124 години от смъртта на пазителката на фолклора от региона – народната певица Елена Янкова

Христина Женкова , фонд Възраждане, Регионален исторически музей – Ямбол

„Онези, които отидоха в Бесарабия, като видяха мястото, което беше предназначено за това заселване, че е пусто и безводно, без гори … започнаха да се съмняват в бъдещото си добруване. Като си спомняха за родната страна, за която тук не помнят нищо … започнаха да се проклинат…”

Д-р Иван Селемински

Така д-р Иван Селемински от Сливен описва преживяванията на онези около 7 хиляди души от Ямбол и околностите, които през пролетта на 1830 г. напускат родния край с билет към непознатото и тръгват с руснаците. Посоката е Влашко, Молдова и Южна Бесарабия, с надеждата за добър и щастлив живот. Надеждата! Действителността е друга и една част от българите намират сили в себе си след няколко години да поемат пътя обратно. Други, имащи по-добрата съдба да се устроят в големите градове с българско присъствие – Браила, Болград, успяват да се впишат в новата действителност. При всички положения и за едните и за другите е трудно и носталгията остава в сърцата им завинаги предавана в поколенията.

Едно ямболско семейство с четиригодишната си дъщеря е едно от хилядите от Ямбол, които са принудени да напуснат родния дом. Това е семейството на родената през 1825 г. народна певица Елена Янкова. След дълго пътуване и много препятствия, фамилията се устройва в с. Карапча, област Буджак, Бесарабия.

На новото място има доста българи, което прави живота им по-приемлив. И тук българските традиции се тачат и пазят. Тежките трудови дни се редуват с народни тържества по различни поводи и празници. По хорá и сватби пее майката Станка Въльова, а вече поотрасналата дъщеря ѝ приглася.

След женитбата на Елена за Никола Янков и раждането през 1859 г. на първородния им син Георги, младото семейство се преселва в ямболската махала на Болград. Градът вече е утвърден като център на българската емиграция в Бесарабия. В него е построена българска църква и български училища, поддържа се будно българското съзнание и се пази българския фолклор.

Със своята изключителна музикалност и прекрасна памет Елена Янкова е съхранила и предава на поколенията едно неоценимо богатство от 333 оригинални стари български народни песни, съдържащи около 8200 стиха.

През 1900 г. народната певица Елена Янкова умира в Болград.

 

Нейното фолклорно богатство през 1893 г. е записано от сина ѝ – полк. Георги Янков. През 1907 г., седем години след смъртта на певицата, в Пловдив излиза от печат сборникът „Български народни песни от Елена Янкова, записал и издал полк. Георги Янков”. В него песните са разделени в три части: исторически, лирически и обредни. Ценното в сборника е това, че дава произхода на всяка песен, класификация на песните и биографични бележки за народната певица Елена Янкова.

Рядкото дарование на певицата предизвиква най-ласкави оценки от страна на К. Иречек, Иван Вазов и други съвременници и специалисти.

Кина Янкова, дъщеря на Елена Янкова, народна певица

 

В сборника на полк. Янков, роден през 1859 г. /полковника  сме имали възможност да представим като един от българските опълченци и  един от първите офицери на Свободна България/, са включени само словесните текстове, без напеви. Мелодиите на една значителна част от песните си Елена Янкова предава на дъщеря си Кина. През 1911 г., по покана на брат си, Кина Янкова пристига от Болград в София. В продължение на десет дни композиторът Добри Христов записва мелодиите на 215 от тях. Тази сбирка е публикувана през 1913 г. в сборника за народни умотворения, кн. 27, под заглавието „Български народни песни от Бесарабия”.

Полковник Георги Янков има две деца – син Васил Янков и дъщеря проф. Тамара Янкова.

Скромни, с благородни души, справедливи и честни – такива ще  запомним първите представители на фамилия Янкови  –  фолклорът, войската и паметта на българите и ямболци.