Мария Качулева
Лаконичността е „сестра“ на таланта, твърдят писатели на чиито творби много често се възхищаваме. Умението с няколко думи да кажеш много, да събудиш чувства и емоции и да дадеш храна за размисъл подсказва богат личен речников фонд, писателско майсторство и умение на автора до съвършенство да владее езика на който твори. Многословното, разводнено обяснение затруднява разбирането и обезсмисля написаното. Протяжните истории, в които основната сюжетна линия потъва във фабулата е най-голямата заплаха за всеки начеващ, а понякога и за опитния, творец на словото. Не по-малка заплаха е и недобрата рецензия. Това се случва на Иля Илф и Евгений Петров, когато през 1929 година публикуват „12-те стола“. Изключително симпатичния на читателя главен герой Остап Сюлейман Берта Мария Бендер бей, или Остап Бендер, веднага се превръща в нарицателно наименование за измамник, който постоянно е в губеща позиция, каквито и хитроумни планове да измисля. Едва след като за по-малко от година романът придобива огромна популярност сред читателите, излиза и първата положителна статия на 17 юни с.г. във в. „Литературная газета“. В началото критиката наистина не забелязва романа,защото смята, че той няма нищо общо със сериозната литература и е недопустимо главният герой да е измамник, а не светъл пример за подражание, но впоследствие възхваляващи го рецензии са като лавина. А Остап Бендер продължава да живее в света на бетселърите.
„Моби Дик, или Белият кит“ на Херман Мелвил също извървява дълъг и трънлив път до срещата си с читателя. След като при първото му издание се появяват разгромяващи рецензии, книжарите забутват романа на най-високите рафтове и го забравят. Не се знае по каква причина, но сто години след смъртта на автора, си спомнят за неговия роман и го оценяват по новому. Той става един от най-популярните и най-четените в света и до днес.
„Шум и гняв“ на Уилям Фокнър и „Параграф-22“ на Джоузеф Хелър днес са признати за литературни шедьоври, но когато са отпечатани за първи път критика и читатели не мислят така. Дори били наричани „бездарна безвкусица“, „пошлост“, „бълнувания на луд“, „мрачна графомания, която не може да се чете“. Но минава време и пак по някакъв странен начин впоследствие двата романа са оценени високо и вече заемат почетното седмо място сред стоте най-добри романа на всички времена.
Преди почти 70 години на главния редактор на списание „New Time“ му хрумнала идеята да организира конкурс, участниците в който е трябвало да напишат разказ върху тема по свой избор, като изпълнят следните четири условия: „строен сюжет, добре разгърнати герои и неочаквана развръзка в общо 55 думи“. И „завалели“ в редакцията текстове на стотици претенденти за световна литературна слава, а самият конкурс получил невиждан обществен отзвук. В крайна сметка редакторите решават номинираните творби да бъдат издадени в сборник под заглавие „Най-кратките разкази в света“. Този конкурс става ежегоден и все още е най-популярният в англоезичните страни. А ето и три много характерни разказа от публикуваните в първия сборник.
„Решаващият момент“ от Тина Милбърн
Тя почти чуваше как вратата на килията ѝ се затръшва. Свободата си отиде завинаги, а сега съдбата ѝ беше в чужди ръце. В главата ѝ започнаха да препускат безумни мисли за това, колко хубаво би било сега да отлети далече, далече. Но тя знаеше, че е невъзможно да се скрие. Обърна се с усмивка към младоженеца и повтори: „Да, съгласна съм“.
„В болницата“ от Барнаби Конрадещия
Караше с бясна скорост. „Господи, само да успее да стигне навреме!“, но по изражението на лицето на лекаря в реанимацията разбра всичко.
Разплака се.
– Дойде ли в съзнание?
– Мисис Алертън – меко заговори лекарят – трябва да сте щастлива. Последните му думи бяха: „Мери, обичам те!“.
– Благодаря! – произнесе с внезапно спокоен и хладен тон Джудит.
„Нещастна“ от Дан Андрюс
Казват, че злото няма лице. Действително, лицето му не издаваше никакви чувства. Никакъв проблясък на съчувствие, а болката бе просто непоносима. Нима не вижда ужаса в очите ми и паниката на лицето ми? Спокойно, дори професионално, той свърши мръсната си работа, а накрая учтиво каза: „Изплакнете си устата, ако обичате!“
Талантът да кажеш много само с няколко думи го притежават малцина, които имат късмета да оставят за поколенията брилянтни примери за най-кратките литературни шедьоври в историята. Най-популярният класически пример за лаконичност на всички времена принадлежи на Виктор Юго. Когато написал романа си „Клетниците“ изпратил ръкописа на издателя си и в придружаващо го писмо написал само „?“, на което получил отговор „!“.
Още един класически пример за лаконичност е разменената писмовна кореспонденция между древните спартанци и македонския цар Филип ІІ. Със самочувствието на победител докато се готвел да атакува стените на град Спарта, изпратил на жителите му следната покана : Съветвам ви веднага да се предадете, защото армията ми влезе в земите ви, ще унищожа вашите градини, ще поробя хората и ще разруша града, на което спартанските управници отговорили писмено с „Ако!“.
Очевидно са били прави, защото Филип ІІ Македонски не успял да осъществи заканата си и вероятно решил да се съобрази с това многозначително „ако“.
Често се цитира и като пример за най-кратка автобиография писана някога и представена от французойка в един конкурс. Тя събрала в едно изречение целия си живот и то гласяло: „Преди имах гладко лице и смачкана пола, а сега е обратното.“
Кратки литературни шедьоври са писали много велики автори добре познати на света. Като Ърнест Хемингуей. Той се хванал на бас с приятели, че ще напише разказ само с шест думи и спечелил баса със: „За продан. Бебешки обувки. Никога необувани“.
Артър Кларк споменава въпросния разказ в свое писмо от м. октомври 1911 год. и изказва съмнение, че е на Хемингуей. Историята се появява тук-там и в годините между 1906-а и 1910-а, както и в есе от 1917 год., на тема „Творческо писане“ с автор Уилям Кейн. Случаят се споменава много пъти в история на литературата и от биографите на Хемингуей, но така и не са открити твърди доказателства, че именно той е автор на прословутите шест думи. Но независимо дали историята е вярна или не, то неоспорим е фактът, че шестте думи, съединени в този разказ със завръзка, развитие и неочаквана развръзка са способни да разплачат всеки.
Фредерик Уилям Браун, американски писател-фантаст, е известен с това, че е написал най-кратката история на ужасите в световната литература: „В стаята седеше последният човек на Земята. На вратата се почука“.
Уилям Сидни Портър с литературен псевдоним О`Хенри, известен най-вече като автор на разкази с неочакван край, успял да победи в литературен конкурс за най-кратък разказ, който трябвало задължително да има завръзка, кулминация и развръзка. Написал „Шофьорът запали цигара и се наведе над резервоара да провери дали е останал бензин.Покойникът беше на двадесет и три години.“ И спечелил конкурса!
Гватемалският писател Аугусто Монтеросо Бониля е сред най-известните автори на уникални къси разкази в света. В своите „Американски лекции“ италианският журналист Итало Калвино посочва, че 7-те думи от които се състои разказът „Динозавърът“ го правят ненадминат в жанра „литературна миниатюра“.
„Когато се събуди, динозавърът бе още там.“ Така изглеждала публикацията му през 1959 година, когато Аугусто Монтеросо прави първият си писателски дебют в Мексико.
Англичаните също ежегодно обявяват писателски конкурси за най-кратък разказ. В един от тях имало странно условие. В едно изречение трябвало да бъдат споменати Бог, Кралицата и сексът. Неизвестен автор спечелил конкурса с разказ без заглавие като съчинил следното: „О, Боже – възкликна Кралицата – бременна съм, а не знам от кого!“
Съюзът на писателите в Русия поставил на тежко изпитание белетристите като обявил през 2007 година конкурс за най-кратък роман. Спечелил архитектът и писател Владимир Александрович Блинов, който написал „Роман без заглавие“ само в две безглаголни изречения „Недей! Аз-сама!“
Малко по-дълъг бил романът на американския писател Алън Е. Майер „Лош късмет“, но това не попречило да бъде най-награждаваният заради неговия уникален сюжет с изцяло документален характер.
Събудих се със силни болки по цялото тяло. Отворих очи и видях една сестра, която стоеше до леглото ми.
- Г-н Фуджима,- каза тя – вие сте късметлия, успели сте да оцелеете след бомбардирането на Хирошима преди два дни. Сега сте в болница, на безопасно място.
С мъка изговоряйки всяка дума, аз я попитах:
- Къде съм?
- В Нагасаки – каза тя.
Да се напише кратък разказ или роман не е някаква ексцентричност или безсмислено занимание, както го определят много литературни критици. Много от тях твърдят, че белетристика трябва да се създава само в нейните класически варианти. Всъщност по този начин отричат един цял и много труден за реализация раздел в литературата, който създава миниатюрите. А те са по силите само на най-великите умове, чиито творби са част от световната литературна съкровищница. В тях няма място за досадно дълги и много често неясно защо включени описателни текстове. Защото има много чиста истина. До нея читателят понякога достига трудно или изобщо не я намира. Изглежда му примамливо красива, докато всъщност е непоносимо грозна.
Има писатели, които цял живот пишат само миниатюри. Като канадския автор Робърт Томпкинс. Автор е на една изключително интересна книга, озаглавена „The Wordsdoctor“. В превод „Докторът на думите“, издадена през 1977 година. В нея изключително аргументирано обяснява защо е важно, преди един писател да започне да пише и да издава белетристика в класически формати, трябва да се научи да пише миниатюри с ясно различими завръзка, кулминация и развръзка в сюжета. Според него това е пътят към върха. За съжаление не е преведена в България. Поместени са и 9 от неговите миниатюри. Завършва с тази, наречена „В търсене на Истината“ .
Най-накрая в това глухо,самотно селце неговото търсене завърши. В малка схлупена къща, до огъня седеше Истината.
Той никога не беше виждал по-стара и по-грозна жена.
- Вие ли сте Истината ?
Старата сбръчкана вещица тържествено кимна.
- Кажете, какво трябва да съобщя на света? Каква вест да предам?
Старицата се изплю в огъня и отговори:
- Кажи им, че съм млада и красива!
В търсене на истината прекарва живота си всеки от нас. А за писателите се знае,че този път е техният вечен проблем. Не всеки открива Истината и не винаги разбира, че тя всъщност е стара и грозна вещица, но какво от това?
Всеки има право да мечтае за красотата и да реши как да я достигне. И ако за това е необходимо да пише миниатюри цял живот, нека го направи! Поне светът ще изглежда по-добро място за живеене с тях и заради тях!
You must be logged in to post a comment.