Неделен разказ с … Димитрина Бояджиева

Ако може да се вярва на твърденията на Пенка Керязова, председателката на кооперация „Нова идея”, Русанка и двете й деца от три дни не били хапвали нищо. О, блажена беднота! Докато има нещо за ядене, беднотата яде направо от тигана, но когато вече тиганът е празен и не слага нищо на масата, започва гладът – върви се оправяй. Не, за какъв дявол е такъв живот! Я по-добре… Вечерта на четвъртия охтичев дъждовен ден Русанка уловила тригодишния Лъчко и петгодишната Румяна за ръце и хайде на линията, та дано влакът мине по-скоро, че да се свърши с гладуването. Легнала Русанка напреко на линията – от едната страна Лъчко, от другата Румито, и зачакала, а дъждът се леел над тях. Този същия дъжд Пенка Кирязова, връщайки се от града, бършела с чистачките от предното стъкло на колата и така видяла лежащите върху релсите. Спряла колата, завтекла се: Какво, какво е станало!? Лъчко с вдигната ръчичка, стискал хартийка в юмручето си. О, Господи! Върху хартийката от дъжда написаното не се четяло, но нали са живи, качила ги в колата и право вкъщи. Сменила мокрите им дрехи, сварила им чай и ги нахранила. Отпосле Русанка разправяла: Лъчко никога не е спал така дълбоко.

На другия ден Пенка Керязова стояла в канцеларията и си мислела: До тук добре. Ами сега? Два гласа заспорили в нея. Единият викал: Нали ги спаси, какво повече? Изпрати ги поживо поздраво и си гледай живота. Другият глас, със съзнание още размътено от видяното върху релсите, под въздействието на взетите валерианови капки, настоявал да не ги изоставя, а да намери някакво решение. Решението само дошло. В селскостопанските постройки имало една свободна стая и там ги настанила да презимуват. Отпосле майки помогнали с дрешки за децата, посъбрали помежду си и малко пари, някой дори купил цяла кутия шоколадови вафли „Наслада”. То пък се случили с изтекъл срок, че Лъчко и Румито цяла нощ повръщали, но докато Пепа ги откарвала към болницата, очите им светели: Кръстница ще ни помогне, викали децата. Била вече ги кръстила в църква та й викали кръстница. Пепа знаела, има много деца като Лъчко и Румито, на всички не може да помогне като в приказката за Морските звезди. Докато била малка, дядо й обичал да й чете приказки за Хитър Петър и Настрадин ходжа , но тя харесвала най-много приказката за Морските звезди: морето ги изхвърляло на сушата, но един добър човек ги загребвал с ръце и връщал обратно в морето, та да не загинат. Морският бряг бил обширен, повечето от изхвърлените морски звезди загивали, но добрият човек не се отказвал. Луда работа, викали хората. Тогава защо бе, дядо, питала Пепа, а дядо й: – от сто десет да оцелеят, дъще, пак е нещо.

Бил е прав дядо й, ето на – Лъчко и Румито оцеляха. И доброжелатели подкрепяли Пепа за Русанка и двете й деца, но имало и такива, дето викали: Голяма работа. В стая на кооперацията ги настани. Какво толкова. Да не ги е взела у тях. А у Пенка Кирязова: съпруг, син, снаха, внуче. През 80-те, още като завършила агрономическия на селскостопанския институт, Пепа се върнала в село и станала председател на ТКЗС „Социалистическа идея”. Дядо й Добри бил основател на това Трудово кооперативно земеделско стопанство и работела яко, та да не го посрами. Преди девети септември дядо й бил разсилен в кметството, но като дошъл девети уволнили кмета, бил се забъркал със предателство на шумкари, та дядо й временно трябвало да изпълнява и двете длъжности: сутрин от седем до осем разсилен, след осем – кмет. Една сутрин, както винаги, метял пред кметството, а непознат търси кмета. Дядо й се поизправил: кметът идва в осем, казал и продължил да си върши рботата. Непознатият дошъл в осем, гледа дядо й зад бюрото и пак пита: къде е кметът. Аз съм кметът, рекъл дядо й. Кажи сега по каква работа си дошъл. Оказало се, че новодошлият е инструктор от околийското и е дошъл да даде указание за основаване на Трудово кооперативно земеделско стопанство в селото. Дал инструкторът указание и си отишъл. Ами сега! Дядо й заключил кметството и тръгнал да агитира селяните. Като начало отишъл в чифлика на Руси Турлозов. Щом той разбрал по каква работа идва дядо й, очите му кръвясали и взел да се оглежда наоколо, сякаш търсел камък да го запрати по вестоносеца. Дал на заден ход дядо й и спира до една круша. И нали гърлото му пресъхнало, откъснал си една круша и я изял. Но гърлото гори, та се пресегнал и откъснал от по-горен клон, по-едра, по-зряла, дано е по-сочна, че да утоли жаждата му. Като изял и нея, нали агитация му предстои, друснал дървото и обрал в каскета нападалите круши. Позамислил се и преди да тръгне, друснал още веднъж. Видял, че нападали по-малко круши. Пак друснал – паднали една-две и толкова. Гледа – по върховете най-едрите, най-зрелите си стоят. Трябва им прът. Вървял дядо й Добри и си мислел: Че те, хората, са като крушите. Тез, дето са без ниви като мен, агитация не им трябва, сами ще влязат. Дето са с по една нивичка, с друсне ще стане, а за такива като Руси Турлозов ще има прът. Върнал се дядо й в кметството и насрочил събрание. Събрали се селяните и като им казал за ТКЗС-то, им разказал и за крушата. И завършил тъй: Мислех да ви агитирам, ама като чухте за крушата, нека се разберем. Дайте да не си правим мръсно, да не си чупим керемидите. Да няма прът, де.

Отпосле, като основал дядо й ТКЗС „Социалистическа идея”, назначили нов председател – с волга се движел и пламенни речи държал, ама работата не върви – трийсет стотинки трудоден и толкова. Последните седем години Пенка Керязова била председател на туй ТКЗС „Социалистическа идея”. След десети, като върнали земята на селяните, направили кооперация „Нова идея” и селяните поканили Пепа за председател. А на Пепа сега й е мъчно, мъчно, мъчно. Де да е знаела как ще е после. Новата идеята се оказала по-лоша и от старата – прекупвачи изкупуват зърното на ниски цени, препродават го на по-високи и забогатяват, пък хлябът нека поскъпва. В чудо се е видяла Пепа. Съвсем се объркала. Не можела да гледа хората в очите. То и да ги погледне, полза никаква – в дерето не ровели кокошки, били изядени, и ровели деца. Така е, Пепа. Бедните сега са по-зле и от Хитър Петър дето слагал крайшника над парата на чорбаджийския казан. Де да можеха през стъклото на телевизора да сложат филията! Нали всички телевизионни предавания се надпреварват да готвят, направо са в стихията си – зрителите гледат врящите гозби – азиатски, източни, балкански… Как, как да сложиш филията над цвъртящите баварски наденички, да кажем, или над парата на врящия „Хюнкар баади”, в превод „Насладата на султана”, а по нашему „имам баялдъ”, тоест, да баялдисаш, да припаднеш от удоволствие. Ужасно! Ужасно, Пепа! Вместо от удоволствие някой припадат от глад, а такива като Русанка, преди да припаднат, тичат към линията. А иначе телевизорът си е придобивка – „Я елате, пиленца при батко, да ви кажа нещо сладко, сладко…” Какво ще кажете? Ами песента на Азис „Напипай го…”. Не е ли страхотно!? А на Пенка Кирязова й е криво. Прочете на внучето, преди да заспи, за Морските звезди, но пак й е криво.

Не тъжи, Пепа. Всички я караме така. Живеем някак.