убийства в името на интереси, инспирирани от вън.

Във вестниците не веднъж се цитират данни, че репарациите на всички победени страни във войната са коригирани в по-поносим размер и единствено само България е изключена от този процес. “Всички победени страни получиха облекчения в своите задължения. За България се прави изключение. А България е по-бедна от Австрия и от Унгария, а с Германия и сравнение не може да има“, пише в уводната статия на в „Народ“ бр.193 от 30.08.1924 г. авторът  Х. Христов. А това озлобява обеднелите българи и гражданските протести зачестяват, но цензурата не позволява те да бъдат огласявани.

Икономиката на България загива бързо.В едно изказване в Народното събрание на депутата Асен Господинов и публикувано под заглавие „Прехраната в парламента“ в бр.151 от 10.07.1924 г. на в. „Народ“ се казва: „От 678 акционерни дружества с 1 900 000 000 лв. капитал, днес само 258 дружества с 780 000 000 лв. капитал се занимават с производство, а всичките останали 420 с 1 120 000 000 лв. капитал са се отдали на търговия и спекула….. Картелите, закупуванията на стоки с цел да ги монополизират – всичко това са престъпни похождения на капитала, които водят към скъпотия недоволство и бунтове…… Държавната намеса енергична, неуклонна и ефикасна – ето единственото средство за борба срещу антисоциалните проявления на спекулативния капитал…..Свободната търговия проповядвана от правителствените вестници „Мир“ и „Слово“ значи свободно ограбване, значи още спекула, скъпотия, изгладняване и израждане на народа.“

В навечерие посещението на Емил Вандервелде  в България в. “Народ“ бр.191 от 27.08.1924 г. помества кратко съобщение със заглавие „Болшевишкото оръжие“: „Официално е издадено комюнике по откритото болшевишко оръжие. В изложението се казва, че всички заловени лица признават, че са пренасяли оръжие от Русия.“

При срещите си у нас Емил Вандервелде декларира готовността си да застане зад българската национална кауза и да защити интересите на малцинствата пред Обществото на Народите  и Социалистическия Работнически Интернационал. Сред завръщането си от България той се обръща към Лигата на правата на човека, „прави осветления в официалните среди в Лондон, Париж и Женева  (Обществото на Народите)“. Среща се с английския министър председател Джеймс Рамзи Макдоналд и с френския Едуард Ерио. Че въпросът се усложнява разбира и самият Вандервел и посочва в записките си: „За нас югославяните не съществува „македонски въпрос“, ни каза Министърът на вънкашните работи      г-н Маринкович. А Русос, колегата му в Гърция като ехо казваше на свой ред: „За нас няма или по-право, няма вече македонски въпрос: в гръцката провинция Македония, турците са се изселили, българите също съвсем скоро ще си отидат,  бежанците от Мала Азия заемат техните места. Грамадната част от населението от сега нататък е гръцко“.

 Блестящ пример за „политика на свършените факти“. За Вандервелде остава само да  се надява, че под егидата на Обществото на народите една смесена гръцко-българска комисия ще улесни прегрупирането и обмяната на население в тазди част на Балканите без да засяга интересите на България. Но и това не се случва.

 Не мога да се похваля, че познавам в детайли  дейността на политика и общественик Емил Вандервелде и да дам оценка на неговите действия на международната политическа сцена оказали се полезни за България. Струва ми се, че такива няма. Но отгласът от неговата книга „България и Балканите“ и пътуването, което осъществява ми създава тягостното впечатление за повтаряща се история и то не веднъж.

През 1923 година „пролетарската революция“ у нас не успя.

През 1944 година също „спонтанно“ се случиха редица промени озарени от нашето очакване да се случи нещо по-добро.

Дойде и дългоочакваната демокрация през 1989 година с още нови надежди и претоварена от очаквания оказали се един надут балон .

През 2024 година, изпълнени с гордост, станахме пълноправен член на НАТО, само за да  разберем, че геостратегическото положение на България и апетитната хапка, а не възможностите на Българската армия.

Влизането ни в Европейския Съюз през 2007-ма и в Еврозоната през 2026-а също са част от нашите заблуди, че сме желани в тези структури. Ние просто сме им необходими, за  да понесем последствия, които се оказват все по-застрашителни. Каза ни го в прав текст Урсула фон дер Лайен при посещението си на 31 август т.г. във ВМЗ – Сопот.

И не си даваме сметка, че всеки път, във всяко едно от тези събития обявявани като „завоевание с огромно значение за бъдещето на България“ от редица български правителства, ние като нация пропадаме все по-надолу, влачени от надеждата за солидалност със Западна Европа. Една  бутафория, която прикрива чистия прагматизъм на онези, за които парите са целта при всяко решение. Всеки път те ни превръщат в плацдарм на политически и граждански конфликти търсейки решение на въпроса как да доминират над  геостратегическото положение на България.

И това не може да се обясни с оправданието, че сме малка държава и  по-големите определят политиката ни. Не, ние просто сме зависими от правителства без интерес да пазят държавата ни, които сами си избираме.