Неделна поезия с … Илко Капелев

 

…Как не се научих да говоря актуално и модерно…

И да крещя дитирамбите на новото време!

Изоставаш, Капелев, изоставаш!

Както винаги, ти въобще не си в строя…

Лека нощ, госпожо Историйо!)

Катерят се в сърцето ми, следи оставят с нокти.

Адресират своите послания до Бога.

Искам да отворя клетката на своята душа

и те да отлетят на свобода…

Ала не мога.

И сядам до орела за да си побъбрим

като човек и хищник…

Но той е сграбчил ъгъла на сухото стърнище

и го опъва към небето.

Клето

в гърдите ми шумят крила.

Състезавам се със тях.

Маранята е така усилна, че от облаците

пониква перушина.

После пада дъжд.

Намокря перушината.

И перушината се превръща в троскот.

…Корените на дървото се разстилат

като пътеки към звездите.

Една от тях скача от ламаринения покрив на небето

и изтръгва спомените от сърцето.

Духът

няма намерение да спре да духа,

докато будилникът

не изписка диво като кукумявка…

…Искам някой тук да ме събуди

да ме измъкне от студената канавка

на тази тъмна свобода

в която

гъмжи от червеи…