Съботни разкази с Димитрина Бояджиева

Димитрина Бояджиева: Живее в родния си град Ямбол. Завършила е Библиотекознание в София. Публикувани са над 60 нейни разказа в сборниците: „Спомен за коледарите”, „За Диана и други богини”, „Супермъжки времена”, „Капризите на Лола”. През 2001 е издала книгата „В омагьосаната градина на словото” есета за 13 български автори. Спечелила е конкурс за радиопиеса, излъчена по националното радио. Има първа награда за разказ от конкурса на в-к „Труд” „Златен ланец” през 2008г. Нейни разкази са публикувани в англоезични интернет издания: Local Minds, New York Review, San Diego California. Член е на Съюза на българските писатели.

Жена с име на богиня

Диана беше прекрасна жена с име на богиня и като всички нас заслужаваше щастлив живот. С годините, обратно пропорционално на панелната гарсониера, душата и ставаше все по-богата и след дълъг период на лутания и грешки разбра какво и трябва, за да бъде щастлива: трябваше и просторен дом с вътрешно стълбище, спалня с воден матрак, открит басейн с римска мозайка. Подобно на богинята на лова Диана, тя живееше с опънат лък и стрела, готова да полети, но не знаеше, че за да улучи такова щастие, се изисква въртящ, класически женски подвиг, или казано в унисон с времето – зверски бизнес. Тъй че Диана, в този смисъл, беше само прекрасна жена с име на богиня – аптекарка. На мъжете гледаше като на трамплин – стъпваше пружинирайки, изопваше прекрасното си тяло, присвиваше очи и скачаше. Когато Диана се омъжи, остави лъка и стрелите в избата зад вратата. Семейството пребоядиса ергенското жилище. Диана подреди чиниите и чашите в бюфета, метна покривка на масата, затрака съдове в мивката. С вилици и ножове ежедневието хвана душата и, похлупакът бе готов да я задуши, но волната душа се изплъзна от тенджерата, шмугна се като змия в избата и надникна зад вратата – лъкът бе там, стрелите готови да полетят към целта очертана от гласа на щастието. Диана заслужаваше правото си на по-щастлив живот. Такава стройна, такава… с лък в ръка. След падането на Берлинската стена имаше пълното право да се нареди сред чакащите за някой чужденец. От опашката се бе дочуло, че една от улучилите вече живее в замък, а друга станала владетелка на цял остров от Карибските.

Лъкът беше опънат, но времето си течеше и на Диана и призля от чакане. Нейни колежки откриха частни аптеки и, естествено, цялото това хорско благополучие бе неприятно за Диана, правеше я нервна, докато в един съботен ден на отмиращата есен се появи Цецо. Толкова гори и планини бе пребродила, зад всеки шубрак бе надничала – нито го бе виждала, нито го бе чувала. От дън земя ли изскочи този тореадор с копие в ръка, този дух на великан, или от шишето кока-кола! Всъщност, Цецо изскочи от един джип с тъмни стъкла. Диана понечи да опъне лъка, но сърцето и се сгърчи от напрежение и една малка част се издаде напред. Копието улучи точно тази част от сърцето и. Отмаляла, Диана отпи от кока-колата. Нашественикът приближи, със замах измъкна копието, огледа сърцето и, поръси го с целебен прах във вид на усмивка и попита: „Как си?” „Добре”, отвърна посъвзелата се Богиня. „Искам да си още по-добре”- каза Цецо и за доказателство си записа номера на телефона и.

Войнът Цецо я посети в гарсониерата и, с букет от червени рози. Докато ги подреждаше във вазата, Диана затананика наум „Милиони, милиони алех роз…”, но не можа да довърши, защото Цецо обгърнал раменете и, я поведе към един друг свят. Диана се мяташе, възглавничките от матрака падаха, отзова се в басейн, запотъва към дъното, откъдето излезе отмаляла и щастлива. Така, излегнала се, му довери за мечтаната спалня с воден матрак. За просторното жилище не посмя да спомене. А как мразеше мизерната си гарсониера, как я ненавиждаше. Колко гори и балкани бе пребродила докато я улучи. ”Колко мъки знаеш, колко тайни криеш, хей, Балкан ти роден наш!”, както се казва в песента на борците, борили се в борбата. За просторното жилище Диана не посмя да спомене, но Цецо се сети сам. Носеше парите, изсипваше ги направо върху масата, а прекрасната Диана ги делеше по цветове, броеше ги на купчинки правейки пачки от тях. Веднъж все пак не се стърпя и попита: „Къде плащат така добре?” „В една охранителна фирма” – усмихна се Цецо. „И какво охранява тази охранителна фирма?” – отново попита Диана. „Бизнеса на бизнесмените” – продължи да се усмихва Цецо, но усмивката му стана някак крива. Диана също се усмихна. „О, Боже, ама този бизнес трябва да е много зверски! И от кого го охранявате?” „От нас самите, разбира се. Нали и ние трябва да живеем! Водните матраци никъде не ги дават по два за лев.” Усмивката на Цецо бе станала съвсем крива и нещо в Диана потрепери. Тогава тя извърши истински класически женски подвиг – прекрати въпросите.

Подвигът бе дарен с просторно жилище. Водният матрак изпълняше своето предназначение. Диана се чувстваше като богиня – хубаво е сутрин блажено да се изтягаш, отразена в огледалните врати на гардероба, а не в матовото стъкло на кухненска врата, да ставаш и да изнасяш себе си изящната, отвъд спалнята през ложието и чак долу, по стълбището, да стигнеш в късната утрин на откритата тераса, оставила в хола дъхав отпечатък, където вечер посрещаш гости, почитателно кимащи, а Цецо учтиво им подава ръка за добре дошли, носи пълни блюда с вкусотии. Диана наистина се чувстваше като богиня, само дето нещо в нея продължи да трепери.

В една късна вечер, докато Диана мамеше съня си с хапче, се чу плисък на вода, а котките връхлетяха в спалнята. Диана слезе по стълбището, прекоси хола и освети терасата. Концентрични кръгове в басейна привлякоха вниманието и. Тя се взря в тежкия воден кръг с електричен отблясък, където Цецо, разперил ръце, се поклащаше. Диана дълго стоя и гледа пулсиращия труп, докато я споходи мисълта, че трябва да съобщи за убийството на града в началото на века.

***

Варена мусака

За трети път държавната служителка отиваше за пълномощното. Беше и дошло до гуша от този случай. Наталия, снахата на баба Надка, изоставила децата си и хайде с любовника в чужбина. И как само ги изоставила! – просташки, безочливо, грубо: Влязла съм в къщата без деца, викала тя, и ще изляза без деца. „Никой не я е карал насила! – жалва се баба Надка пред държавната служителка. – Тя раздели сина ни от първата му жена. Беше бременна снахата, но на Талка окото и не мигна.” „Талка е боклук! – обажда се дядо Иван от леглото. –Майката на внуците ни е пълен боклук. Три деца роди и беж да я няма”

Добре де, тръгнала си Талка, какво толкова!, ще каже някой. Срещнала хубавец, харесала го. Млада е, какво да направи. Ясно – влязла е в къщата без деца и иска да излезе без деца. Пустата му Талка! Не се поколебала. Заминала и толкова. „Върни се!” – настоява по джиесема мъжът и. – „Мамо, върни се! Не ни изоставяй!” – плаче осем-годишният Мариян.” „Дай на мен! – дърпа каката Диана джиесема.- Мамо, върни се. Робърт нарисува корабче. Мамо..” .Къде е майка им, те не знаят. Дядо им казва отишла с друг татко на квартира. Какво прави там? Някакви глупости. Ама че работа! Каква майка им се е паднала! Вместо да се грижи за тях, ги е оставила на баба им. Ако не даде пълномощно на баба им, какво ще правят! В Дома е лошо. Нали гледат по телевизията. Робърт какъвто е мъничък… „Мразя я – тропа с крак Диана”. „Недей, това са тежки думи, нали знаеш!” – противи се баба и. „По-добре е да не се връща – хапе устни Мариян. – Пак ще дърпа Робърт за косата, а на мен ще пуска кръв от устата. Когато тати спи, тя ни бие”. И Робърт не иска тя да се връща. Като го питат чий син си, казва, на тати, нищо че носи нейното име Наталиев. На Робърт таткото е друг, но избягал и майка им е искала да остави Робърт в родилното, но техният татко не дал. Казал: Мой не мой, вземаме го и него.

Та тръгнала си Талка и не се върнала. Въпросът е решен – ще ги гледа баба Надка. Ама че дивотии! А не може ли, вместо да гледа децата, да си гледа старините!? Явно – не може. Ето, днес им е сварила мусака и вика: Марияне, Робърт, хайде на масата. Диана, донеси хляба. Мариян скача бързо оставил недописано разкривено бастунче в тетрадката. Робърт продължава да бута камиончето, не иска да яде, но кака му го сграбчва, завлича го до чешмата, измива го и бърше ръцете му с коравия пешкир, нищо че се дърпа. На масата в чиниите варена мусака. „Запечена е по-хубава, не разбра ли! – недоволства Мариян. ”Яж, яж! И така е хубава – обажда се дядо му. – Тока скъп.” Дядо му е неподвижен, едва си поема дъх. Гледа през прозореца и се жалва: С единия крак съм в гроба, Надке… Ще се мре”. „Не бързай толкова. Още ми трябваш, – упорства баба Надка. – Яжте, яжте, деца.” Мариян е изял мусаката, изчагъркал е с лъжицата и последното картофче. Робърт почти е заспал на стола. Обикаля бавно с лъжицата едва наченатата мусака. „Не си играй с яденето! – подканя го баба му. – Яж!” Робърт трепва, изпуска лъжицата. Диана го взема и отнася на леглото в другата стая. Мариян отива при дядо си. Сяда на крайчеца на омачканото легло, милва дядо си по сбръчканата ръка. Хубаво е с дядо му. С него може да си поприказва за каквото му хрумне, влиза му в положение за всичко. Ако Мариян поиска може и на Черен Петър да поиграят, но дядо му играе лошо, ръцете му треперят, изпуска картите и все губи. „Ама, дядо, не видя ли…” „Пак ли сбърках? Къде отидоха тез очи еййй…”, бърше очи дядо му и уж се смее, а все едно че плаче. Мариян се порадва на дядо си и стана. Гледа през прозореца – на-вън е излязъл вятър, върховете на дърветата се люшкат, баба му, с угрижено лице, прибира прането. „Евалла на баба ти, Марияне! – обажда се дядо му. – Ама хубава мусака сготви! Картофи, лук, малко каймица… Какво ще кажеш?”

Тя и държавната служителка вика евалла на баба Надка, вика й юнашка баба, само майка им да даде пълномощното, въпроса е решен, затова по джиесема: Оставила си децата на свекърва си, пък не даваш пълномощно”. „И какво от това? Тя пожела да ги гледа.” „Децата казват, че ги биеш.” „Какво от това. Нали съм им майка.”

Виж ти, виж ти! Иди разбери, какво представлява тази майка. Нищо не я интересува. Заминала и толкова. Накъсо – баба Надка ще гледа децата. Защо не, защо не?! Картофи, лук, малко каймица…Ама че късметлийка е тази Талка, бреййй… На такъв късмет сега му викат – фешън. На турски – кеф. Велик кеф. Нали така?