Илко Капелев
СМЕРЧ
Сърце!
Мой кораб, малък колкото живота,
навярно с теб ще прекосим смъртта.
Сега – когато, като две животни,
сме пак царе на старите места,
където се прехранвахме със жълъди,
а после се оказахме в капан…
Мой кораб малък, много са потъвали
сред този безпощаден ураган.
Сега със теб сме две небесни риби
от звездните пасажи на нощта –
все още в плен на мрежите, но живи.
Червени пукнатини пак блестят
дълбоко между облаците хладки.
В горчивия небесен океан
светкавиците съществуват кратко,
ала избухват в разни варианти.
Така и ние с тебе, вълнотворецо,
живяхме разно в този малък свят
на шлеповете. Като бикоборци
размахвахме червения си цвят
под гневните камшици на съдбата.
Страхливите се давеха от страх,
а смелите твърдяха, че реката
е мълния, отправена към тях.
Работихме, сърце трудолюбиво.
Бе всеки в своя огнен микроад.
И гледахме как плават колебливо
дърветата към шлепа-дървояд.
Течеше сол по ризите ни. В мрака
комарите устройваха над нас
убийствено атака след атака.
А скутерите режеха с елмаз
стъкла за всички счупени прозорци
на щуките – дошла бе пролетта
и слушахме по цели нощи морзово
как чукаше по трупите дъжда.
…Веднъж брегът реши да ни отнеме.
Край тихата промишлена река
лежаха – кротки богове, – елените.
Изви се смерч. Небето помътня.
И аз, невръстен жител на тайгата,
останах сам на шлепа изведнъж.
Напрягах жили. Гледах сред тревата
как ти, сърце, пулсираш в локва дъжд.
Защо избра студената компания
на този мътен и порочен кръг?
Крайбрежните треви ли те поканиха
уж в своите стебла да те спасят?
Ти трябва да се върнеш тук. Опасно е –
там всеки може да те стъпче с крак.
Там някой ден тревите ще надраснеш ,
но всяка птица ще ти бъде враг.
Конярят както сутринта извежда
сам хромите коне да подкове,
така със теб да укрепим надеждата
под стръмните промити брегове.
Огледай се в зениците на кучето –
там болката нощува всяка нощ.
То трябва с поглед всичко да получи,
което някой присвоява с нож.
Изсечена е вече от просеки
душата на човека-единак.
Отрекохме богатството, но всеки
потайно на среброто е чирак.
Нали доброто е врата към рая,
защо по щампа всеки е скроен?
Защо ни са парите, щом не знаем
дали ще ни потрябват някой ден?
Надеждата,
единствен Бог на живите –
и мен прие веднъж във своя храм.
Не ме застави да целувам библия,
не ме закле в свещения коран.
Покани ме в една барака коркова,
стъкмена върху оня шлеп студен.
Извади чаши, суха риба, моркови,
сама приседна после срещу мен.
Помоли хляб в панера да нарежа –
било ѝ трудно без една ръка.
Навярно нетактично съм поглеждал
пришит към джоба празния ръкав.
Душата се разтваряше. Тревожно
един живот разглеждах изумен.
Една война завършваше безбожно,
поне смъртта завършваше за мен.
Подпалена, надеждата вървеше,
тъй както се вървеше на парад.
Подобно кинолента се въртеше
реката през годините назад.
Промиваше размазаните кадри.
Разкриваше характери, лица.
Създателят на филма беше паднал.
Защо светът не вярваше в това?
Надеждата,
дори и безнадеждна,
за всекиго отваря своя храм.
Тъй както мама всеки ден подрежда
софра за седем, а присядат двама,
баща ми както денем по поръчка
оре на частно в селото безплатно,
а вечер си почива дълго в кръчмата
над чаша бира – утешен и капнал,
така, сърце, да съблечем живота
от мрачното съзнание за бряг.
Животът не е партитура с ноти,
но може да се преживее пак.
Приемай плодовете на раздора.
Създателят на твой рай е друг.
Приемай ги, дори да те разпорят,
дълбоко свит в душата ми юмрук.
Не ставай роб на бившите съмнения.
Пригвоздено на своя кръстопът,
надувай с огън и решимост вените.
Мой кораб, малък колкото живота,
очаква ни безкрайно труден път…
Северозападен Сибир, 1987 г.
You must be logged in to post a comment.