Нашият Ден на независимостта няма блясъка на американския 4 юли. Българите някак не сме свикнали да го честваме, въпреки че денят е обявен за официален празник преди почти 20 години. Това става на 10 септември 1998 г. с решение на Народното събрание.
Но и до днес не се замисляме много-много, че ако го нямаше онзи Манифест на цар Фердинанд I, нямаше да говорим с гордост за Трето българско царство. Защото Трето българско царство означава точно това – независимост.
Прогласяването на Независимостта всъщност завършва делото на българските възрожденци, на борците за освобождение.
След Руско-турската освободителна война България е свободна, но само една нейна част. След Съединението на 6 септември 1885 г. и земите на юг от Балкана стават част от българската държава. Но една след 22 септември 1908 г., точно тридесет години след Освобождението, България получава правото да се назовава наистина независима. Дотогава тя е княжество, васално на султана.
От Готския алманах, този най-авторитетен справочник по генеалогията на европейската аристокрация, издаван всяка година, можем да видим как е изглеждала България в навечерието на деня на своята независимост в очите на чужденците. Тогава повечето европейски държави са монархии. До 1907 г. включително, в Готския алманах България на практика е подредена в частта за Турция, защото е описана като васална територия под скиптъра на султана, заедно с Тунис, Египет и о. Самос. Казва се още, че страната е васално княжество създадена от Берлинския договор, начело с княз, който е избран от Великите сили и който е генерал-адютант на султана.
Ето така са гледали на нас от Атина, Букурещ, Белград и Истанбул, до Берлин, Париж и Лондон.
На 22 септември 1908 г., понеделник, една реч на цар Фердинанд II променя всичко това. България се присъединява към европейската политическа система.
Във Велико Търново, старопрестолната столица, князът прочита Манифест, с който обявява независимостта на България. С този акт на практика се отхвърлят последните васални връзки с Османската империя. Княжество България става независима държава начело с коронования цар Фердинанд. Защото след тържественото прокламиране на независимостта, княз Фердинанд I приема титлата Цар на българите.
Мястото, което Фердинанд избира, за да провъзгласи независимостта не е случайно. Манифестът е прочетен в църквата „Св. Четиридесет мъченици“, за да се подчертае приемствеността с Втората българска държава, с времената на Асен и Петър, Калоян и Иван – Асен II, когато градът е бил столица на страната. Манифестът за обявяването на независимостта се прочита втори път същия ден. След царя и министър-председателят Александър Малинов прочита документа на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество.
Историците подчертават, че в началото на ХХ век условията за независимостта на младата българска държава били изключително благоприятни с оглед най-вече на проблемите, които си има султанът. През лятото на 1908 г. младотурската революция в Османската империя е завърила с успех за реформистите. Австро-Унгария – една от Великите сили, наложили Берлинския договор, се готвела да анексира двете от провинциите на Османската империя – Босна и Херцеговина, с което всъщност го нарушава. Неслучайно княз Фердинанд се среща във Виена с император Франц-Йосиф и съгласува действията си с него. Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина на следващия ден след обявяването на българската независимост. Двете събития са известни като Балканска криза.
Междувременно българските власти завземат „Източните железници“ в Южна България.
Как протичат събитията?
В нощта срещу 22 септември министър-председателят Александър Малинов посреща княз Фердинанд I на яхтата „Хан Крум“ край Русе. Оттам цялото българско правителство и князът поемат към Велико Търново. Царският влак, в който пътуват държавниците, прави почивка по маршрута си на гара Две могили. Там Александър Малинов написва Манифеста за независимостта, под който се подписват Фердинанд и министрите от кабинета.
Следва тържественото обявяване на независимостта в Търново.
След обявяването на независимостта, тя трябва да бъде международно призната, а това не става автоматично, изисква много дипломатически усилия. За договореностите с Австро-Унгария стана дума. Спечелена е и Британската империя, която обаче поставя условие – да започнат преговори между българското правителство и Високата порта. И те започват веднага. Българската делегация води Андрей Ляпчев. Високата порта иска България да плаща голям данък. Реакцията на министър-председателя Малинов е категорична – независимост не се откупува! Османската империя плаши с война, България отговаря с частична военна мобилизация. Българо-османските противоречия са уредени с помощта на Русия. През април 1909 г. са подписани българо-руски, руско-турски и българо-турски протокол. Според тези споразумения Русия опрощава османските задължения, останали от войната от 1877 – 1878 г., в замяна Османската империя се отказва от всякакви финансови претенции към доскорошното трибутарно княжество България, а българската страна се задължава да изплати 82 милиона франка на Русия в срок от 75 години. През същия месец империята признава независимостта на България, последвана и от Великите сили.
И така България се завръща напълно на картата на независимите европейски държави.
Ето как е звучал Манифестът към българския народ, който прочита Фердинанд:
По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.
Оттогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.
Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.
Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее Българският Народ!
Издаден в древната столица на Българското царство Търново на 22 септември 1908 г., двадесет и втората годишнина от Нашето царуване
Фердинанд I
Ето какво казват историците на Деня на независимостта.
Проф. Андрей Пантев:
„Независимостта има реални проекции като национално и държавно постижение. България вече можеше да сключва договори направо, премахнаха се всички финансови обременения върху нея, тя вече можеше да участва във всички междудържавни конференции на равна нога, национализирани бяха източните железници. И по този начин беше окончателно свален духовният фес от лицето и главите на всички българи.
Независимост, разбира се, можеше да се прояви и преди това събитие и тук се срещаме с парадоксалния факт, че преди 1908 г. България като че ли беше по-самостоятелна и решителна в своите действия, отколкото по-късно, когато започна да участва в коалиции, в съюзнически комбинации и в различни договорености с европейските и балканските държави. В този смисъл можем да кажем, че Независимостта е празник, но той не е възпят нито в поема, нито в песен, нито в някаква друга възвишена форма на национално утвърждение. Тя обаче беше необходима стъпка по пътя на окончателното откъсване на държава като България от нейното минало на поробена страна.
България е била в независимост от великите сили дотолкова, доколкото е могла да избира между зависимости. Не случайно казвам, че до 1908 г. тя е била по-самостоятелна в решенията си. От друга страна, имаме едно тягостно впечатление, че винаги, когато сме взели самостоятелни решения след 1908 г., обикновено сме грешали.“
Акад. Георги Марков:
„Това е един забравен нов стар празник. На първата годишнина през 1909 г. той се чества много тържествено. В архива на цар Фердинанд, който внукът му Симеон Сакскобургготски дари на Централния държавен архив, има снимки от първата годишнина – с царя, със семейството му, с правителството. 22 септември се чества по българските легации и консулства в чужбина, издава се възпоменателен кръст, взима се решение да се състави Зелена книга на независимостта, която обаче не излиза по външнополитически съображения. След Първата световна война празникът е честван едновременно с възшествието на цар Борис III по нов стил на 5 октомври. Поради тази причина след 1944 г. празникът е обявен като царски и е забранен. И така до 1998 г., когато става официален. Все още обаче не може да се схване от народа ни, че това не е обикновен почивен ден. Повечето българи не могат да разберат значението му. Знае се за 3 март и за 6 септември, но не се знае, че в продължение на 30 години България е била васално княжество на Османската империя и българският княз е васал на своя сюзерен – султан Абдул Хамид II. България не е била призната за международноправен субект, не е можела да изпраща свои делегации на конференции и конгреси, нямала е право да обмитява стоките от Великите сили, българският съд не е можел да осъди поданик на Велика сила, извършил убийство на наша територия, и т.н. Освен това в Южна България е съществувала компанията „Източните железници“, която формално е била собственост на Османската империя, но де факто е германско-австрийска и е управлявана от барон Хирш. В същото време през тези години страната ни е преживяла един огромен възход – стопански, политически и културен. Тя става европейска държава като съдържание и просто се е чакал сгодният момент да бъде призната за независима.“
You must be logged in to post a comment.