Неделни разкази с … Боян Боев

БУЛКАТА НА ЗМЕЯ 

 

В огнени краски се бе облякла цялата планина. Слънцето клонеше вече към запад и къпеше в златисто всички дървета, покривите на къщята и полето, дето още имаше по някоя работа да си свършат селяните. Тогаз от гората се зададе една талига, теглена от уморен сив бивол. Колелата скърцаха и сякаш всеки момент щяха да се откачат. Гаче едва се движеха, заради тежкия си товар и кървавите следи, дето оставяха подир себе си. По тях можеше да се проследи целият дълъг път, дето беше изминал пътникът.

Талигата навлезе в селото. Биволът вървеше бавно и като че всеки миг щеше да издъхне. Селяните се отместваха от пътя му и се кръстеха с уплах, изписан върху лицата им. Като стигна мегдана, добитъкът се спря. Въздъхна тежко и чакаше с жален поглед някой да го напои. Тогаз към него се спусна дядо Петко – овчарят на селото. Той остави менче с вода пред бивола и се доближи до талигата. Вгледа се в младия момък, дето беше седнал на мястото на коларя. Очите му бяха сведени надолу. Главата гола, без калпак. Дрехите му бяха мръсни, а устните пресъхнали от жажда.

– Манчо?! – обади се с тих глас дядо Петко, докато все повече зяпачи се струпваха край талигата. – Манчо, що е станало, мойто момче?

Но Манчо не отговаряше. Сякаш хич и не чуваше, че някой до него го питаше нещо. Старецът се притесни още повече. Докосна внимателно ръката на момъка и тогаз той вдигна очите си към него. Но погледът му уплаши дядо Петко. Той беше някак странен, лудешки.

– Змей! – извика му в лицето Манчо. – Змей има вдън гората!

– Как тъй змей? – не вярваше на думите му старецът, а селяните наоколо вече почваха да си шушнат.

– Змей ти казвам! Дойде и ни нападна. Уби тетю! – Манчо погледна назад в талигата, дето под една черга беше покрито безжизненото тяло на баща му. От него се стичаше толкоз кръв, сякаш току-що бе заклан.

– А Керана? Де е Керанчето?

– Няма я – рече му с разтреперан глас Манчо, а очите му още повече се ококориха сякаш, щом чу името на малката си сестра. – Тя ще става змейова невеста!

 

*   *   *

 

Преди една неделя Манол тръгна от селото със старата талига. Отзад бяха седнали синът му Манчо, който вече беше снажен момък, хубав, скоро булка щяха да му търсят. А до него беше настанена върху вехта черга сестра му Керана. Тя наскоро беше навършила четиринадесет години. Очите ѝ бяха черни кат черници. Косите руси, дълги като на самодива, сплетени на плитка. Снагата ѝ бе слаба, кръшна кат топола. Дълъг път ги чакаше до селото в Странджа планина, задето се бяха запътили.

– Много здраве да пратите на буля Станка – викаше след талигата жената на Манол. Тя махаше с едната си ръка, а с другата притискаше към гръдта си още невръстното дете, дето нямаше година даже навършена. А край нея тичаха още две момченца, близначета, родени преди пет лета. – И да слушаш, Керано! – продължаваше да заръча преждевременно състарената жена. – Не искам после да говорят за тебе, че си лоша девойка! Чуваш ли?!

Керана само махаше с ръка на майка си и се правеше, че не чува думите ѝ, докато колата се отдалечаваше. После се спогледаха с брат си Манчо и двамата се разсмяха. Баща им в тоз момент ги изгледа изпод гъстите си вежди и със суровия си дебел глас рече:

– Не се смейте! Керано, слушай заръките на майка си! Инак такъв пердах ще ти хвърля, че ни буля Станка, ни никой ще те познае кат те види.

И щом баща им погледна пак напреде към пътя, Манчо и Керана замлъкнаха. Споглеждаха се само дяволито и таман да рекат да се засмеят, си слагаха ръцете пред устата, та да не ядосат пак Манол.

Преди няколко дена Манол рече на жена си, че е получил хабер от буля си Станка. Тя беше близка роднина, ама остана да живее сама вдовица в нейното село в Странджа планина. Че е болна, рече Манол и сама не можела да изкара зимата. 

– Да я докараме тука, Маноле – думаше жена му.

– Ба! – замахна с ръка във въздуха той. – Още едно гърло за хранене. Пък и в таз тясна колиба, де ще я турим да спи старата кукумявка?!

– Все ще се сместим някак. Да я оставим там сама ли да се мъчи жената?

– Друго съм решил аз – почна да си суче мустака Манол. – Керана ще закарам при нея. Там ще изкара зимата тя. Ще помага на буля, пък и от нейните запаси да яде.

– Маноле, на тебе все яденето и парите са ти в главата… – смъмри го жена му, намествайки бебето да суче от гърдата ѝ.

– Аз ако не мисля за тез работи, то кой? Ти ли, ма? Ха! – изсмя се грубо той и удари с тежката си ръка масата, та жена му леко подскочи от столчето си и бебето за малко да се разплаче. – Като стане време ей ся да обират данъците за султана, как ще ги платим?! А? Слаба година беше, реколтата – лоша. Тежка зима се задава…

– Ще се оправим, Маноле. Ще се оправим.

Той само я изгледа с присвити очи и нищо не продума. Знаеше колко мекушава е жена му, как за нея бе по-лесно да вярва винаги, че нещата ще се наредят от себе си, че по-добри дни ще дойдат. Ала него туй го дразнеше. Не разбираше какво я караше таз жена да вярва в тез глупости, като насреща ѝ всяка вечер сядаха на масата всичките им деца и чакаха да бъдат нахранени. А често в котлето вреше само постна супа…

Щом Керана научи какво бяха решили родителите ѝ, тя много се зарадва. Понякога таз къща ѝ се струваше наистина тясна и искаше да се дене някъде, та да не чува бебешки плач или близнаците да лудуват все край нея. Омръзнало ѝ беше и да помага в домакинството на майка си. А там, при старата буля Станка, тя щеше да прави каквото си иска. Когато ѝ се чистеше, щеше да чисти, когато ѝ се тичаше навънка – и туй щеше да прави. Помнеше старицата, щото преди две години я беше видяла. Тя беше тиха и добродушна жена, дето никога не би казала лоша дума за когото и да е. Керана знаеше, че старата щеше да я търпи, без да се оплаче от нея на баща ѝ.

Само брат ѝ Манчо много щеше да ѝ липсва на нея. С него тя беше все наедно. Колкото и да го дразнеше понякога в игрите си, Керана и много го слушаше. Щом ѝ речеше Манчо нещо да стори, тя нямаше нужда да ѝ се повтаря. А в замяна винаги беше закриляна от него. Зимата пък, когато лягаха край запаленото огнище, Керана обичаше да слуша историите, дето брат ѝ разказваше. Все го питаше откъде ги знае, а той казваше, че старите хора са му ги разказвали.

Тъй например най-обичаше да слуша приказките за змея, дето дохождал в селото преди сто години. Манчо казваше, че всяка година си търсел нова жена. Обикалял къщите една по една и оглеждал всяка млада мома, която вече ставала за женене. Като намерил най-хубавата измежду тях, сграбчвал я с ноктите си и я отвеждал далече, далече, чак на най-високия връх на планината, дето живеел в двореца си.

– И какво ги е правил тез девойки, дето ги вземал за невести? – питаше го Керана, улисана в разказите на брат си. – Убивал ли ги е? Изяждал ли ги е?

– Не. Той ги любил. Изкарвали зимата заедно и ако невестата го слушала, грижела се за него, той я позлатявал цялата. Давал ѝ цял палат далече от тука, дето тя да живее като царица.

Керана винаги се впечатляваше от тез приказки. Очите ѝ светваха с един причудлив пламък и тогаз поглеждаше брат си с усмивка.

– Искам да бъда змейова невеста! Искам да бъда цялата позлатена и да имам дворец далече, далече от тука.

– Виж я ти! – смееше се Манчо. – А ние няма ли да ти липсваме? Искаш да живееш далече от нас ли?

– Ами… – доближаваше се Керана до брат си и му казваше на ухото: – Само ти ще ми липсваш. Затуй ще те взема в моя дворец, а на мама и тетю ще пратя толкоз злато, че да имат достатъчно за цял живот.

Манчо прегръщаше сестра си край огъня, ала думите ѝ колкото и да го развеселяваха, толкоз го и плашеха. Защото тя все казваше, че иска да стане змейова невеста…

Само месец преди да тръгнат за селото на буля Станка, първата кръв на Керана дойде. Тя лежеше един следобед на рогозката в прохладната одая и слушаше пак приказките на брат си. Край тях бяха заспали близнаците, а майка им дундуркаше бебето на двора, че не спираше да плаче. По едно време Керана усети влага между краката си. Като погледна кръвта, дето течеше от нея, тя се разпищя и ревеше, че умира. Майка ѝ побърза да я почисти и ѝ обясни какво се случваше. Рече ѝ, че вече е станала голяма, мома за женене.

– Значи вече може да дойде змеят да ме вземе за невеста – думаше тя на брат си с дяволита усмивка, забравила вече за ужаса, който бе изживяла по-рано.

Ала други мисли се въртяха в главата на баща ѝ Манол, щом разбра, че вече е дошла първата кръв на Керана…

 

Дойде първата вечер от пътуването. Манол намери подходящо място, дето да нощуват край пътя. Есен беше, ала още не бяха дошли студените ветрове. Затуй само накладоха огън, хапнаха и легнаха под звездите да спят. Манол веднага заспа, щото беше гаврътнал няколко глътки от ракията, дето си беше взел за из път. А Керана чакаше Манчо да ѝ разкаже пак някоя приказка, преди да потъне в блажен сън.

На сутринта те пак трябваше да се качат на талигата и да продължат по пътя си. Денят беше слънчев, ята закъснели прелетни птици прелитаха над тях, отправяйки се към топлите страни. Наблизо се чуваше ромоленето на рекичка, заради която Манол пак спря талигата, та да напълнят вода. Тогаз насреща им се зададе каруца. Пътникът в нея беше добре облечен, на средна възраст, а зад себе си беше натоварил много стока, покрита с тъмна черга, за да не я гори слънцето. Поздравиха се, та Манол запита с притихнал глас мъжа от каруцата:

– Цариград в таз посока е, нали?

– Да, точно тъй. От там ида. Търговец съм и купувах стока за дюкяна ми.

– Много път ли има още?

– Два дена поне, ако минете през гората. А по коларския път – поне три.

– Господ здраве да ти дава! – рече му Манол и търговецът си пое по пътя. После той погледна към притихналите си деца в талигата и видя неразбиращите им погледи.

– Към Цариград ли отиваме? – запита Керана. – Буля Станка не живее ли в Странджа планина?

Манол не отговори ни на питането на дъщеря си, ни на въпросителния поглед на сина си. Шибна с камшика над бивола и добитъкът потегли напреде. След миг настана олелия. Манчо завика на баща си да спре колата. Манол докато свари да дърпа юздите, момъкът скочи да гони сестра си. Керана беше скокнала от талигата и побягна да се връща назад по пътя, сякаш можеше сама да се прибере вкъщи.

– Пусни ме, бате! Пусни ме! – викаше тя на брат си, който я беше уловил и се мъчеше да я накара да не бяга от него. – Никъде не искам да ходя вече! Искам при мама!

– Не викай! Стига! – успокояваше я Манчо. – Не се плаши!

Тогаз до тях дойде баща им. Хвърли в краката на сина си едно въже и му заръча да завърже с него Керана. Манчо не разбираше що ставаше. Манол вдигна ръката си над него и камшикът му изплющя през ръцете на сина му. 

– Вържи Керана с туй въже ти казах! – рече сурово той.

Манчо се подчини. Взе въжето и почна да завързва с него ръцете и треперещата снага на сестра си. Не я поглеждаше в очите. Не можеше. Знаеше, че срещне ли погледа ѝ, веднага ще заплаче. Щом вече беше завързана Керана, Манол сграбчи въжето от другата му страна и я задърпа към талигата като добиче. Качи я в колата и до нея се настани тихомълком Манчо. 

– Не отиваме при буля Станка. Тъй рекох на майка ви, щото знаех, че не ще се съгласи с мене.

– А къде отиваме тогаз? – запита с пресипнал глас Манчо, гледайки все тъй към нозете си, щото не искаше дори за миг да вижда сестра си като пленница.

– В Цариград отиваме. Ще продам Керана за султанския харем.

Настана мълчание. Манчо вдигна невярващ поглед към баща си. Керана пък гледаше като уплашена кошута, улучена от оръжието на някой ловец. Манол зае мястото си на колар. Шибна пак с камшика си и биволът задърпа талигата към гората, отдето се минаваше напряко за Цариград. След известно време, той заговори. Думите му пронизваха с непозната до момента болка сърцата на Керана и Манчо. Ала те най-после щяха да научат истината за туй пътуване с баща им в есенното време…

– На Петровден, когато султанът минаваше през нашето село, се спря на мегдана на погледа хорото, дето се виеше там. Още същата вечер негов доверен човек ме намери. Каза, че султанът много е харесал една мома на хорото. Питал, разпитвал за нея и станало ясно, че туй е Керана. Искал я за ханъма в харема си. Уплаших се. Такова нещо не съм очаквал. Пък и тогаз момичето още беше дете. Казах аз тая работа на довереника на султана и той ми рече, че щом на момата ѝ дойде първата кръв, да я закарам в Цариград. Тъй султанът ще опрости данъците ни за десет години, докато красотата на Керана почне да вехне. Много мислих и премислях. Ама таз жертва съм готов да я сторя. Реших се да дам едното си дете на султана, дъщерята, за да могат синовете ми да имат по-хубав живот. Пък и как да откажа такова нещо? Не искам да бъда султански враг.

Тишина. Чуваше се само скърцането на колелата на талигата и шумът на вятъра, който танцуваше из гората, през която вече волът навлизаше. Керана захлипа. Тихо, без да пречи на мислите, в които баща ѝ беше потънал. Тогаз Манчо вече събра смелост да я погледне. Видя очите ѝ. Бяха червени, влажни, а лицето удавено в сълзи. Тя гледаше към брат си с искрено страдание. Сякаш го молеше с поглед само да я пусне да избяга, да потъне вдън горите, дето би предпочела зверове да я изядат, отколкото да стане ханъма в султанския харем.

Безкрайно сякаш беше криволиченето на талигата сред високите дървета в гората. Листата бяха вече обагрени в огнени цветове. От клоните се чуваше да грачи по някой гарван. От време на време няколко кошути притичваха бързо зад храстите и се скриваха от хорските очи. И малко преди да настане нощ, Манол накара бивола да спре. 

– Тука ще нощуваме – рече той и слезе от талигата. – Пази сестра си да не избяга на някъде! – заръча той на Манчо и тръгна да събира дърва за огън.

– Пусни ме, бате – обади се с тих глас Керана. – Пусни ме и ще съм ти вечно благодарна!

– Не мога. Не мога… – рече ѝ Манчо, държейки въжето в ръцете си. – Тетю ще ме пребие, ако те оставя да избягаш.

– Тогава ела с мене. Ще избягаме двамата!

– И де ще идем? Зверовете ще ни изядат в тез гори.

– Ще се скрием от тетю. Той ще ни търси и после ще си замине. Аз ще стана змейова невеста! Ще те взема в моя дворец и ще живеем честити до края на дните си!

– Глупости говориш, Керано! – смъмри я брат ѝ. – Туй са детински приказки! Нима вярваш, че са истина?!

Керана го изгледа с толкоз мъчен поглед, че сякаш в тоз миг, тез думи убиха последната надежда за спасение, дето се таеше в нейната невръстна душа. Тя преглътна болезнения залък, дето беше застанал на гърлото ѝ и сведе глава към овързаните си ръце. Манчо въздъхна тежко и извърна очите си към дърветата, които сякаш му шептяха някакви тайни с шумоленето на листата си.

Когато седнаха край огъня по мръкнало, Манол даде на сина си да нахрани Керана. Не щеше да я развързва и за миг, щото знаеше колко опърничаво можеше да бъде туй момиче. Пък не щеше да я гони в туй време из гората, щото много лесно можеше да се изгуби. Манчо се помъчи да нахрани сестра си, ала тя не щеше и залък да поеме от ръката му. Накрая той се предаде и се отказа. Погледна към баща си и Манол му рече:

– Щом не иска да яде, ще спи гладна. Таман по-слабичка ще иде при султана. Завържи я на онуй дърво и там ще спи тая вечер.

Керана го изгледа с такъв мълниеносен поглед, че на баща ѝ му приседна хапката. Той изпи няколко глътки ракия, сви се край огъня после и заспа. А Манчо заведе Керана до посоченото дърво. Тя дума не му продума, докато той завързваше края на въжето там, за да не избяга. Брат ѝ я погледна със съчувствие, преди да отиде пак край огъня да нощува. Обърна се и от него изпадна един нож, който потъна бързо в шумата. Манчо се престори, че не е разбрал нищо и отиде да спи.

След малко от Манол се понесе едно хъркане, дето можеше да уплаши всякакви горски зверове, опитали се да дойдат край пътниците. Тогаз Керана се загледа там, дето беше паднал ножът на брат ѝ. Опипа шумата с крак и успя да открие оръжието. Издърпа го към себе си и с голямо усилие го взе в ръка. Погледна към огъня. Баща ѝ хъркаше непробудно. Манчо също не помръдваше, защото вече спеше. Тя се помъчи да пререже въжето и след малко успя да се освободи от капана, в който беше уловена.

А сега? Тя не знаеше какво да стори. Не знаеше кой път да поеме. Стоеше до дървото с прерязаното въже в краката си и стискаше в дясната си ръка ножа на Манчо. В нея се преплитаха всички чувства, дето се родиха от предателството на баща ѝ. С лека ръка той беше решил да я даде в султанския харем, за да спести пари. Той не я обичаше! Окото му не трепна, когато взе решението да я качи в талигата и да я закара в Цариград, без дори да ѝ даде възможност да се сбогува с майка си тъй, както трябваше – като за последно.

Направи крачка напред. Огънят огряваше спящите лица на Манол и Манчо. От очите на Керана се стичаха едри сълзи. Тя стискаше ножа на брат си и вървеше бавно напред, тихо, за да не събуди никого. Накрая стигна до огъня. Усети топлината на пламъците близо до себе си. Приведе се безшумно над батко си. Целуна го по бузата за сбогом и остави ножа до него. Обърна се, готова да се скрие в гората, за да не бъде отведена в Цариград.

Ала в тоз миг баща ѝ се събуди. Сграбчи я за краката и Керана падна на земята до огъня. Изпищя жално и викът ѝ за помощ събуди Манчо. Манол стискаше снагата на дъщеря си, щото знаеше, че тя ще иска да избяга.

– Бързо, Манчо! Дай въжето! Ще избяга! – викаше той.

Но вместо да го послуша и отново да завърже сестра си като добиче, Манчо се нахвърли върху баща си. Претърколи го в тревата и тогаз Керана успя да се измъкне от хватката му. С невярващи очи и изпълнен с ярост, Манол удари юмрук в лицето на сина си, проклинайки го. Манчо се опита да се защити и двамата започнаха ожесточена битка.

– Бягай, Керано! – викаше ѝ Манчо. – Бягай ти казвам!

Керана гледаше с уплаха как баща ѝ и брат ѝ се биеха. Чуваше сякаш от много далече как Манчо я караше да бяга. Оглеждаше се. Гората беше потънала в мрак. Нощните птици отвсякъде се чуваха. Но тя нямаше избор. Обърна се и тръгна да бяга. Изчезна в тъмнината и бързо се изгуби сред дърветата.

– Псе проклето! – крещеше Манол на сина си. – Бащината си дума прескачаш! Пу!

– Не мога да те оставя да продадеш Керана! Не!

– Тогаз и ти върви с нея! Зверовете да ви разкъсат и двамата!

Манол стана от земята. Отърси се и изкара ножа, дето криеше в пояса си. Обърса си плюнката от мустаците и тръгна заканително към потъналите в мрак дървета, дето Керана беше тръгнала да тича.

– Ще я убия! – рече той и пое напреде.

В тоз миг обаче усети студеното острие, което се заби в хълбока му. Прониза плътта му толкоз бързо, че той не можа и дума повече да изрече. Извърна поглед назад и видя уплашените очи на Манчо. Момчето изтръгна от тялото на баща си ножа, с който го промуши. Ръката му трепереше. Ножът, с който Манчо помогна на Керана да се освободи, сега уби баща му! Манол само изрева нещо неразбрано и се просна по очи в нозете на сина си. Манчо погледна към черните дървета пред себе си. Диреше сякаш с поглед дали няма да мерне някъде сестра си. Ала нея я нямаше. Тя вече беше далече от тука.

– Тичай, сестро – прошепна той. – Тичай! Няма да станеш султанска ханъма! Бъди свободна! Бъди змейова булка!

 

Когато се върна в селото, Манчо вече си беше изгубил ума. Някои му се подиграваха на небивалиците за змея, за който все разправяше. Други пък се бояха от лудостта му, щото тъй и не разбраха как Манол беше умрял и какво е станало с Керана. Но пък макар и без акъла си, Манчо се грижеше за майка си и по-малките си братя. Той тъй и не се ожени. Остана в бащиния си дом до сетния си ден. А мислите му все го теглеха към Керана и се питаше какво ли е станало с нея. Той вярваше, че тя е станала невеста на змея и живее честито в дворец от злато, точно като в приказките.