Навършването на 48 години не е просто житейски кръг, а възможност за съзерцание и благодарност. Не броя годините, а се вглеждам в смисъла, който съм търсил и съграждал през тях. Животът не се измерва само с изминало време, а с дълбочината, с която сме го изживели. Всяка година е нишка от платното, което тъчем със сърцето си – редуват се светлите и тъмните тонове, но ако в основата стои надеждата и вярата, образът винаги има смисъл.
От две десетилетия споделям живота си със семейството – с всички радости, изпитания и уроци, които ни сближават и ни изграждат като едно цяло. Това не е формалност, а благословия. До мен е съпругата ми – тихата сила, нежната опора, с която споделям и върховете, и уроците на делниците. Семейството е сигурният бряг в реката на промените – опора, смисъл и дом. Синът ми е на 19, дъщеря ми – на 16. В тях виждам не просто продължение, а надежда. Те са моето настояще, което говори на бъдещето.
В значителната част от професионалния си път съм бил управител на търговски дружества – път, който ме срещна с различни хора, изпълни дните ми с предизвикателства, но и с човешки уроци. Срещнах добри приятели – такива, с които можеш да мълчиш, да се смееш или да споделяш тежестта на деня. Приятелството не се измерва в думи, а в присъствие. Вярвам, че истинските приятели са едно от най-сигурните доказателства, че Бог се грижи за нас и чрез хората около нас. Някои от тях ме придружават от младостта, други срещнах по пътя – но всички оставиха следа. В тяхната неизменна вярност, в споделените истини, в благородната тишина на разбирателството – откривам опора, каквато само истинското приятелство може да даде. Там се ражда благодарността – не като жест, а като вътрешно състояние на душата.
С годините започнах да гледам на света с очи, в които се е настанило повече разбиране, състрадание и търпение. Роднините ми, с които животът ме е свързал плътно, са важна част от тъканта на живота ми. Те са онова тихо, но постоянно ехо на принадлежност, което носи утеха дори в най-шумните времена. Тяхната обич, внимание и подкрепа често не се изричат, но се усещат дълбоко – като тиха, неизменна сила.
Вярата ме е водила през целия ми път. Не като манифест, не като лозунг – а като вътрешна светлина, която не угасва дори, когато отвън всичко се променя. Вярвам, че без Бога човек остава без посока. Той е в ума ни, когато вземаме решение; в съвестта, когато грешим; в прошката, когато намираме сили да продължим. Благодарен съм, че имам възможност да бъда съпричастен с делата на Църквата. Правя го с тиха признателност и почит към духовното начало в живота ни.
На 48 години се научих да ценя повече същността от външния шум, повече слушането от говоренето. Научих се, че важните уроци не идват с фанфари, а се промъкват в душата тихо, като молитва. Животът ни не е състезание, а дар. И всяко събуждане е възможност да го изживеем по-смислено.
Днес нямам претенции към времето. Имам благодарност. Смирени желания – да бъда по-добър баща, по-внимателен съпруг, по-търпелив син, по-истински приятел. Да не пропускам красивото, да не премълчавам доброто, да търся и отстоявам справедливото, и да не забравям да вдигам очи към небето – дори в най-забързания делник, когато тишината на вярата е най-нужна.
Всъщност не е броят на годините онова, което придава стойност, а следата, която оставаме в сърцата на другите. Живял съм с всичките си несъвършенства, с усилията и вярата, с болките и радостите — така, както съм умеел, с отворено сърце и желание за добро. И ако съм бил лъч надежда в нечий мрак, утеха в миг на тъга, или съм донесъл зрънце доброта в обикновен ден –значи съм бил на точното място.
Днес благодаря – на Живота, на Бога и на всички, които са част от моя път.
инж. Огнян Огнянов – съуправител на Юро Медиа Груп ООД – ЯмболПРЕС
You must be logged in to post a comment.