РИМ-Ямбол представя: Музикален театър „Проф. Драган Кърджиев”или за Ямболската оперета

Мария Иванова, отдел „Нова и най-нова история“, Регионален исторически музей – Ямбол

„Музиката е по-възвишено откровение от всяка мъдрост и философия“

Лудвиг ван Бетховен

Още в първите години след Освобождението, по инициативата на предприемчиви обществени деятели, започва формирането на музикални състави: военен духов оркестър, църковен хор, певческо дружество „Гусла“, оркестър от китари и мандолини, детска музикална китка „Малките гусларчета“ и др. През този период оперното изкуство в Ямбол се ограничава с любителските изяви на гостуващи чуждестранни трупи, пътуващи за Цариград и Одеса.

В края на 1923 г. сред ямболската музикална общественост се ражда идеята за поставяне на опера. Колебанията са между българската „Камен и Цена“ и „Ако бях цар“ на френския композитор Адолф Адам.^[1] Надделява първото предложение и след тримесечна упорита работа се състои премиерата (3 април 1924) в салона на старoтo читалище „Съгласие“. Операта предизвиква сензация и поставя началото на съществуването на първия провинциален музикален театър в града, създаден година преди началото на първата провинциална опера – Старозагорската.

Смесен хор при музикално дружество „Гусла“

Впечатленията от това събитие са отразени в местния в. „Тракиец“: „…масово стичане на гражданството, във всичките му слоеве и възрасти и спонтанният изблик на възторга му, се явиха като справедлива награда за положените старания и заслужена похвала за проявените дарования на участниците.“^[2] В същия брой вестникът изказва и възмущението си от отрицателната оценка, дадена от друг ямболски вестник – „Тунджа“^[3]: „За г. Чакърмова оркестърът на „Камен и Цена“ е бил разнебитена шарманка; хорът – хидра без зъби, а групата моми зад Цена – сбор от врабци…За да окичим с цветовете на неговия собствен жаргон музикалния рецензент на „Тунджа“, ний с право бихме могли да кажем, че г. Ч. разбира от музика колкото свиня от кладенчева вода.“

През месец май 1924 г. целият състав на оперетата, който се състои от солисти, хор, оркестър, помощен персонал и ръководители – общо 150 души, гостува в Стара Загора.^[4]

„Камен и Цена“ е представена двадесет и четири пъти, а в периода от 1925 – 1933 г. се играят опери и оперети: „Брат и сестра“, „Тахир Беговица“, „Гергана“, „Горската царица“, „Двамата Тюреновци“. Съществуващите по това време дразги между членовете на дружество „Гусла“ водят до разцеплението му. В него остава смесеният хор, чийто диригент е учителят Константин Константинов. В отцепилата се част влизат капелмайсторът на 29 пехотен полк Атанас Ковачев, диригентът Тошо Тошев и учителят по музика Борис Ковачев. Тази формация приема името „Обединени музикални сили“ и решава да постави на сцена операта „Аида“ от Джузепе Верди.^[5] След четиримесечна подготовка премиерата се състои на 27 юни 1933 г. Тя е приета с огромен успех и небивал възторг от страна на публика и изпълнители. Изнесени са общо осем представления, в три от които участва столичният оперен артист Стефан Македонски (в ролята на Рамадес).

Той дава висока оценка на ямболските изпълнители, а впечатленията му са описани във в. „Тракиец“: „Преди всичко аз не мога да не изразя възхищението си от прекрасната инициатива. Участниците в операта завладяха сърцето ми. Най-вече ме учудва ентусиазмът на тия мили хора, които човек не може да не обикне.“^[6]

След двегодишен застой на музикалния живот, през 1935 г. се постига обединяването на „всички музикални сили в града“^[7] с познатата на ямболци опера „Камен и Цена“. Следващата година целият музикален театър, около 90 души, пътува за Карнобат, където са дадени два спектакъла.

Военните години прекъсват дейността му, за да се възобнови през 1948 г. с оперетата „Наталка Полтавка“. Изборът и не е случаен – трябва да звучи музика от „великата страна-освободителка“^[8]. Следват изпълненията на „Лиляна“, „Сватба в Малиновка“, „Аршин мал алан“, „Мамзел Нутиш“, „Царицата на Чардаша“, „Време за любов“ и др. Междувременно от 1950 г. ямболската оперета носи името „Самодеен музикален театър“ при читалище „Съгласие“.

С годините музикалният театър набира опит, създава традиции и радва почитателите си. Започват да се ангажират балетмайстори основно от Старозагорската опера, канят се гастролиращи певци, търси се помощта на консултанти от София. Първоначално репертоарът се реализира от любители музиканти и певци. Впоследствие, след 1967 г., се създават първите щатни професионалисти от оперния жанр – солисти, балет, технически служби, а оркестърът и хорът се състоят също така и от волнонаемни.

През същата година за режисьор-постановчик е поканен оперният педагог проф. Драган Кърджиев. При подготовката на „Прилепът“ професорът внезапно умира и тя е завършена от ас. режисьора Димчо Рошманов и доц. Михаил Янков. С нея театърът печели златен медал и лауреатско звание на Третия републикански фестивал.^[9]

През 1969 г. Градският народен съвет съобщава решението си Ямболският самодеен музикален театър да носи името на известния музикално-сценичен педагог проф. Драган Кърджиев.^[10]

В годините на своето развитие театърът преминава през различни етапи. Първоначално за всеки творчески сезон се поставя по едно произведение, докато се стига до две и повече постановки през последните 20 – 30 години.

В края на 1974 г., в чест на 50-годишния си юбилей, музикален театър „Проф. Драган Кърджиев“ е награден с орден “Кирил и Методий“ II степен и Златен герб-Ямбол.^[11]

В последните години от своето съществуване театърът нарушава традицията и вместо поставените оперетни заглавия, които изискват голям ресурс от солисти, хор, балет, оркестър и пр., се ориентира към мюзикъли. Не са забравени и най-малките с постановките „Момчето великан“, „Снежанка и седемте джуджета“, „Вълкът и седемте козлета“, „Котаракът в чизми“. До 1996 г. на ямболска сцена са реализирани над 70 заглавия, някои от тях са играни за първи път в България: „Снежанка и седемте джуджета“, „Оперният директор“, „Есенни маневри“, „Гри гри“^[12] и др.

В историята на ямболския музикален театър са оставили следи голям брой диригенти, постановчици, балетмайстори, самодейци с различни професии и др. Само една малка част от тях са: Димитър Калчев, Никола Видев, Николай Султанов, Николай Николов, Иван Димов, проф. Драган Кърджиев, Видин Даскалов, Румен Нейков, Асен Манолов, Ангел Колев, Катя Генчева, Георги Аристидиев, Стефанка Чернаева^[13], Иван Касабов, Кирил Бояджиев, Люба Бояджиева, Георги Султанов, Мери Качулева, Димчо Рошманов, Цветомира Гицова, Бахаров и много други.

През 1997 г., поради липса на финансови средства, музикалният театър е закрит. Така той излиза от културния афиш на града, но остава жив чрез спомените и съхранените архивни документи.

^[1] Бахаров, И., Ний ямболци сме с дивна мощ, 3 част, Я., 2006, с. 26

^[2] В. „Тракиец“, бр.48, 25 април 1924

^[3] В. „Тунджа“, бр.281, 20 април 1924

^[4] Рошманов, Д. С любов за ямболската оперета и за още нещо, Я., 2006, с.15

^[5] ДА-Ямбол, ф.1128, оп.1, а.е. 5, с.6

^[6] В. „Тракиец“, бр.389, 9 юни 1933

^[7] ДА-Ямбол, ф.1128, оп.1, а.е. 5, с. 7

^[8] Пак там, с.8

^[9] Рошманов, Д. С любов за ямболската оперета и за още нещо, Я., 2006, с.18

^[10] В. „Народен другар“, бр.64, 29 май 1969

^[11] ДА-Ямбол, ф. 1128, оп.2, а.е.5, с.1

^[12] Качулева, М., Спомени: Изкуството е религия, която има своите жреци и своите мъченици., 25 юли, 2007., с.3