Неделен разказ с … Боян Боев

 

 

Яна, даскалската дъщеря, беше силна жена. За всичките кахъри, с които се бе борила в живота си мислеше, докато вървеше в снежните преспи. Виелицата се извиваше над селото вече втори ден, а от небето сякаш не се сипеха меки снежинки, а малки ледени късчета, дето можеха да порежат лицето ти. С присвити очи, увита в мъжки ямурлук и стискайки крайчетата на забрадката си, та да не я отнесе вятъра, Яна сякаш беше единствената жива душа, тръгнала из улиците в туй време.

 

Стигна до една висока порта и почна да хлопа с мандалото. Чака, чака, пък накрая чу ключът да се превърта отвътре. Мъж на около петдесет години се показа учуден навънка и потреперващ от студа, запита под мустак:

 

– Какво правиш тука ма, Яно? Станало ли е нещо?

 

– Не, не, чичо Иване. Ама искам да купя малко козе сирене, че да направя питка на децата.

 

Мъжът я изгледа учуден, пък я подкани накрая да влезе вътре.

 

В огнището бумтеше огън, който беше затоплил хубаво цялата одая. Яна остана до вратата, че беше цялата покрита със сняг и не искаше да оставя мокри следи по чистия килим. Докато чакаше Иваница да ѝ отреже от сиренето, тя се загледа в двете момченца, дето си играеха на миндера до огнището. Бяха почти на годините на нейните синове. Доволни и безгрижни изглеждаха децата и сякаш хич не обърнаха внимание, че някой беше дошъл в къщата. Тоз дом дълги години бе чакал да чуе бебешки плач, но Иваница все не можеше да зачене. Вече губеше надежда, че ще дари с рожба мъжа си, когато забременя и роди здраво момче, пък след година още едно.

 

– Големи палавници са тез момчета – рече ѝ Иван през смях, виждайки накъде се бе загледала гостенката. – Все някаква беля им е в главата.

 

– Такива са и моите – рече с пресипнал глас Яна, усещайки как тялото ѝ почваше да се отпуска на топлото.

 

В тоз момент дойде стопанката и увила сиренето в една бохча, го подаде на Яна.

 

– Туй е от прясното, че е по-хубаво – рече тя.

 

– А от онуй месо, дето сушите всяка година, имаш ли да ми дадеш? Аз и него ще си платя.

 

Иваница погледна към мъжа си и сякаш диреше позволението му. Той кимна с глава и тя пак се изгуби в другата одая, че да донесе от месото. През туй време Яна изкара от пазвата си една кесия и почна да наброява пари.

 

– Пу! Що си тръгнала с толкоз пари ма, Яно? – запита я Иван.

 

– Аз сега ги взех, чичо Иване. Ходих при кмета Вълчо, че му продадох нивата ни, дето е до реката. Половината пари исках да ми наплати сега, пък другата – в жито като ожъне.

 

– Димитър знае ли, че си продала нивата? – учуди се мъжът. – Че туй място е много хубаво. На мене да беше казала, че го продаваш, щях да го взема. Сигурно кметът по-малко пари ти е дал, отколкото струва… – Пък после додаде, загледан към огнището: – Ама то жените какво ли разбират от продан…

 

Яна го изгледа с присвити очи, щото го беше чула добре какво каза под носа си, ама нищо не му отговори. Изброи парите, колкото трябваше да плати за сиренето и месото, та ги даде на Иваница, щом се върна с още един вързоп в одаята.

 

– Твоят Димитър още ли го няма ма, Яно? – запита тя. – Колко време стана вече?

 

– Няма го – рече Яна, увивайки се пак хубаво в мъжкия ямурлук, че се готвеше да си отива. – Шест месеца вече, откак тръгна на път.

 

– Ама жив ли е, здрав ли е?

 

– Добре е, хабер ми прати миналата седмица. Още малко кожи има да продаде в София и ще си дойде.

 

– Е, хубаво тогаз! Че сама жена да се оправяш, хич не ти е лесно.

 

Яна не отвърна с думи, а само се подсмихна на Иваница. Пожела на семейството много здраве и излезе пак в зимната виелица да се прибира към дома си.

 

Двете момченца бяха заспали, сгушили се едно в друго на миндера. Огнището отдавна беше притихнало и само жарта бе останала да тлее в него. Къщата беше студена, а на софричката още се търкаляха двете ябълки, дето Яна даде на децата да ядат сутринта. Тя беше вече много уморена, ама нямаше време за почивка. Затуй бързо си съблече мокрите от снега дрехи, опретна си ръкавите, запали огъня и почна да меси питка. Децата се разбудиха от аромата на печивото и се хвърлиха радостни да прегръщат майка си.

 

После Яна отиде до зимника. Остави там месото, дето беше купила и останалото сирене. Огледа продуктите, дето имаше скътани. Видя картофите, лука, зелето, брашното… Пък и парите, дето беше взела от продажбата на нивата бяха още в нея. Тя ги докосна с напуканата си от студа ръка, сякаш за да се увери, че са още в пазвата ѝ. По нейните сметки, с туй, с което разполагаха, щяха с децата да изкарат остатъка от зимата. Пък после… щеше да му мисли пак.

 

 

 

 

На другия ден виелицата си беше отишла. Снегът бе покрил цялото село с бялото си одеяло и сякаш искаше да скрие къщите. Ама слънцето се беше показало днеска и като че се бе решило скоро да го разтопи.

 

Яна беше отворила прозорците на втория кат на къщата и тупаше килими, губери. Беше се разшетала толкоз много, че страните ѝ се бяха изчервили от работата, без да усеща ни студ, ни умора. По едно време видя по снега да се задава комшийката Петкана. Тя беше към тридесет години – на годините на Яна. Двете бяха дружки от едно време. Още като се момееха, ходеха заедно на седянките и после в една година се омъжиха. Пък туй, че на една и съща улица заживяха, още повече ги радваше, щото пак щяха да се събират често наедно.

 

– Какво си се разшетала толкоз, Яно? – Запита гостенката, когато домакинята отиде да я посрещне. – Да не си идва вече Димитър?

 

– Не, не си идва още. Ама викам, че таз работа дето имам да я свърша, мене чака, не друг.

 

– Ми той кога ще си дойде? – с по-тих глас запита Петкана. – Отдавна ги натовари на каруцата си тез кожи, дето тръгна да ги продава към София. Много време се мина. – Искаше ѝ се сякаш да каже, че из селото хората вече бяха почнали да говорят разни неща, ама се спря, щото не щеше да товари с още кахъри приятелката си.

 

– Е, нали го знаеш, че Димитър си е такъв! Докато не ги продаде всичките, вкъщи няма да се върне – с по-весел глас рече Яна. – Ела с мене горе! Искам да сваля един сандък в зимника, ама сама не мога.

 

Двете жени се качиха на втория кат и Петкана огледа как всичко светеше от чистота. Яна затвори прозорците, че вече достатъчно се беше проветрило и посочи на приятелката си един стар сандък, толкоз голям, че сякаш цял човек можеше да се побере в него.

 

– Натрупала съм вътре много вехтории, дето не искам още да изхвърлям. Ама тука само ми пречат. Та затуй викам, да ги прибера в зимника.

 

Тръгнаха двете да вдигат сандъка, ама той беше толкоз тежък, че с усилие успяха да го завлекат до стълбището. Там се спряха да си починат и Яна видя капчиците пот, дето бяха избили вече по челото на Петкана.

 

– Пу! Не очаквах толкоз да тежи пущината! Гаче някой умрял си скрила вътре.

 

– Ми то много неща съм натъпкала вътре. Затуй е толкоз тежко.

 

Мъчиха се те, пъшкаха от умора, ръцете ги заболяха, ама накрая го закараха сандъка в зимника. Задъхани, отидоха край огнището при децата да си починат. След туй Яна свари кафе и до следобед с Петкана си говореха на топло край огъня.

 

Спомняха си с умиление за моминството си, за безгрижните дни. Бащата на Яна беше даскал в селото. Беше я изучил на четмо и писмо, пък тя беше предала знанията си на Петкана. Двете обичаха да излизат сред полята край селото и да четат книги далече от всички. Понякога си представяха, че са като героините в романите, омъжени за богати мъже, с които ще пътуват по света.

 

Бракът на Петкана беше уреден от домашните ѝ, ама Яна се омъжи по любов. Отдавна го заглеждаше Димитър по седянките, като извиваха весели хорà на мегдана, тя се хващаше все до него. Ама той гаче не я щеше. Не, че не я харесваше, напротив! Ама тя беше по-начетена от него, умна девойка. А той… прост овчар. Чичо му Иван го беше отгледал, че сирак остана от малък. Затуй не щеше да се хваща с таз жена, беше чувал какви дяволи се раждали в главите на образованите жени. Ама Яна вече му беше хвърлила око. Хубав момък беше Димитър, силен, веселяк. Буйни къдри коси имаше, а някои кичури падаха пред сините му като небето очи. Тоз момък Яна искаше за неин мъж! Затуй беше почнала да сяда все до него на забавите, диреше го понякога по къра, правейки се, че чете някоя книга, само за да я види той. Разхождаха се с Петкана по икиндия до края на селото, отдето знаеше, че той ще се върне от паша с овцете. И накрая, вече Димитър се предаде пред черните ѝ очи, кръшната снага и плътните, сладки устни с цвят на локум. Влюбил се беше в нея и се реши да я поиска за жена.

 

Малко след венчавката, бащата на Яна се разболя и се спомина. Не мина много време, майка ѝ се поболя от мъка и самотия, та и тя си отиде без време. От тез домашни трагедии, Яна пометна с първата си рожба. Ама никой даже не беше разбрал, че бе бременна. Таз тайна тя беше решила да си отнесе в гроба. Когато се роди Манчо, годината беше лоша. Голяма суша беше настанала и реколтата не беше добра. Парите не стигаха. Та от тогаз Димитър беше почнал да прави търговия с овчи кожи. Нареждаше ги на дувара да се сушат на слънце, пък после ги товареше в колата и тръгваше на път за големите пазари по градовете. Понякога седмица-две го нямаше, ама се връщаше доволен, че всичко е продал. Като си лягаха в постелята с Яна след дълго отсъствие, тя се сгушваше в него и му думаше тихо:

 

– Толкоз те обичам, Димитре! Без тебе не мога да живея. Ако някога ме оставиш, ще погубя или мене си, или тебе.

 

Той се засмиваше в тъмата, целуваше я и не знаеше колко силно вярваше Яна в тез изречени от нея думи.

 

Точно таз нейна закана изскочи в мислите ѝ и я изкара от съня, в който бе потънала блажено след уморителния ден. Скочи тя от одъра и се заозърта като уплашена кошута. Отдавна вече беше свикнала мястото до нея в постелята да бъде празно и студено. Стана тя, взе в ръка запаления газеник и тръгна босонога по скърцащото дюшеме. На пръсти вървеше, та да не събуди спящите деца в другата одая. Слезе бавно по стълбата на първия кат и тръгна към зимника. Студен въздух я прегърна, щом отвори вратата. Огледа пак запасите, дето бе сметнала, че до края на зимата ще стигнат. Тогаз видя в кьошето сандъка, дето с Петкана докараха тука. Отиде и седна върху него. До себе си остави газеника и почна да гали капака на сандъка, все едно беше някое живо същество.

 

– Обичах те, Димитре… – рече Яна тихо в студения зимник. – Много те обичах… – Сълзи потекоха като две поточета по студените ѝ страни. Тя прехапа устните си, за да не заплаче с глас. – Още те обичам!

 

 

 

 

Следващата седмица малкият син на Яна – Маринчо, нещо се беше поболял. Легна болно детето, цялото гореше като въглен и очичките си трудно можеше да задържи отворени. Тревожеше се Яна, не знаеше какво да стори. Компреси му прави на Маринчо, вика една стара билкарка от селото, баячка даже помоли да му побае, ама момченцето не се оправяше. Пет дена лежа полуживо, пък накрая Яна помоли Иван да я закара в града, че лекар да прегледа детето.

 

Пак беше валял сняг нощес и дълбоки преспи покриваха всички коларски пътища. Ама Иван впрегна едрата кобила и тръгнаха към града. Яна беше увила Маринчо в дебели кожи, че да му е топло на детето и през целия път не спираше да реди молитви през сълзи, та Господ да опази рожбата ѝ. В болница трябваше момченцето да лежи седмица, та да оздравее. До него неотлъчно остана майка му, докато Иван се върна в селото и взе у тях другия син на Яна. Беше ѝ обещал, че ще го гледат като свое дете, докато Маринчо се оправи, та за туй поне тя да не се тревожи.

 

Минаха се няколко дена и болното момченце вече оздравяваше. Пак на крака стана и все питаше майка си кога ще се върнат вкъщи, че да си играе с братчето си. Черни кръгове се бяха появили под очите на Яна, а лицето ѝ стана едно изпито, състарено. Ама усмивката веднага грейваше на лицето ѝ като виждаше Маринчо, че е по-добре. А колко много пари трябваше да остави в болницата! По пътя към селото челото ѝ се беше сбърчило от кахърни мисли докъде ще изкарат с туй, дето им остана след боледуването на момченцето…

 

– Тежка беше таз зима за тебе, Яно – рече ѝ по пътя Иван. – Мъжът ти никакъв го няма, пък ти и къщата въртиш сама, за децата се грижиш непрестанно, пари за всичко намираш… Понякога у тебе повече мъжка сила виждам, отколкото женска крехкост, каквато повечето булки имат.

 

Яна мълчеше. Не знаеше туй дали беше хубаво или не. Тя никога не бе искала да изкарва таз мъжка сила от себе си. Не искаше да ги върши всичките тез неща, с които сама ѝ се бе наложило да се справя през цялата зима. Ама знаеше, че тез думи от устата на Иван, бяха похвала за нея.

 

 

 

Запролетяваше се вече. Март беше дошъл и кокичета красяха дворовете на селските къщи. Слънцето все повече напичаше и прогонваше купчинките сняг, спотаили се под сенчестите стрехи. Хората все повече се застояваха навънка, щото сякаш много дълго бяха чакали таз зима да си отиде, та да дойде по-хубаво време.

 

Цял ден Манчо и Маринчо тичаха да си играят из двора, та рано им се доспа тая вечер. Като се наядоха, се търкулнаха на миндера до запаленото огнище и заспаха. Яна постоя малко край тях, гледаше ги притихнала, с насълзени очи. Една буца беше застанала на гърлото ѝ и сякаш я душеше, та ако трябваше да изрече нещо в тоз момент, тя не би могла. После стана, че да разтреби софрата, на която се бяха хранили с момчетата. Видя, че огънят в огнището скоро щеше да угасне. Пролетните дни бяха слънчеви и топли, но вечерите още бяха студени. Затуй Яна реши да излезе на двора, та да донесе още малко дръвца, за да поддържа огъня.

 

Отиде тя до навеса, дето бяха останали още малко дърва. Надяваше се повече студът да не се връща, че иначе нямаше да има с какво да отоплява къщата скоро. Прибра в престилката си малко съчки и една по-дебела цепеница, та да държи топло през нощта. И като тръгна да се прибира вътре, тя видя един силует да стърчи вънка пред вратника. Престори се, че не го е забелязала и си продължи по пътя, ама тогаз чу глас в мрака:

 

– Яно!

 

Тя изтръпна. Спря се. Остави дръвцата на прага и се обърна към портата.

 

– Яно, аз съм.

 

Позна го. Нямаше как да не го познае. Толкоз време беше чакала да чуе гласа му, че неведнъж си го представяше как я вика, как радостно ѝ казва, че вече си е дошъл. Погледа го малко от мястото си. Виждаше само тъмна, мъжка фигура, дето стоеше отвънка и не знаеше дали да влезе или да си отиде пак. Яна затрепери. Направи няколко плахи крачки към вратника, пък накрая отвори.

 

– Яно, тука съм.

 

Гледаше го и не можеше да повярва на очите си. Къдрите му коси бяха станали по-дълги. Тя преди му ги режеше на месец-два веднъж, ама сега никой не бе вършил тая работа, вместо нея. Сините му очи я пронизваха сякаш и ѝ се струваше, че светеха в мрака. А лицето му ѝ се стори чисто, гладко, подмладено…

 

Яна се разплака.

 

– Прости ми, Яно! Сглупих! Прощавай!

 

Тя мълчеше и не му казваше нищо. Той не знаеше какво да стори. Чудеше се дали да я прегърне или да чака тя да му рече нещо.

 

– Не знам какво ми стана. Аз много те обичам. И децата също. Глупав бях, да тръгна след оная покварена жена. Оставих дом, семейство… Прощавай! Аз искам пак при вас да си дойда.

 

Тя бършеше сълзите си с престилката, ама те пак рукваха от очите ѝ. Дъх сякаш не можеше да си поеме. Помъчи се да му каже нещо, ама сякаш думите я задавиха. Подсмръкна веднъж-дваж, пък му рече после:

 

– Сбрах ти вещите в един сандък. Прибрах го в зимника и си мислех да го изхвърля напролет, ако не си дойдеш.

 

– Ама си дойдох – помъчи се да се усмихне Димитър. – И искам да остана. Завинаги искам да съм с тебе, Яно! Ще ме приемеш ли?

 

Яна се взря пак в очите му. В тях се помъчи да види отражението си. И се видя. Видя се друга, сякаш не можеше даже да се познае. Беше станала по-силна жена, по-устойчива на всички бури, дето животът ѝ пращаше. За една зима се беше състарила, беше изгубила младежкия си живец, наивността си. Не беше вече тъй крехка, както мислеше, дето всеки повей на вятъра да може да я скърши. Беше като топола, дето се превиваше от мъката и пак се изправяше накрая горда, несломима. Достатъчно силна, за да прости…

 

Яна се отмести настрани. Направи път на Димитър, та да влезе през вратника. После заключи и го поведе по пътеката към къщата, дето децата им спяха край огнището.