Неделен разказ с … Боян Боев

 

В заснеженото декемврийско утро камбаната на селската черква запя още преди първите петли да са се събудили. Песента ѝ известяваше за нечия смърт. Селяните излязоха бързо навън и почнаха да се чудят какво ли е станало. Предполагаха, че може пак някое заптие да е вилняло по площада след зверско пиянство в кръчмата. И преди се беше случвало. Не една бедна българска душа беше се извисила в небето след жестоко убийство през последните години.

 

Ала тази заран камбаната биеше заради смъртта на попадията. Беше се споминала в съня си. Без мъка, без болка. Тихо и спокойно душата ѝ беше напуснала тялото като джин, нетърпелив да излезе от вълшебната лампа. Попът се беше стреснал като се събуди и видя жена си умряла. Поплака над безжизнения труп, а после се облече и излезе от одаята. Накара клисаря да извести всички в селото, че жена му е починала.

 

Скоро по снега, натрупал през нощта, бяха оставени множество стъпки. Всички те водеха към черквата. Там попът живееше в една стаичка с попадията от дълги години. Сиромашки живот имаха. Все гледаха да помагат на останалите, а най-накрая мислеха и за себе си. Та за туй всички искаха да оплачат бедната жена, към която изпитваха голяма благодарност.

 

Не беше лек животът на попадията. Още млада беше венчана за попа. Всички им желаеха живот, орисан с много щастие. Ала не им било писано да бъдат щастливи. Кой да знае, че попадията ще се окаже ялова?! Толкова много искаше да има деца, но не можа да роди даже едно. Затуй отдаде целия си живот в грижи за чуждите. Често готвеше и носеше храна на бедните семейства. Като ходеше до града, се връщаше с подаръци за децата на съседите, сякаш бяха нейни. Даже събираше от време на време през лятото групичка от няколко момчета и момичета в двора на черквата и ги учеше на богословие.

 

По обяд цялото село беше потънало в тишина. Пак заваляха снежинки от сивото небе и заличаваха стъпките по улиците. Черквата беше приютила селяните, които плакаха за покойницата. Сред запалени свещи стоеше тялото на попадията в ковчег пред олтара. Нямаше цветя. По това време на годината не се намираше и едно живо растение по дворовете на селските къщи. Студът дойде по-рано от очакваното и скова цялата земя. Сланата уби и малкото зелени стръкчета, надничащи над черната пръст. 

 

– Ах, добра жена беше попадията! – ревеше една жена.

 

– Истинска светица беше тя! – рече през сълзи друга.

 

Обгърнат от съболезнования и сълзи, попът стоеше до ковчега и гледаше покойната си жена. Макар достигаща осемдесетте си години, тя още беше хубава за него. Бледа като сняг, с тънки като карфица устни и необичайно опъната кожа на лицето за възрастта ѝ. Сякаш Бог я бе лишил от радостта да бъде майка, но я беше дарил с младост, която не я напускаше дори и след смъртта. Потънал в мисли за това какъв живот го чакаше от сега нататък, когато вече щеше да бъде напълно сам, попът беше забравил за присъствието на селяните. Като че ли там беше само той и покойницата.

 

– Дядо попе, – дръпна някой ръкава на расото му – изкопахме гроба.

 

Попът се обърна и видя едно от момчетата, които беше нагърбил със задачата да подготвят мястото, където да положат ковчега. Беше избрал трима младежи, които попадията беше гледала като малки. Обичаше ги като свои деца. 

 

В двора зад черквата имаше малко гробище. Над заснежената земя се издигаха каменните плочи с кръстове, под които почиваха телата на покойните жители на селото. Всички гледаха към изток, където сутрин се издигаше бавно слънцето над полята и лъчите му галеха покривите на къщите. Двама от най-здравите мъже понесоха бавно ковчега към изкопания гроб, а всички останали го последваха, бършейки сълзите от измръзналите си бузи. 

 

Докато вървеше с процесията, попът си спомни нещо, което не му даваше мир. Гласът на попадията кънтеше в главата му и казваше:

 

– Когато умра, искам да ме заровят с лице към старата круша. Искам да гледам към черквата, не към къра.

 

Погледна попът към старата круша, опряла се на стената на черквата. Клоните ѝ бяха сухи и голи. Приличаше на просяче, умиращо от студ. Прехапа устни старецът и се питаше как да постъпи. Вървеше мълчалив след мъжете, носещи ковчега с попадията. И като стигнаха до изкопания гроб им рече:

 

– Ще сложим попадията да гледа към черквата.

 

– Как тъй? – учудиха се мъжете.

 

– Тъй искаше тя – обясни попът.

 

– Ама то не е правилно бе, попе! – възропта една червендалеста селянка. – Как тъй ще я погребем наопаки?

 

– Щом тъй искаше попадията, тъй ще бъде! – рече с повишен глас попът.

 

– От мъка си е изгубил ума горкия… – подшушна някаква старица.

 

Попът извади от расото си малък молитвеник и започна да чете прощално слово над тялото на жена си, преди да се раздели с нея завинаги. Гласът му трепереше. Сълзите напираха в очите му, но той успяваше да ги удържи. Успокояваше го мисълта, че и на него не му остава много път на земята, та скоро ще се събере с попадията на небето. Или пък за тях нямаше място в рая?

 

– … и нека Бог опрости греховете на таз душа! Амин! – рече той и се прекръсти.

 

– Амин! – последваха го селяните.

 

– Тя е чиста таз душа, попе – обади се пак червендалестата селянка. – По-чиста душа от таз на попадията не съм виждала. Няма какво да ѝ се прощава.

 

Попът замълча. Даде знак на мъжете да спускат бавно ковчега към изкопаната дупка. Те го послушаха и положиха тялото, както той им беше рекъл – наопаки. Селяните се кръстеха и вайкаха, че туй е богохулство, безчинство и голям грях. Ала попът не им обръщаше внимание. Той беше спокоен и знаеше, че постъпва правилно. Такова беше желанието на попадията след онази нощ, преди толкова много години…

 

 

 

 

Попът и попадията скокнаха уплашени в леглото от някакъв шум. Някой блъскаше с юмруци по вратата на черквата. Те се спогледаха озадачени. 

 

– Спокойно, – побърза да каже попът, видял уплахата в очите на жена си – сигурно е някой пътник, търсещ подслон – и погали осветеното ѝ от кандилото лице. – Ще отида да проверя.

 

Стана от леглото и се наметна с един елек. Излезе от стаичката, в която наскоро се бяха нанесли с попадията. Тръгна с разтуптяно сърце към вратата на черквата, по която продължаваше някой на блъска отвън. Попът се прекръсти и отправи наум бърза молитва към Бога. Отключи портата и още преди да отвори, човекът отвън го избута с вратата. 

 

– Цяла вечер няма да те чакам да отвориш, гяур! – рече му един турчин, който миришеше на ракия.

 

– Защо си дошъл тук? Това е храм Божий!

 

– Ти на мене не казвай къде да ходя и къде не! – развика се заптието и размаха ятагана пред попа. – Чух, че за млада и хубава жена си се венчал – смигна му в полумрака той. – Я дай да я видим таз хубава попадия!

 

– Махай се от тука! Не ти е мястото в черквата!

 

– Ха! Той ще ми казва на мене! – изсмя се заптието, като се полюляваше и едва стоеше на краката си. – Като нищо ще ти хвръкне главата, ей тука!

 

Попът не помръдваше от мястото си, но гледаше турчина с желание да го избута навън. Но оръжието, което оня размахваше срещу него не му позволяваше. 

 

– Иди си, пиян си и не знаеш какво правиш – поде с благ тон той.

 

– Извикай попадията де! Аз за нея съм дошъл тука, не за тебе!

 

– Нея няма да я видиш!

 

Заптието се опита да влезе вътре и да потърси жената на попа. Но той препречи пътя му и го разгневи още повече. Турчинът пак вдигна острието на ятагана и го опря в гърлото му.

 

– С добро като не я даваш, с лошо тогава ще стане!

 

Вдигна ръката си пияницата, готов с един замах да отсече главата на попа. Но тогава усети силна болка в тила, от която очите му се ококориха, а устата му се отвори, ала не издаде нито звук. Само един последен стон излезе от гърлото му и заптието се просна на земята до оръжието си. Попът беше застинал на мястото си. С ужас вдигна погледа си от мъртвеца в нозете му и срещна очите на попадията. Тя стискаше в ръцете си металния свещник, на който вярващите слагаха запалените си свещи като идваха в черквата. От него се стичаха капки от кръвта на турчина.

 

– Какво направи, жено?! – попита я тихо попът.

 

– Той щеше да ти отсече главата – с треперещ глас му отвърна тя.

 

– Боже мой! – прекръсти се попът панически. – Какво ще правим сега?

 

Попадията пусна свещника от ръцете си и той падна до мъртвеца. Тя се обърна към вратата и тръгна с босите си нозе натам. Надникна предпазливо навън, за да се увери, че заптието е бил сам. Като видя, че няма никой друг, затвори портата на черквата и превъртя ключа в ключалката.

 

Следващият ден беше слънчев и топъл. Пролетният вятър носеше аромат на цъфнали цветя, а пчелите жужаха наоколо и събираха прашец. Попадията беше в двора зад черквата и почистваше гробовете от големите бурени. Някои успяваше с лека ръка да ги изтръгне от земята, но други трябваше да изкопава с мотиката. По едно време се умори и спря с работата си. Облегна се на мотиката и се загледа към дървото, издигащо се до задната стена на черквата. Беше цялото обсипано с бели цветчета, които след няколко месеца щяха да се превърнат в едри круши. Попадията обичаше това време от годината, когато всичко наоколо притежаваше неописуема красота и цялата природа се възраждаше. 

 

След малко към нея се приближи попът. Тя беше потънала в мислите си и дори не го беше забелязала, докато той не се спря на крачка от нея. Погали угриженото ѝ лице. Тя го погледна и се насили да му се усмихне. После пак извърна очите си, а той проследи погледа ѝ. Попадията гледаше към крушовото дърво.

 

– Когато умра, – рече му тя тихо – искам да ме заровят с лице към старата круша. Искам да гледам към черквата, не към къра.

 

– Че защо да те погребват наопаки?

 

– За да гледам към него. Заровихме го там, далече от другите мъртъвци, където ще го тъпчем всеки ден. След смъртта си ще мога да му искам прошка за стореното. Сигурно е оставил жена и деца, които се чудят дали някога ще се прибере у тях.

 

– Той беше готов да ме убие. Ти ми спаси живота.

 

– Но и той е човек. За това искам, когато всички тези души, почиващи в гробовете, са извърнати с гръб към заптието, аз поне да гледам към него.

 

Попът не каза нищо. Само преглътна нервно и си мислеше, че ако той има нещастието да надживее попадията, не би изпълнил това нейно желание.

 

 

 

 

– Ти пръв пусни пръст в гроба, дядо попе – обади се някой, разтърсвайки ръката му и го изкара от унеса му.

 

Попът взе шепа от мократа заради снега почва и я пусна над ковчега на жена си. Прекръсти се и направи крачка назад. Неволно погледна към голото крушово дърво, изпъкващо на фона на бялата пелена. Сякаш търсеше там заптието, което щеше да го убие в онази нощ. Надяваше се да го види заедно с попадията, която го моли за прошка и остава да му прави компания, докато той пожелае. Но не видя никого. Само снегът, който се сипеше на парцали, падаше пред очите му. 

 

– Да почива в мир тази светица! – казваха хората за попадията и кръстейки се си отиваха по домовете.

 

 

Попът стоеше на мястото си, свел глава надолу. Не продумваше и дума. Мълчеше и се молеше за душата на попадията. Надяваше се приживе да е изкупила вината си и грехът ѝ да бъде опростен.