Видяла е посетители само няколко пъти. Четири години заключена в мръсотия, заплашвана, упоявана, държана гладна. И близките ѝ дошли само няколко пъти. Това каза една от жените, държани насила в един от хосписите на ужаса. И някак точно това отеква по-силно от иглите, счупените кости, гангрената или виковете, на които никой не се отзовава.
Това не е просто история за чудовища с бели престилки. Такива винаги е имало. Винаги ще има садисти в престилки; или безсърдечни тарикати, които ще искат да печелят бързо от мъката и страданието. Такова зло винаги е съществувало и вероятно винаги ще съществува. Приемаме обаче, че тези са единици. Както и онези мъчители на животни за пари и удоволствие – Габриела Сашова и Красимир Георгиев.
Единици? Нали? Да се надяваме.
Но какво да кажем за онези, които забравят близките си там? Които оставят майките и бащите си там? За онези, които плащат по 990 лева на месец и после никога не се обръщат назад?
Тръгват си от родителя, оставят го в зловонен капан на смъртта за четири години и го посещават броени на пръстите на едната ръка пъти, ако изобщо го посетят. Докато майката, дала им живот, оцелявала с молитви и мухлясал хляб?
Оставят майка си да гние в стая, в която не се отваря прозорец, защото „може някой да избяга“…? В стая, където старци са вързани за леглата. Където болни хора молят за вода. Където умират безименни – върху дюшеци, напоени с урина.
Ще кажете: те (близките) не са знаели.
Може би. Но, за да повярваме на това, трябва да повярваме, че тази жена НИТО един път не се е оплакала на дъщерите си, които все пак няколко пъти са я посетили. Трябва да повярваме, че някой тормозен и малтретиран, живеещ във филм на ужасите, ще си премълчи ТОВА.
Да, не е изключено, но вярвате ли, че наистина никога не им е казвала? Вие бихте ли премълчали пред дошлите ви на свиждане, че ви връзват, упояват, че не ви хранят, че има насилие срещу вас? Че са ви взели телефона? Бихте ли? Точно, когато най-после се доберете до представител на външния свят, ще решите да си премълчите?
Какво ли са ѝ отговаряли близките ѝ…?
Ами онези близки, които не са били допускани на свиждане? Един път, два пъти… не са усетили, че има нещо нередно?
Или просто старците са били оставени и забравени?
Припомнете си колко от тези хора намериха подслон при близките си, след като бяха изведени от хосписите на ужаса; и колко НЕ намериха. Например една жена от с. Стамболово дори не е била потърсена от близките си, след като са я спасили от хосписа в с. Ягода.
И какво общество търпи това?
Насилниците, които печелят от мъката, са едно. Но ВСИЧКИ онези близки… те са много притеснителна статистика. Не са един и двама. Те са едни от нас. И вече не говорим за единици.
Ние, българите, обичаме да казваме, че сме народ на семейството. „Почитаме родителите си“. „Пазим традициите“. „Грижим се“.
„Семейните ценности“ са ни (уж) важни.
Наистина ли?
Защото това, което се разкри, не е разказ от постапокалиптичен филм. Не е мрачен епизод на Netflix за домове на ужасите. Това е сега. Това е тук. Това е наше. Ягода. Говедарци. Тук.
Мислите ли, че не се е оплаквала?
„Дават ми хапчета да умирам. Аз ги хвърлям в тоалетната. Ако ги бях пила – досега да съм умряла“, наистина ли вярвате, че не е казвала това на семейството си?
„Началникът ми е казвал – ще ти ударя една инжекция, ще те уморя“. (и тя е решила ТОВА да го спести и да не го разкаже на дъщерите си, така ли?)
„Днес Милка се чувства спасена. И след 4 години в дома в Ягода очаква някоя от дъщерите да я прегърне отново“.
Дано да я прегърне.
Тя казва, че дъщеря ѝ ѝ обещала да остане „един месец“. Станали четири години. Заключвали я всеки ден. Гледала е как хора умират от глад, от липса на лекари, от инфекции, които сигурно дори дете би разпознало, камо ли „лекари“.
И не знам доколко извинения за бедност у семейството вървят тук. 990 лева на месец. Хората плащали за този ад на роднините си.
В държава, в която бездомните животни се ритат за забавление, тровят се от общините и се горят живи от пияни селяни, учудва ли ни, че третираме старите хора по същия начин?
Колко хора, колко мислители в световната история са казвали, казвали, казвали, казвали, че както едно общество се отнася към животните, така ще се отнася и към беззащитните си хора?!
Какво очаквахме?
Че точно на нас няма да ни се случи ли?
Ние вече се отучихме да чувстваме. Минаваме покрай виещи създания и свиваме рамене. Гледаме ги в очите – подути и слепи – и отвръщаме поглед.
А сега го правим и с хора. Със стари хора. Болни хора. Хора, които някога са бърсали лицата ни, плащали сметките ни, молили се за нас. Сега сме ги захвърлили в някакви нелегални хосписи, извадени от филм на ужасите.
С имена като „Резиденция за Спа туризъм и отдих Вила Бор“, където зад фасадата на бели чаршафи и уебсайтове въздухът мирише на страх, садизъм, бой и урина.
А храната, ако има, са две филии хляб.
Всъщност, поправям се… мисля, че наистина може да се говори за бедност; може би наистина това е обяснението. Духовна бедност. И нищета.
novini.bg btv
Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията ЯмболПРЕС
You must be logged in to post a comment.