„Свалете знамената! Минава Генерал Вазов…..“

Генерал Вазов и битката при Дойран: Победата, която разтърси дори врага

Сред множеството страници на българската военна история, една от най-ярките и вдъхновяващи без съмнение е тази за битката при Дойран. Тя не само остава в паметта ни като забележителна военна победа, но и като символ на военна доблест, стратегически гений и международно признание.

Исторически контекст

През Първата световна война България воюва на няколко фронта, включително и на т.нар. Македонски фронт. Там, край Дойранското езеро, се разгръщат три основни сражения между 1916 и 1918 г., като най-емблематично е последното — през септември 1918 г. Тогава българската армия, под командването на генерал-майор Владимир Вазов, извоюва една от най-значимите и уважавани победи в цялата война.

Кой е генерал Владимир Вазов

Владимир Минчов Вазов е роден на 14 май 1868 г. в Сопот, осмо дете в голямото семейство на Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова. Брат е на писателя Иван Вазов, генерал Георги Вазов и политика Борис Вазов. Преживява опожаряването на Сопот по време на Руско-турската война и ранните си години прекарва в Пловдив и Стара Загора. Завършва Военното училище в София през 1887 г. с отличен успех и служи в артилерията.

Участва активно в Балканските войни и Първата световна война, като е командир на 4-ти скорострелен артилерийски полк и по-късно на Девета пехотна плевенска дивизия. Благодарение на познанията си по фортификация и бойната си опитност, изгражда дълбоко ешелонирана защита при Дойран.

През 1917 г. отблъсква няколко мащабни съюзнически атаки. През септември 1918 г., по време на Дойранската епопея, британски, френски и гръцки войски с превъзходство в жива сила, артилерия и газови атаки са отблъснати с тежки загуби. Само в един ден 34-ти троянски полк погребва над 2250 вражески войници и 40 офицери.

На 20 май 1917 г. Вазов е произведен в чин генерал-майор. След Солунското примирие през 1918 г. служи като командир на дивизионна област, а през 1920 г. става генерал-лейтенант и преминава в запаса.

Противникът

Срещу българите се изправят сили на Антантата — 3 английски, 2 френски дивизии, гръцка тежка артилерия и конен полк. Битката при Дойран през септември 1918 г. е част от генерална съюзническа офанзива. Съюзниците разчитат на числено превъзходство и модерни оръжия, включително газови атаки, но подценяват стратегическите качества на генерал Вазов и бойния дух на българската армия.

Българската отбрана

11-та пехотна дивизия (попълнена главно с македонски българи), под ръководството на ген. Вазов, изгражда уникална, многостепенна укрепителна система с укрития, тунели, маскировки и резервни позиции. Артилерията и пехотата действат в пълна координация.

В периода 16–18 септември 1918 г. дивизията отразява три масирани вълни на атаки. Самият Вазов обхожда предните позиции в навечерието на битката, вдъхвайки увереност. Тежката артилерийска подготовка и използването на бойни газове не успяват да пречупят отбраната. Загубите на съюзниците надхвърлят 10 000 души, докато българските жертви са многократно по-малко.

Международното признание

През 1936 г. генерал Вазов е поканен в Лондон от Британския легион по случай 20-годишнината от края на войната. На гара Виктория, по време на парад с участието на 3000 ветерани и 200 знамена, при преминаването на българската делегация, лорд Милн — командващ британските сили при Дойран — заповядва:

„Свалете знамената! Минава ген. Вазов – победителят от Дойран!“

Председателят на Британския легион Майор Готлей представя генерала с думите:

„Той е от малцината чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история.“

Заключение

Битката при Дойран не е просто военна победа — тя е урок по доблест, стратегическо майсторство и човешко достойнство. Генерал Владимир Вазов, командирът, стратегът и вдъхновителят на тази славна страница, остава завинаги в историята ни като символ на чест, отговорност и уважение — дори от страна на бившите врагове.

Историята на Вазов заслужава да бъде разказвана и помнена — не само като военна, но и като човешка драма на човек, който след войната е репресиран, забравен и унизен. Днес обаче, делото му надживява времето и политиката — и живее в признателността на един народ.