Мария Качулева
ПО ПРИЗВАНИЕ УЧИТЕЛ, ПО ЗАДЪЛЖЕНИЕ КМЕТ
През 1831 година в една невзрачна схлюпена къщурка от две стаи срещу черквата „Св.Георги“ в квартал „Каргона“ се ражда едно пълнобузесто усмихнато момченце. Кръщават го Атанас. Неговият баща Михал, по прякор Кожухаря заради професията му, обаботва и продава кожи и кожухарски изделия. С това изхранва немногочисленото си семейство. Едновременно семеен дом и кожухарска работилница, неговата къща се оглася от весел глъч и обичайните детски щуротии. В тази среда израства и се възпитава и синът му Атанас.
Вече поотраснал бъдещият Даскал Атанас Кожухаров открива пътя към килийното училище в двора на черквата срещу родния му дом и омаята,която носят книгите и черната дъска за писане. А учениците,които среща всеки ден се превръщат в негов идеал. И детето, едва навършило шест години, решава, че те за него са постижима цел. Марин Петров и Иван Попстефанов са първите му учители,които се радват на неговата любознателност, на неприкритото му желание за „умствени знания“ и трудолюбие. Добре възпитаното, услужливо и усмихнато дете става и техен любимец,така както вече е покорило сърцата на родители,съседи,връстници и енорийския свещеник. Всички с внимание следят неговото обучение по „чтение и правописъ“. И никой не е изненадан,когато четири години след като прекрачва за първи път прага на килийното училище в Ямбол, Атанас приема фамилията Кожухаров,за да може да продължи обучението си в светското училище в Сливен. Там получава първите си безценни уроци по дух и любов към всичко българско от изявения вече революционер, борец за национална свобода на народ и Църква Добри Чинтулов.
Годините между 1839 и 1856 в България са наситени от значими политически решения.Те започват с т.нар. Търновски събития от 1839-1840 г. свързани с искането за смяната на гръцкия духовник и търновски Митрополит Панарет с Неофит Бозвели (1785 – 1848 г.).Това не се случило и така се слага началото на българо-гръцкия църковен спор. Ученолюбивият и възпитан в родолюбие Атанас Кожухаров, попаднал под силното влияние на Добри Чинтулов, бързо се ориентира в ситуацията и открито приветства появата на двата меморандума по „църковния въпрос“ до Високата порта ,подадени от Неофит Бозвели и Иларион Макриополски (със светско име Стоян Стоянов Михалковски,1812-!875 г.).Исканията в тях са шест на брой,но второто по ред – „българите да откриват свои нородни училища“ – е това,което задържа вниманието му и той го превръща в своя лична кауза,на която остава верен до края на дните си.
Дори когато семейството му,както и всички българи по това време,попада в тежката икономическа обстановка преди и по време на Руско-Турската война от 1878 г. и му се налага да прекрати учението,за да се върне в кожухарницата на баща си да помага за издръжката на семейството,той продължава да се самообразова и да създава условия и други ученолюбиви ямболци да открият пътя към книжовното богатство на България. Това негово неотменно желание да подпомага обучението на млади и стари е причината в нашия град често да наминават Георги Ст.Раковски,Любен Каравелов,но най-вече Петко Рачев Славейков,с когото го свързва искренно приятелство и общо направен опит да издават градски вестник.
Атанас Кожухаров има и още една голяма заслуга за повишаване интелектуалното ниво на едно цяло поколение ямболци. Той превръща личната си библиотека в обществена и раздава книги на всеки,който проявява интерес да чете. Владее руски и гръцки език и умее да разказва увлекателно всякакви истории.В тогавашното „Панково кафене“ около него постоянно се събира група будни ямболци. По време на големия пожар през м. януари 1878 г. личната му библиотека изгаря и това събитие му нанася най-страшният удар.Но въпреки всичко не го отказва от просветителската му дейност,а го превръща в най-големия радетел за възстановяване дейността и статута на градското читалище „Съгласие“.
На 11 март 1879 г. в Ямбол отваря врати първата градска болница предназначена по това време за ранените руски войници участници в Руско-Турската война от 1878 г. и на която Атанас Кожухаров е назначен за управител. По този повод в цариградската преса за 30-те хиляди българи живущи по това време там, анонимен автор пише следното:
Днесъ ся отвори градската ни болница,устроена по прядиначинание на генералъ-майоръ Техменова,съ приличната церемония – Следъ церковенъ стиусъ,народътъ ся събра при черквата Св.Николай,гдето е расположена болницата,и ся напраи водосветъ от тукашното духовенство за нейното освящение.На водосветътъ присъствуваха Генералътъ и всички граждански чиновници въ градътъ.Като ся поръстваха стаите на болницата,произнесе ся едно обстоятелственное слово от Г-нъ А.Кожухаровъ,въ което ся исказа вечната признателностъ,която наший народъ дължи към Россия за благодяннята,които е направила и които не преставя да прави за насъ – като и новотваряемата сега болница ся длъжи на инициативата на нейните синове.
И това е първата му публична изява. Новата болница се обслужва от руски военни лекари и сестри почти до края на 1980 г.,а първото отделение,създадено от ямболски лекари е педиатричното. Странен избор наистина,но логичен според мене.По това време очевидно в града ни не се забелязва отрицателен демографски ръст,а ямболци считат децата си за своето бъдеще,за което трябва да полагат повече грижи.Новооткритото много шумно и посрещнато от ямболци възторжено детско отделение не е дело на Атанас Кожухаров,който не успява да разгърне потенциала си на администратор. Но познанията които показва като народен будител,като човек,който има ясни позиции по църковните,читалищните и революционните дела,са предпоставка да бъде избран за упълномощен представител на ямболското гражданство за участие в законодателните сесии за Източна Румелия преди Съединението. След по-малко от месец след това ямболци го избират и за кмет.В края на същата година той напуска по собствено желание престижните длъжности на градоначалник и упълномощен представител,за да се върне при децата в килийното училище към черквата „Св.Георги“,където преподава четмо и писмо до смъртта си през 1888 г.Тогава Атанас Кожухаров е на 57 години,сам,без семейство и прекарва дните си в пълна нищета и мизерия,както впрочем и повечето създатели на националната ни история.
Пак поради същата причина – безхаберното отношение към историческите ни успехи и личностите на които ги дължим – името,животът и делото на наречения от ямболци по онова време с много обич и уважение Даскал Атанас, са неглижирани. Поколение след поколение не са чували нищичко за него и не знаят какво общо има с нашия град.И до ден днешен в града няма паметник,дори паметна плоча, за да напомня на поколенията за него. През 1924 г. – 93 години след рождението му и 36 години след смъртта му родолюбиви ямболци,които помнят личността на българския народен учител,будител,общественик и активен участник в църковните и политическите борби на българския народ вземат решение да бъде увековечена неговата памет с построяването на училище,което да носи неговото име. На 21 януари 1925 г. то отваря врати, за да приеме първите си жадни за знания ученици от Ямбол и околията.Година-две след това личността на Даскала отново потъва в мрак и незнание.Това отношение продължава и до днес. Атанас Кожухаров е забравен,все едно никога не го е имало.
Сградата на училище „Даскал Атанас Кожухаров“ съществува,но учебните занятия там са прекратени през 2007 година и тя приютява младите спортни надежди на Ямбол.За огромно съжаление неговото име е променено и отново забравено.Училището е прекръстено на името на Пиер де Кубертен.
Нямам абсолютно нищо против френския педагог,историк и основател на съвременните Олимпийски игри барон Пиер де Кубертен.Безспорно той е личност на която светът,в т.ч. и ямболци,дължат много за развитието на модерния спорт,за да достига той до млади и стари,до всяко сърце.
И също така нямам никакво основание да обвинявам младите спортни надежди на Ямбол за това, че името на Даскал Атанас Кожухаров е заменено с чуждоземско. Но очевидно има неоправдана колизия създадена изкуствено от единствената мозъчна гънка на някой ямболски управленец. Който и да е той, името му няма никакво значение. Проблемът е в това, че не е отчел два важни факта. Сградата е емблематична за нашия град именно като прогимназия „Даскал Атанас Кожухаров“ и второ – това, че е обявена за културен паметник от местно значение именно заради неговото име. Трябва ли вече да наричаме „културен паметник с местно значение сградата Пиер де Кубертен в квартал Каргона“? Ако се сетите, разбира се, за коя става въпрос. И кому е необходимо обезсмислянето на жеста направен от онези родолюбиви ямболци, които са започнали строежа на училищната сграда именно с мисълта, че чрез нейното присъствие в градския ни ландшафт ще ни напомнят за значимото дело на нашия съгражданин Даскал Атанас Кратунов.
Противопоставянето на една местна традиция свързана с историята на града ни и с видната личност на общественика, бореца за национална свобода и просветител, движеща сила в първите дни от раждането на ямболската община и позакъснялото ни Възраждане срещу наистина значимата, но важна само за ограничен кръг от хора дори и в света фигура на Пиер де Кубертен, подсказва ниско интелектуално ниво, незачитане на местните традиции и онези видни личности, които са управлявали градските ни дела, защото са се борили и защитавали институциите община и кмет, за да ги има от век и половина вече.
И тук се сещам за нихилизма. Една философия появила се през ХІХ век в Русия според която всичко в света, особено човешкото съществуване, човешката минало и настояще е лишено от обективно значение, цел, познаваема истинност и реална ценност. Залпът на „Аврора“ през 1918 г.го превръща в политическо движение на известните пролеткултовци. Сложна съставна дума от прилагателното пролетарска и абстрактното съществително култура. Тяхното кредо е пълното унищожение на всякакви културни паметници, литература и произведения на изкуството, които са създадени до Октомврийската революция. Успяват да го наложат за кратко, до оня миг, в който интелигенцията се надига срещу тях и разумът побеждава глупостта. В наши дни пролеткултовщината е един от най-омразните спомени в Русия. Тъжно ми е да го спомена, но си мисля, че те са се преселили у нас и унищожават успешно българската култура, език, безценни произведения на изкуството и всички паметници, които ни дават самочувствие, че сме имали славно минало.
Поне от 30 години и Ямбол очевидно не е защитен от тяхната груба интервенция.
Не съществува нито един народ, нито една нация, която гарантирано да е защитена от колективна морална катастрофа. Поколение след поколение тя приема подобно състояние като необходимост. Или като даденост. Примирява се с него и търси оправдания за грешките направени от недомислие. В такива моменти от жизнения цикъл на нацията са ни необходими личности като Даскал Атанас Кожухаров – единственият ямболски кмет за повече от век и половина,който се отказва от два престижни поста и властта,която те му дават,за да се върне при децата на Ямбол, за да им преподава четмо и писмо, почтеност, да ги възпитава в дух на родолюбие и гордост, че са българи.
Даскал Атанас Кожухаров – скромният учител от Ямбол с възрожденски дух!
You must be logged in to post a comment.