Неделен разказ с … Галена Върбева

В навечерието на 1 ноември – Денят на народните будители Ви предлагаме един разказ на наш съвременен будител – Галена Върбева като специален поздрав от нея за този духовен празник. 

Шепот от морето

 

Седях на пейка в морската градина. Слънцето бавно се издигаше над Бургас. Усещах ароматите и цветовете на пролетта, шепота на сребристата водна шир. На хвърлей разстояние се виждаха цветните платна на лодките, които се полюшваха от леките вълни. Хоризонтът се губеше в обсипаното с облаци небе. Какво по-хубаво място от гледката пред мен, за да дам простор на мислите, емоциите, на страховете и очакванията си. Да дам възможност на всичко, което е в мен, да се излее.

Хората бяха наизлезли и взимаха своята доза живот с пълни шепи. Семейства, влюбени двойки, по-възрастни жени и мъже, деца с кучета. Беше толкова шарено и  шумно.

Толкова много живот! Мирис на море изпълни дробовете ми.

До преди месец не го виждах така. Поне за себе си. Но човек цени нещо едва когато го загуби… Мрачно се вгледах в остатъка от кафе в полупразната си чаша. Когато се обърнах назад, от верандата на къщата, в която бях отседнала, ме наблюдаваха едни очи. Не се откъсваха от мен.

Казвам се Криси. На 28 години. Преди месец за пръв път усетих онази особена болка в стомаха, придружена с гадене и повръщане. Знаех, че трябва да отида на лекар и да не отлагам, но като че ли нарочно се успокоявах с нещата, които четях из интернет. Със сигурност не бях бременна, нито пък имах грипоподобни симптом. Колебаех се между хронична умора, лошо храносмилане, задържане на вода, нисък имунитет или недостиг на желязо. Хрумна ми, че може да страдам и от генетична предразположеност (и майка ми се оплакваше от болки в стомаха понякога). Мислех си, че едва ли е нещо сериозно, докато не чух думите на лекаря:

– Година и половина, не повече. Толкова ти остава!

Болестта ми засягала вестибуларния апарат и била в последен стадий на развитие. Бях ли готова за най-лошото – аз, която не слизах от гребена на вълнáта, от забързания ритъм на София!

– Но докторе, не може ли да се направи операция?

– И с операция пак толкова! Защо да те мъчим?

– Но аз съм само на 28!

– Една година! Докато си на крака, поне я изживей, както си искаш!

За първи път си дадох сметка, че не е важно количеството време, прекарано тук, а качеството, с всичката му палитра емоции. В онзи момент това изречение просто прелетя през ума ми и се разби на парчета. Дойде самосъжалението, а с него и гневът и болката. Толкова много неща бях оставила от днес за утре. Толкова много копнежи, толкова много неосъществени желания… Защо бях избрала да изчакам? За сметка на какво? За сметка на един отложен живот?

Можех ли да мина през този ад сама?

Бях ли готова да умра? Защо се случи точно на мен?

Заключих се вкъщи и зачаках да умра. Проточиха се един след друг сиви, еднообразни дни. Исках просто да заспя, да избягам от себе си и мислите си. А всъщност правилният избор беше да се изправя срещу всички тези неща; да застана осъзнато срещу тях. Колкото и време да ми оставаше…

Понякога болката и гаденето не се вестяваха с дни. Взех да си внушавам, че този път лекарят е сбъркал. Тръгнах пак на работа. Имах нужда да се гмурна в динамичната си действителност. Ден-два така, докато не се наложи колегите ми (от отдел „Доставки“ на голяма спедиторска фирма) да извикат „Спешна помощ“.

Разбрах. Отказах се от всичко и реших да умирам в движение. Но не в скъпата ми София, а някъде далече – все едно къде! – просто да умра сама и на открито.

„Ако трябва да преминете през ада, вървете възможно най-бързо“, е казал Уинстън Чърчил. Но исках ли тази последна година да бъде ад? Та нали самият лекар ми каза да я изживея, както си искам, да взема максимума от всеки следващ ден… Имах ли избор?

Имах нужда от свобода. Свобода да не мисля. Свобода да съзерцавам. Свобода просто да тичам и да лежа на земята, да крещя или да плача. Свобода да дишам…

Затова си купих билет за Бургас.

 

Събудих се рано на другата сутрин. Бях вир вода. Навън беше още тъмно, не знаех колко е часът. Бях си изключила телефона, не исках никой да ме безпокои. Нямах и часовник. Просто отворих очи, станах и се разтъпках. Всичко ме болеше. Прокарах длан през дългата си коса и между пръстите ми се заплетоха няколко косъма.

„Ето, новите симптоми! Започва се! Сигурно от ден на ден ще става по-зле. А още съм едва в началото. Дали ще стигна до Бургас?“

Паниката от ума завладява тялото ми. Разходих се из стаята, тръскайки крака и ръце, за да усиля кръвообращението си. За момент почувствах, че се задушавам. Отворих прозореца. Имах нужда от глътка въздух. Струйки дъждец покапаха по пръстите ми. От двете страни на пустата улица се редяха кестени, а черен силует на прегърбен мъж премина под рамката на прозореца ми. София.

Вдишах няколко пъти дълбоко. И издишах цялото напрежение, което се беше покачило в мен за части от секундата… Усетих краката и ръцете си като част от тялото си, а не студени и безчувствени както преди малко. Погледът ми затърси дамската чанта, в която се намираше билетът за влака.

 

Ние, хората от сушата (и такива като мен – от столицата), все забравяме, че морето не е сезон. Морето е вечност! То никога не остарява. Дори да си тръгнеш от него, то не си тръгва от тебе! Защо? Защото ти дава тишина да чуеш всички отговори. Да намериш себе си в диханието на вълните. Сега го гледам – синьо-зелено и бавно, ту се приближава към брега, поляга уж да си почине, ту пак поема назад все така нехайно разгърдено. Целувам солените му ресници, а то ме прегръща нежно. Слънцето ни гледа отгоре и ни снима за спомен. Сетне вълната се връща отново и отново, и отново…

Помня как всяко лято мама и татко водеха мен и сестра ми на море. Всяка година. Аз бягах по пясъка с боси крачета, а мама ни правеше снимки със стария си кодак.

– Застани там до скалата! Сега кажи „зеле“!

Ние със сестра ми се хващахме за ръце и заставахме една до друга, загледани във фотообектива. Слънцето често-често светеше в очите ни. На снимките излизахме намръщени… Нищо! Нали в сърцата ни беше спокойно, слънчево. Бяхме щастливи и толкова свободни. Тръпката да опознаем всяко ново кътче, ни караше да го обикваме още и още. Понякога е нужно да забравим за нещо, за да може, когато отново го открием, да оценим стойността му. Сега си дадох сметка, че семейството ми още не знае новината. Как ли щях да намеря сили да им кажа?

 

Взех си стая в малка, но чиста къща на метри от плажа. На първо време щеше да ми е идеална. Намерих я от обява за свободни нощувки от ъгъла на жп гарата. Не се притеснявах за парите. Имах спестени от последните две години, пък и скоро бях взела последната си заплата. Посрещна ме младо момче, което се представи с името Диян. Диян Стаматов. То ми помогна с чантата и след няколко ободряващи думи, ме настани.

Отначало стаята ми се видя сумрачна и с оскъдна мебелировка – тесен креват, малка полица за книги, малък гардероб, стол и масичка, но след първите няколко часа се почувствах като у дома си. Вещите, които разпръснах тук и там, сякаш внесоха собствен глас в стаята. Внесоха в нея живец, колорит. Тя стана моята стая, с моето настроение и моето творчество. Какъв абсурд – да разпръснеш живец, който самият ти нямаш!

Първите дни от така наречената ми почивка ми се отразиха доста добре. Плуването, разходките из морската градина, чистият въздух и спокойният сън нямаше как да не повлияят на тялото и на духа ми. Дори хванах лек загар. И макар че на моменти болката „драскаше“ стомаха ми, наплива ѝ като че ли беше смекчен. Редките погледи в огледалото на банята почти ме караха да се усъмня в диагнозата на лекаря.

Вечер често сядах на малката веранда откъм морето и дълго гледах звездите, по детски удивена от тяхната постижимост и вечност; слушах ритмичния шум на морето и ми се струваше, че долавям нещо като интонация – всеки път различна – във воя на пролетния вятър и плясъка на птичите криле. На моменти изпитвах почти суеверен копнеж да се слея завинаги с бездънната вечност на всичко съществуващо, където – бях сигурна – нямаше страдание.

Една вечер, както си стоях на верандата, Диян ме изненада. Прибра се по-рано от обичайното (познавах лекото хлопване на вратата на колата му).

– Здравей!

– Здравей! – отвърнах в поздрав.

Той понечи да продължи пътя си, но внезапно се спря и ме погледна. Имаше самоуверен, дълбок поглед.

– Всяка вечер стоиш тук. Харесва ли ти да съзерцаваш морето?

– Ние, хората от сушата, винаги му обръщаме внимание, за разлика от вас местните, които сте му свикнали.

– Може би си права! Навярно го имаме за даденост, защото сме родени тук. Морето винаги е било част от пейзажа. Част от всеки разказ.

– Като се вгледаш в него, като се заслушаш в него, неизменно оставаш покорéн. Без значение дали морето е или не е част от пейзажа, всеки си има някакви проблеми. А мъдрите хора са казали, че решението на всеки проблем е солената вода: пот, сълзи или море! Защо да е пот или сълзи, ако може да е море!

Деян остана изненадан от отговора и на свой ред погледна морето.

– Чудно момиче си! Толкова млада, едва ли имаш повече от 20, а цитираш мъдрости!

– На 28 съм!

Той се облегна на вратата. Изглеждаше смутен. Май създавах неудобство на това младо момче и то в собствената му къща.

– Надявам се нямаш против да ти правя компания.

– Не, остани колкото искаш – отвърнах аз в опит да проявя тактичност.

Всъщност момчето се оказа доста приятно за общуване. Говорихме дълго. Умишлено отбягвах въпроси от сорта: „защо си дошла сама от София до Бургас“, но му споделих доста за работата си, семейството и хобитата си. Той ми разказа за туристическия сезон, за пътуването си в чужбина, дори за последното си гадже, с което се скарали точно тази вечер. Това била и причината да се прибере толкова рано. Разговорът ни вървеше с лекота, докато не попита:

– Догодина планираш ли да дойдеш пак? Може да ти запазя стая отсега.

Усмивката ми се стопи. Облизах устни, загледана в морето. Той усети разликата.

– Спокойно! Можеш да ми споделиш, ако искаш. Понякога раздялата е за добро! – навярно бе решил, че бягам от нещо, или от някой, и затова съм дошла тук сама.

– Не е това.

– Кое?

– Не е раздяла – не можех да повярвам, че споделям тайните си с човек, когото едва познавам и когото едва ли щях да видя отново.

– Спокойно. Довери ми се. Можем да бъдем приятели, нали?

Кимнах. За пореден път се запитах защо трябваше да се случва точно на мен!

– Истината е, че… скоро ще умра. Лекарите не ми дават повече от една година. Сама пожелах да оставя забързания си живот в София и да дойда тук. На спокойствие. Пък и… да се сбогувам с морето.

– Божичко! Това вярно ли е? – възкликна той. – Толкова млада. Нищо не си видяла от живота, а пък… – той замълча и хвърли нетърпелив поглед към морето. – Не може да бъде. Трябва да е станала грешка! – изрече почти ядно. Веждите му се смръщиха.

– И на мен ми се иска да беше грешка, но не. Не е грешка! Разгледах подробно резултатите от последния си контролен преглед. А и… нали се усещам. Болките в стомаха не са регулярни, но често-често се появяват. Предимно сутрин.

Той въздъхна и поклати глава.

– Разбрах. Стана ми ясно за догодина. Но… тия дни те наблюдавах. Не че съм те шпионирал, не го разбирай така. Просто ми направи впечатление с каква страст бягаш по пясъка, как спонтанно скачаш, колко бързо плуваш, та ти просто излъчваше живот с всяко твое движение!

Усмихнах се. Знаех, че ме наблюдава.

– Това е така, защото искам да го изживея така. Тази последна година да бъде най- хубавата в живота ми. Колкото мога. Докогато мога. Едно знам, че в нито един момент от последните дни не съм се преструвала – когато се усмихвах бях наистина доволна, когато се смеех, бях наистина щастлива. Самият лекар ми препоръча да изживея тази година така, както ми се иска. Освен това…

– Освен това какво?

– Тук се почувствах ободрена, вдъхновена. Морето ми даде нови сили, повдигна духа ми и желанието да се боря. Наистина ме направи щастлива! Не съжалявам че дойдох.

При тези думи очите ми се напълниха със сълзи. Не исках да показвам слабост. Не исках да показвам болката си. В същия момент усетих как ръката му докосна моята. Излъчваше топлина и вътрешна сила.

– Знаеш ли, когато бях малък, баба ми казваше, че морето можело да лекува. Наричаше го „безграничен резервоар на здравето“.

– Е, и моята баба ми разказваше приказки, преди да заспя.

– Не. Не ме разбра. Баба ми казваше, че в морето се съдържали всякакви жизненоважни елементи – витамини, минерални соли, и не знам си какви още вещества. При къпане въздействали благотворно и лечебно на организма. Преди години по нашия край морската вода се считала за панацея за почти всички болести.

– Моля те – прекъснах го аз. – Знам, че се опитваш да ми вдъхнеш надежда, но…

– Изслушай ме! Криси беше, нали?

– Да.

– Виж, Криси. Виждам, че си умно и красиво момиче. Искам да ти помогна. Нямам нищо против да ти правя компания и да плуваме по няколко часа на ден. Всъщност можеш да останеш тук колкото поискаш. Колкото можеш.

– Наистина не искам да те притеснявам.

– Ни най-малко не ме притесняваш. Не го мисли така. Сама го каза одеве – решението на всички проблеми е солената вода: пот, сълзи или море. Защо да е пот или сълзи, ако може да е море?

 

Вече нямах нужда да запълвам пространството, да контролирам разговорите. Просто оставих мълчанието да се разлее между мен и него. Моментите станаха наши, лично наши и съкровени. Едно момче. Едно момиче. И цял нов свят за покоряване. Имаше толкова много неща, които не знаехме един за друг, неща, които ни изненадваха и учудваха, разсмиваха и провокираха любопитство.

За пръв път си дадох сметка, че празнотата не ме изпълва с ужас. Напротив. Удовлетворява ме. Време беше да спра да запълвам живота си с безсмислени неща, да гоня крайни срокове, разговори, срещи. За първи път беше време да замълча и да се отпусна, да се наслаждавам на времето. На остатъка от време.

Най-хубавото беше, че Диян не се отнасяше с мен като към болна. На моменти ме караше да забравям напълно за болестта си. Всяка сутрин плувахме и се гонехме из плитчините, а после си правехме закуска и всеки започваше деня си – той се занимаваше с настаняването на новите туристи в къщата, а аз му помагах с каквото мога. В началото той категорично отказваше, за да не ме товари, но впоследствие се споразумяхме. Не можех да стоя толкова време и да не му помагам с нещо. Пък и чувството да бъда някому полезна беше несравнимо.

Вечерите прекарвахме на верандата, загледани в звездното небе, заслушани в шепота на вълните. За мен Диян се превърна в приятеля, който ме прие такава, каквато съм, и ме накара да погледна отвъд това… Започнах да се отнасям към живота – и към собствения си живот – като към мислещо същество. Говорех си с него, разкайвах се, молех го за снизхождение, обещавах му приятелство, лоялност, отдаденост. Зарекох се, че никога повече няма да го пренебрегвам заради работата си.

Само да ми отпусне още малко време… Отскоро забелязах, че не ми се гади от сутрешната закуска. Дори – изненадващо – взех да имам апетит. Към препечената филийка прибавях и парченце сирене и купичка кисело мляко. Усетих, че съм престанала и да слабея: в продължение на три месеца успях да задържа едно и също телесно тегло: 55 килограма.

Все така продължавах и продължавах да плувам, повярвала, че малко по малко се съвземам. Дали защото той често ми го напомняше, или пък точно обратното – боях се да не се самозалъгвам, – но една вечер, след като прострях завивките от поредните туристи, няколко часа побягах по плажа, като постепенно усилвах темпото. Исках да измеря собствените си възможности. Да предизвикам сама себе си. Паднах от изтощение на хладния пясък. Бях уморена и едва дишах, но нищо не ме болеше.

Една сутрин – беше 1 септември, четири месеца след поставената диагноза, – докато се миех и сресвах, забелязах, че лицето ми е взело да придобива цвят на керемида. Вече нямаше и остатъци от коса по гребена. Засмях се. Зарадвах се. Излязох на двора и продължих да се усмихвам. За пръв път се чувствах толкова здрава и жизнена.

Диян ме видя и дойде при мен.

– Толкова си хубава днес! Сияеш! – каза той и хвана ръцете ми. – Радвам се, че остана при мен. Подари ми толкова прекрасни моменти! Едва сега видях и морето! През твоите очи!

– Аз трябва да ти благодаря. Даде ми смисъл и надежда да продължа! Какво щях да правя без теб!

Той ме притисна към себе си, сякаш отдавна беше чакал този миг и леко ме целуна. Беше първата ни целувка.

След няколко дни се прибрах в София. Имах контролен преглед при лекаря. Но се чувствах енергична, отпочинала, а усмивката не слизаше от лицето ми. Сърцето ми заби лудо, когато се спогледахме. Дори не се изненадах, когато чух от него думите:

– Или имаш сестра близначка, или аз ще си изям дипломата! Честно!

Тъй като дипломата му беше в рамка и зад стъкло, се наложи да изпием по едно кафе. Ей така, за отмора. Разказах му за моята панацея – морето! И за любовта! И за надеждата! И за смеха! За мечтата, която те окриля и ти дава сили и смелост.

– Природата е по-силна от медицината! – каза той с напълно сериозен тон, без да откъсва очи от мен.

Нямах търпение да се върна в Бургас и да кажа новината на моя нов приятел…