Неделен разказ с … Генка Богданова

БАШ“ ПЕХЛИВАНИНА
Разказ от Генка Богданова

Неусетно бяха изминали три години, откакто се намери изгубения син на Момчил и Милкана и остана в Балкана с вуйчо си и дружината му. И нали носеше гордия дух на баща си, наследената омраза към поробителите и силната бащина десница, а беше наследил и будния ум на майка си, за една година Димитър вече беше станал дясната ръка на вуйчо си – войводата и негов пръв довереник. Беше възмъжал, заякнал, добре обучен да върти умело сабята, да стреля точно с пушка и с пищов и готов без милост да мъсти на поробителите на народа му и убийците на семейството му. Вуйчо му го гласеше за байрактар, но като забеляза, че е необичайно силен и ловък, но особено му се отдава и приляга борбата, реши, че племенникът му ще бъде по-полезен за делото, ако го направи таен съгледвач.
Старата Мавруда отдавна се беше запиляла отвъд Балкана с дъщеря си Калуда и двете живееха спокойно с дарените им от него алтъни. Войводата се надяваше хората по селата да не разпознаят в онова слабичко и мърляво циганче – копанарче източилия се на ръст и възмъжал Димитър.
Войводата изпрати племенника си в Сливенския балкан с хабер при Дамян войвода, друг прочут народен закрилник, който беше известен не само с юнашките си подвизи, но и като изкусен майстор на народните борби. Молеше го да научи племенника му на всички пехливански чалъми и да го подготви тъй, че да тръшка по гръб на гюрешите мазните си турски, делиормански или кърджалийски противници, докато си спечели славата на непобедим майстор.
Открай време се знаеше, че турците имат слабост към пехливанлъка, а пандаклийският султан Силямет Герай беше направо луд по него. Наближаваше време за Годишните борби в Едирне, а после и на Ат мегдан в Стамбул пред очите на падишаха на Османската империя. Хората на Селямет търсеха под дърво и камък най-добрия сред добрите, най-силния сред силните пехливани и обещаваха кесия със злато и угоен овен, ако на гюреша в Пандаклий тръшне по гръб противниците си и докаже, че е достоен да се бори пред очите на Султана в Стамбул като представител на пандаклийския султан.
Отдавна чакаха такъв сгоден случай войводите, за да пратят свой човек на гюреша в Пандаклий. Да влезе сред турците, уши и очи да им бъде, да разбере кога и от къде ще тръгне кервана със събраните вече от вилаета данъци за хазната в Стамбул. Трябваше да научат кой ще води кервана и колко въоръжени хора ще го пазят. Решили бяха да бастисат златото, че за народното дело трябваха пари. Нужни им бяха още оръжия, барут и олово за все по-разрастващите се хайдушки дружини и чети. А и на много сиромаси щяха да помогнат да оцелеят в тези трудни времена.
Половин година учи Дамян войвода младия мъж на чалъмите и мурафетите на най-известните пехливани. Предаде му и своя опит, разказа му за подвизите на най-известния и непобеден до скоро борец, българин от новозагорско – Чолак Димо, погубен с коварство от турците след последната му победа над най-страшния пехливанин на падишаха Якъпъ Балканлията. Вля в душата му воля за победа и копнеж да натрие носовете на високомерните кърджалийски и делиормански пехливани. Заякна и стегна мускулите си с много тренировки Димитър. Готов беше да премери сили, да победи и най-силните си противници и да стори недопустимото от турците – българин да спечели титлата Баш майстор на „мазните борби“.
А верните хора на хайдутите вече разпространяваха по селата и градовете надлъж и нашир новината, че в Тунджалъка, незнайно от къде, се е появил млад странник, за който и Чолак Димо е признал преди да умре, че е истински майстор на пехливанлъка.
В същото време двамата войводи го подготвяха и за другата му важна задача – да се промъкне сред турците и татарите като пехливанин, за да следи и праща хабер на четите за подготовката, маршрута, охраната и водачите на кервана с парите за хазната. Канеха се да го изпратят в „леговището на звяра, сам сред жестоки и безпощадни врагове – пандаклийския султан и верните му кучета – татарите. Време беше Димитър да научи повече за тях. Кои са, откъде са, що за хора са и какво е ролята им за погубването на собственото му семейство.
Една вечер вуйчо му седна до Димитър край огъня и започна да разказва, онова, което младият мъж трябваше да научи отдавна.
– Знаеш, Митко, че не си роден и израснал в колибата на циганката Мавруда. Роден си край Тунджа, в един от чифлиците на пандаклийския султан Селямет Гирай. Огромен е чифликът му, неизброими са стадата му, несметни са богатствата му. Живее пребогато и на широко в разкошните си сараи на гърба и за сметка на раята. Докато бедните поробени българи превиват гръб от тъмно до тъмно в оризищата, на нивите и пасищата му султанът и семейството му тъне в охолство и леност.
По цялото поречие на Тунджа пропищя до бога бедната рая от Гераите и глутницата татарски орди, предвождани от тях. Малко ли им беше на бедните българи турския жесток робски ярем, та султана засели и дари с най – плодородните земи на югоизточна България и най-вече в каазите Янболу и Ислямие верните си васали – потомствените кримско-татарски ханове от династията Гераи, а с тях и цели пълчища от татари, които да вардят интересите му и да смазват бунтовния дух на българите.
Като потомци на страшния Чингис хан, членовете на династията кримски ханове Гераите, дори като васали на Османския падишах се мислят за недосегаеми. Горделиви са и надменни, прочути с буйния си, необуздан характер, с неописуема жестокост, алчност и нетърпимост към поробеното българско население. Колят, бесят и за най-малкото провинение, събират двойни данъци, готови са да вземат и душата на бедните българи. Чувал съм от дядо си, а той го знаел от своя дядо, че татарите мразят много българите, защото единственото поражение на непобеждаваната войска на „златната орда“ на техния родоначалник Чингис хан, било нанесено от наши братя по националност и кръв – волжките българи. Те победили с умна военна тактика и само с тридесет хиляди войни стохилядната войска на „златната орда“ на хана и разменили четири хиляди пленени негови бойци за четири хиляди овни, поради което тази война била наречена „Овча“ Това унизило и смазало самочувствието на предшествениците на Гераите, които намразили завинаги хората наричащи се БЪЛГАРИ.
Дали е така, не знам, Митко. Стара история е това, предавана от уста – на уста, но това, което със сигурност зная е защо синът и дъщерята на Селямет султан намразиха и погубиха семейството ти.
Вече ти казах, че майка ти и баща ти работеха в чифлика на пандаклийския султан. И двамата бяха млади, хубави, работни. Момчил беше най-личния ерген наоколо и сърцата на много моми трептяха от любов и мерак по неговата мъжка хубост и добър характер. Милкана пък засенчваше всичките си дружки с красотата и благия си характер. Ергените въздишаха по нея и се надпреварваха да я искат за жена, но тя вече беше дала и сърцето и думата си на първото си либе Момчил. За зла беда мерак по гиздавата българска беше хвърлил и синът на султана. Буйният, капризен и разглезен наследник на Селямет – Максуд беше решил да вкара българката в харема си като наложница.
А сестра му, Керима, беше хвърлила око на Момчил и кроеше планове да го направи свой телохранител и любовник. Керима беше прочута сред българите като най-ужасната и най-мразената керванбашийка и мъчителка на българи и цигани. Придружавана от главорезите на баща си, тя обикаляше вилаета с позлатената си кочия, прибираше данъците и налозите на раята и беше готова да вземе и последната им риза от гърба, да смъкне и тънката им кожа, заради неописуемата си алчност и необузданата си омраза и презрението си към слабите и безправните.
Щом разбраха за намеренията на Максуд и Керима, с наша помощ Момчил и Милкана побързаха да избягат от чифлика, да се венчаят тайно и да заживеят под един покрив в селото на свои роднини край Балкана. Преди да се усетят господарите им изведохме от чифлика и старите майка и баща на Момчил. Нашите родители вече се бяха споминали и освен мене, Милкана си нямаше други близки хора, върху който онези зверове да стоварят гнева и отмъщението си след бягството им
Но не им било писано да живеят спокойно. Побеснелите от гняв Максуд и Керима ги търсеха под дърво и камък. Те не можеха да преглътнат унижението, че са надхитрени от гяурите. Заканваха се да ги режат късче по-късче, когато ги открият, да затрият и коренът на това непокорно българско семейство, което беше посмяло да вдигне глава и да се противопостави на волята и желанията им.
Налагаше се младото семейство и старите им родители често да се местят от село на село, а вече имаха и две малки деца. Работеха чуждите ниви, едва се изхранваха и постоянно живееха в страх, че ще ги открият и върнат в чифлика, където не ги чакаше нищо добро. Накрая мъжкото смело сърце на Момчил на издържа и той се присъедини към нас, за да брани семейството си и да мъсти на враговете на народа си. Уви, за Момчил и Милкана, за баба ти, дядо ти и братчето ти Милчо, тази история завърши трагично. Ти си единствената оцеляла издънка от корените на Момчиловия род, затрит от глутницата побеснели татари и черкези, за да угодят на Максуд и Керима и да утолят жаждата им за отмъщения. Сега на теб, Митко, се пада и честта и дълга да отмъстиш на убийците им…
Изминаха още два месеца след този разговор. Както беше решено предварително от войводите, Митко обикаляше местата, където се провеждаха предварителните „мазни борби“ и печелеше победа, след победа. Славата му се носеше из целия вилает и нямаше как да не стигне и до ушите на пандаклийския султан Селямет Герай. Прати той верните си хора да доведат младия пехливанин в чифлика и като го огледа от глава до пети с тесните си като цепки и грозни и черни като пъкъла татарски очи, реши да изпита силата и уменията му и ако наистина се окажеше такъв майстор на пехливанлъка да го заведе на годишните борби в Ердине, а след туй и в Стамбул, за да премери сили с баш пехливаните на империята пред очите на самия падишах за чест и слава на Гераите.
Не излъга Димитър надеждите на войводите и очакванията на Селямет. Натръшка по гръб прочути мазни пехливани от Кърджалийско и Анадола и си спечели славата на „Баш пехливанин“, кожената кесия с жълтици и угоения овен. С част от парите и щедро поделения опечен на шиш овен, младия българин развърза езиците на хората на султана. Трудно им беше на турците и татарите да преглътнат победата на един българин, затова се надпреварваха да се хвалят с издевателствата над сънародниците му, с богатството и славата на султана и семейството му, на които служеха, за тежкия керван с ограбените от раята пари, който керванбашийката Керима ханъм щяла да поведе след седмица към Стамбул и който те, с още стотина джелати и татари щели да придружават.
– Брей, – правеше се на наивен Димитър. – не се ли страхувате, че ще ви нападнат и избият преди да стигнете Стамбул? Чувал съм, че по пътя ви шетат върли хайдути.
– И пиле не може да прехвръкне над кервана, гяурино! – Керима ханъм води със себе си двеста от най – сигурните си хора, верни на султана и калени в много битки. Какво са пред нас шепа разбойници? Пък и кой ще им каже, че този път кервана ще мине през Кинекли и ще пресече със салове река Мерич?…
Това трябваше да научи Димитър. Лесно се сдоби с тези сведения, защото макар, че като мюсюлмани татарите и турците вино и ракия не пиеха, те станаха лениви, отпуснати и невнимателни след обилната вечеря с угоения овен. Опиваха се от самочувствието си на султански люде, от бабаитлъка си и изобщо не им минаваше през ум, че хайдутин ще дръзне да слезе сред тях от Балкана, ще премери сили с най-големите пехливани, ще си позволи да ги надвие, а после ще яде и пие шербет и каймаклия кафе току под носа на страшния пандаклийски султан като съгледвач на хайдутите.
По верните им хора от чифлика Димитър изпрати съобщене на войводите какво беше научил за предстоящото пътуване на кервана. Обади им още, че по волята на Селямет, свитата и охраната на султана и синът, а с тях и той самия, ще да тръгнат два дни преди отпътуването на кервана към Ердине за тамошните големи годишни борби.
Наближаваше мигът за разплатата. Време беше враговете да платят за мъките, униженията на раята и за погубеното семейство на Димитър. Време беше за още една победа на народните закрилници над жестоките и коварни врагове, която да повдигне духа на поробените българи и да ги насърчи да потърсят справедливост и да се борят за свободата си…
И тръгнаха от уста на уста предания и легенди, запяха се песни по села и градове в поробена България за силния и юначен българин – спечелил си славата на „Баш майстор на борбите“. Пееха и разказваха за славната битка и победата на шепа народни закрилници над трикратно превъзхождаща ги по брой и въоръжение охрана на керванбашийката Керима ханъма, за това, как жестоката и надменна татарка е лазила на колене пред войводите и е молила да й подарят свободата и живота й, преди да се раздели с главата си… За вярата и надеждата на народа, че ще дойде ден когато отново ще извоюва свободата си.