17 май 1876 година – „Кървавото хоро“ в Бояджик

В българската история има едно кърваво събитие, което сякаш е потулено или за него умишлено не се говори.

Това е Бояджишкото клане. Бояджишкото клане от 1876 г., известно още като „Кървавото хоро“, е едно от най – масовите кланета над българския народ по време на османското владичество.

На 11 май 1876 г. селяните от Бояджик се събират в църковния двор да отдадат сърдечните си почести пред ликовете на първите славянски учители и равноапостоли светите братя Кирил и Методий. По време на празника владеещият околните села Едем ага нападнал селото със своите черкези, които започнали издевателства и грабежи. За да се отбраняват, селяните поставили въоръжена стража в края на селото. По този повод било докладвано на Шефкет паша, който се намирал в Сливен, че в Бояджик се готви бунт.

Така на 17 май 1876 г. той с един табор башибозуци отива в Бояджик и започва погром над селото.

Голяма част от населението се укрива в местната църква, но тя била обстрелвана със снаряди, затова укрилите се вътре били принудени да излязат. Започва зверското им физическо изтребление. Убити са десетки мъже, жени и деца. Хванатите живи около 50 младежи били принуждавани да играят хоро пред пашата, след което също били избивани. Затова Бояджишкото клане е известно в историята и като ”Кървавото хоро”.

Цялото имущество на бояджичени станало плячка на башибозуците.

Бояджишкото клане е определено от историците като трето по броя на жертвите след Баташкото и Старозагорското и като второ по жестокост клане след Баташкото. В него загиват 170 души мъже, жени и деца, и 2-ма свещеници – Желязко Колев и Господин Иванов. Сред убитите е и дядото на Джон Атанасов, а неговият баща Иван, още бебе, оцелява в прегръдките на убития. Към днешна дата има възстановен списък с имената на 145 жертви.

Тук на това място се говори трудно, гласът трепери, мъка задавя гърлото.

Тук , на това паметно и свято място заловените от турците младежи били накарани да играят хоро. Пашата обявил, че ако му изиграят хубаво българско хоро , ще ги пощади. С надежда да се спасят, младите се съгласяват да играят . Гайдата засвирва и младежите започват да играят хоро, без да знаят , че това ще бъде тяхното последно хоро! Шефкет паша наблюдавал самодоволно, но яростта у него надделява, той дал знак и започва свистенето на ятаганите, непозволяващи никой да се пусне от хорото. Така на последните съсечени се налагало да играят върху мъртвите тела на свои близки роднини и съселяни. Гърчовете на агонизиращите младежи били съпроводени с гърмежи на пищови от турците, които от упор доубивали своите жертви. Кървавото хоро е кулминацията на Бояджишката буна, всичко е опожарено, разрушено, разграбено. Тогава са излезли думите „Бояджишката яма никъде я няма“. Седмица по- късно от околните села на Бояджик и от по-далеч започнало прибирането на оцелелите селяни у дома. Неописуема мъка сграбчвала живите, когато заварили опоражено родното си място. Навсякъде още димели пепелища от изгорени плевни и кирпичени къщи. По улиците все още стояли неприбрани трупове на убити мъже и осквернени девойки. Псета и птици подплашено скитали из дворовете, загубили надежда да намерят своите стопани. А живите не можели да повярват как са оцелели след този ад на жестокост и смърт. Цели фамилии били изчезнали, почти във всеки дом липсвали деца, и жени и най – вече мъже, голямата част от които били убити или отвлечени от турския аскер…

Тази трагична история за кървавото събитие, сполетяло нашите предци говори колко непримерими, горди, непокорни и жертвоготовни са били бояджикчани. Поклон пред паметта на всички невинни жертви, загинали в Бояджишкото клане!

В тази буна участва и бащата на Стефан Караджа-Тодор Димов Узуниколов принуден да избяга с 6 г. си син тогава СТЕФАН КАРАДЖА и семейството си!!!