Отбелязваме международния ден за борба с насилието срещу жени

 

Поводът, по който пиша тази статия, е днешната дата, 25 ноември. През 1999 г. тя е обявена от ООН за Международен ден за елиминиране на насилието срещу жените. Но, както казах, това е само поводът. Истината е, че проблемът с насилието върху нас е по-голям, отколкото си мислим. Истината е, че са засегнати много повече жени, отколкото си даваме сметка. Истината е, че е време да прогледнем. И да предприемем нещо. Повечето от нас си мислят, че насилието непременно е свързано с побой. Но насилието не е само физическо. Насилието може да е психологическо и ментално. Насилие, което не оставя видими следи. Но опустошава душата, точно както нанесеният побой. Заличава самоуважението ни. Превръща ни в сянка на самите нас. Кара ни да преглъщаме отново и отново гордостта си. А заедно с нея и сълзите си. Кара ни да мълчим. И да търпим. Безкрайно, отчаяно, безнадеждно да търпим. Да се надяваме, че един ден мъжът до нас ще е различен. Че ще спре да ни наранява. Ще спре да ни обижда. И да ни унижава. Ще спре да ни посяга. Защото един ден ще се погледне в огледалото и ще види истинския себе си. Този, когото ние виждаме. Този, за когото вярваме, че е скрит дълбоко в душата му. Този, който ще ни направи най-щастливите на света. Най-обичаните. Най-спокойните. Един ден,… който никога няма да дойде.

***

Преди броени дни ми попадна един текст. Отворено писмо на жена, жертва на домашно насилие. Обръщение. До всички жени, които ще разпознаят себе си в нейната изповед. До всички жени, които са забравили какво искат и какво заслужават. До всички жени, които си мислят, че са сами… Този текст истински ме развълнува. Откровен и искрен е. Кара те да се замислиш и да видиш по нов начин живота на жените около теб. И собствения си живот. Ето какво пише Риа Стийл… „Ако ме видите да минавам по улицата или да пазарувам в магазина, няма да разберете, че аз съм от оцелелите. Оцелелите от една истинска епидемия… Епидепия, чиито физически следи отдавна се излекуваха, но емоционалните белези в сърцето останаха. Завинаги… Хората, които никога не са били жертва на физическо, ментално и емоционално насилие, често се чудят: „Защо стоите?“ Има много отговори на този въпрос. Стоим, защото се страхуваме какво ще стане, ако се опитаме да си тръгнем. Стоим, защото по някакъв начин си мислим, че „си го заслужаваме“. Стоим заради децата си, стоим от срам, стоим, защото си мислим, че никой няма да ни повярва. Стоим, защото си мислим, че няма къде да отидем… Отричаме реалността и си мислим, че можем да променим насилника. Ако го обичаме повече, ако се променим, ако успеем да го накараме да ни обича повече, ако успеем да го накараме да спре да ни наранява… Но това отрицание е заблуда. Фалш. Ние не сме отговорни за чуждото поведение. Не е наша задача да лекуваме другия от болестта, която разяжда душата му. Единственото, което можем да направим, е да се махнем, да си тръгнем, да обърнем гръб на стария си живот, на болката, и да започнем начисто… Разказвам своята история, не защото търся популярност или съчувствие, а защото искам да кажа на хилядите жени в подобна ситуация, че има надежда. Има път. Има друг живот. Искам да им кажа, че струват много повече от начина, по който позволяват да бъдат тренирани, унижавани, обиждани, наранявани, физически и психически… 17 години търпях да бъда мачкана. 17 години, в които се чувствах напълно сама… Моят съпруг беше изкусен манипулатор. Всички мислеха, че е внимателен и грижовен – и наистина беше такъв, когато бяхме сред хора. До момента, в който оставахме насаме. И той разкриваше истинското си лице… Днес, 6 години след края на този кошмар, мога да кажа, че отново се чувствам благословена. Благословена да бъда способна отново да обичам себе си. Благословена да имам в живота си човек, който също ме обича, по начина, по който заслужавам да бъда обичана. И въпреки това споменът за преживяното остава. Болката от време на време се връща. За щастие, все по-рядко и все по- за кратко… И ето ме днес. Пиша това писмо, защото искам да променя нещо. Искам да променя някого. Искам да се боря! Да се боря за жените, които все още са някъде там. Изоставили сами себе си. Предали се. Изгубили се. Искам да им кажа, че не са сами. Че има кой да им помогне, стига да се огледат около себе си и да потърсят помощ. Има път. Стига да искат да го видят. Има бъдеще. Стига да искат да повярват в него!“