„19 кръга на воля“ – разговор със Севар Огнянов

– Честит рожден ден, Севар! Какво означава за теб да станеш на 19?
Благодаря. Не съм от хората, които шумно празнуват. За мен рожденият ден е повод да се спра, да помълча малко и да си спомня. 19 години не са много, но в тях имаше доста тишина, удари, уроци… и благодарност.

– Ноември 2024 беше труден за теб. Как го понесе?
Получих травма – счупване в глезена. Не беше леко, но вярвам, че и това е част от пътя. Тялото ми спря, но съзнанието ми продължи да се движи. Понякога трябва да те спрат насила, за да осмислиш какво си постигнал и накъде отиваш.

– А преди това – вицешампион на България при мъжете?
Да. Още на 17, се качих на ринга при мъжете. Не се притесних. Съперниците ми бяха по-големи, по-опитни. Но в очите ми нямаше страх – имаше смисъл. На Държавния личен шампионат по бокс в Пловдив стигнах до финала и взех сребърен медал. Това ми даде увереност, че мястото ми е при мъжете. Благодаря на моите треньори – Ангел Димов и Тодор Петров.

– Как съчета подготовката за матурите с тренировките?
Не беше лесно. Беше време на умора и напрежение, но и на подкрепа. Учителите ми, особено г-н Панталаков и г-жа Кабранска, ми помогнаха изключително много. А баба ми Драгомира беше до мен с търпение, грижа и много обяснения. На финала си казах – това беше обща победа.

– Чувстваш ли се разбран в училище?
Да. ПГ „Васил Левски“ не беше просто училище – беше среда. Благодарен съм на ръководството, в лицето на г-жа  Атанасова и всички учители, за разбирането, когато отсъствах заради подготовка и състезания, за търпението и подкрепата. Това остава за цял живот. Поднасям моите най – искрени благодарности към  класната ми ръководителка, г-жа Танкова.

– С какво най-много се гордееш от изминалата година?
С това, че не се отказах. Че не станах горделив. Че приех болката не като провал, а като част от уроците. И с това, че бях заобиколен от хора, които вярваха в мен и когато аз самият се съмнявах.

– Как прие новината, че си приет в УНСС, специалност „Право“?
Със смирение. Правото е голяма отговорност. Искам да се боря и извън ринга – със знания и справедливост. Спортът ме научи на дисциплина и честност – и двете са ключови в правото. Желая да дам своя малък принос.

– А спортът?
Никога няма да го оставя. В момента възстановявам форма. Ако всичко върви добре, ще участвам на републиканското първенство за мъже в Ямбол през декември. Но вече не гоним просто победи. Гоним завръщане, себеуважение и вътрешен мир.

– Ти си внук на скулптора Минчо Огнянов. Какво носи това за теб?
Старая се да не говоря много за това, защото името му е тежко и заслужава тишина и уважение. Дядо ми е човек, който е оставил не просто следа – той извая вечност. Скулптурите му живеят сред хората, както и паметта за него в нашето семейство. Надявам се, че в моя ринг и в моята зала ще вложа същата отдаденост, с която той е дялаше камъка.

– Семейството?
То е всичко. Майка ми Красимира и баща ми Огнян винаги са били опора. Никога не са ме притискали, но винаги са били там. Сестра ми Ефросина – също състезателка по бокс  – моята гордост. С нея споделяме тишината преди мача и радостта след победата. А баба ми Драгомира – тя е доброта в действие.

– Ако трябва да оставиш едно послание на читателите?
Да не бързат. Да не измерват стойността си само с победи. Животът не е спринт. Понякога точно в моментите на болка се ражда нещо истинско. И винаги има хора, които ще вярват в теб – дори когато ти самият си на ръба.

Екип ЯмболПРЕС поздравява Севар Огнянов по повод 19-ия му рожден ден! Пожелаваме му здраве, вдъхновение и тиха увереност – в залата, в аудиторията и в живота. Ямбол се гордее с теб, Севар. Остани верен на себе си. Светът има нужда точно от такива хора.