Съботен разказ с … Величка Николова

МОМИЧЕТО И КАМБАНИТЕ

Тя не знаеше нищо за камбаните, не знаеше, че съществуват на този свят камбани. Живееше детството си, откриваше света по малко и чакаше да порасне, защото си мислеше колко е лесно на големите хора. Имаше само една малка гумена кукличка колкото педя, това беше Червената шапчица, но Лика още не знаеше, че това е Червената шапчица, защото и шапката, и лицето, и дрехите на кукличката бяха тъмнокафяви. Никой още не беше и разказал тази приказка. Но тя обичаше куклата си и дори и беше жал за нея – каква е такава цялата кафява и тъжна. Мама и татко нямаха време за нея, нямаха време за приказки и за игри, тя се въртеше край баба си, която и разказваше вечер с отчайващо постоянство една и съща приказка за Пепеляш Мара, тя по чудо се отървала от караконджулите, които искали да и мотаят червата от колче на колче. Лика знаеше, че краят на приказката е щастлив, но заспиваше преди него и в съзнанието и оставаше само зловещия разговор на Мара със страшните същества. Сутрин баба и ставаше рано, Лика също ставаше и още не измита и не вчесана, с поразрошена дебела плитка на гърба си, облечена в къса рокличка излизаше на пътя да търси деца за игри. Но децата излизаха късно, тя стоеше сама на улицата и слушаше как звъни вятърът в жиците, как програкват гъски и кокошки някъде по дворовете, гледаше празната улица и в сърцето и се прегръщаха радост и тъга. Тя се радваше на своите малки открития за света, например как звънят на вятъра жиците по стълбовете и шумоленето на живите светлозелени листа по дърветата, но нямаше още думи да разкаже за това на други деца или на баба си, или на мама и татко. Знаеше, че мама и татко я обичат, но те бяха все някъде заети, а светът на Лика бе по детски зает със себе си. И животът на тези звънящи и шумолящи неща около нея тя възприе като свой. В припрените грижи на баба си чувстваше някаква закрила, усещаше отношение към себе си като към малко безпомощно дете и това беше приятно. В двора се мотаеха двете кучета Караман и Шаро, момичето се опитваше да ги храни с хляб, подхвърляше парчетата високо и те подскачаха и глътваха комата още във въздуха. Внезапно тя чу звуци – нещо звънеше, викаше, радваше се, заливаше двора със светлина и тържество. Какво е това? Тя постоя така, заслушана и трепереща, звуците  донесоха щастие и неизразимо съчувствие, люлееха я в неизвестни топли ръце, обещаваха, обещаваха  нещо, което със сигурност ще е хубаво и ще се случи непременно. Какво, какво е това?  Тя изтича и намери баба си.

– Бабо, какво е това? Какво звъни, какво вика така?

– Къде? – бабата се заслуша. – Аааа, ами камбаните на църквата, баба. Камбаните всеки ден бият по два пъти. Не си ли чула досега? Няма страшно, не се плаши!

– А те какво са? Къде са?

– Железни са, на камбанарията са, на високо в църквата. Айде, бегай да играеш, имам работа.

Лика излезе на улицата, камбаните млъкнаха, но целият свят повтаряше техния глас. Минаваха каруци и колелата им звъняха като камбаните, жиците и вятърът преплитаха звуци на малки камбанки, портичките вече не скърцаха, а пееха. Лика тръгна нагоре по стръмната улица към църквата. Далечната църква вече мълчеше, но мълчанието и беше пълно с нещо красиво и тайнствено, когато поискаше, тя можеше да звъни и да пее, да разнася възторг из въздуха. Пътят до там се стори на  Лика много дълъг и труден, но тя спираше да си почива, сядаше на по-ниските огради и клатеше босите си крака. Дааан – диин, дин, дин, дааан – диин, дин, дин, дааан – диин, дин, дин. Лика запя песента на камбаните и си ги представи като железни чукове, защото нали баба и каза, че те „бият”.  А защо „бият”? Те пеят, звънят, разказват. „Биенето” може да бъде и добро, така се оказва. Лика не стигна до църквата, защото стъпи на стъкло, порязаното краче я заболя, потече ясна  кръв. Тя се учуди, не заплака, притисна раната си с ръка, огледа се и видя край дуварите прясно зеленеещи се треви, поразрови там и намери петожилката. Откъсна няколко листенца и ги притисна към раната на петата си. Баба и беше я привързвала с тази трева, когато  бе наранила ръката си, беше и казала, че трябва да я познава и да я използва, ако има нужда.  Но кръвта не искаше да спре. Тогава детето тръгна обратно, стъпвайки на пръсти с единия крак, капките кръв се превърнаха в червена прекъсната жива нишка и Лика се обръщаше да я гледа. Пристигна в двора и седна на едно трикрако столче там, на плочите. Кръвта образува малка локвичка.

– Що си направила, Лико? Ай, на баба!

Баба и похватно донесе бяла чиста кърпа, избърса крачето с вода и ракия, и макар, че раната и защипа, Лика не охна. Гледаше как бабата първо сложи мехлем и я превързва, как после изчисти кръвта до столчето. После баба и донесе  зелено красиво гърне, извади от там една червена пиперка, сложи я на филийка с хляб и я даде на внучката си. Лика изяде филийката с вкусната маринована пиперка. Искаше още, пиперката и хареса, никога до тогава не бе яла такова нещо, но зеленото гърне беше вече скрито в потайните места на бабиния килер. После Лика получи марципанов бонбон. Тя разбра, че това е заради раната, каза си колко е хубаво да си болен или ранен.

Но тя искаше да отиде до църквата, за да види камбаните и реши да каже на баба си. Не сега, утре, каза баба Велика. Утре крачето ще оздравее и тя ще може да ходи. Но на следващия ден крачето още не бе оздравяло, не оздравя и на по-следващия. Чак след три дни Лика стъпи на петата си спокойно. През тези дни тя все така замираше от възторг, в мига, когато почваха да бият камбаните. Вземаше и куклата си, за да слушат двете, защото искаше куклата да бъде щастлива и да се радва.

– Бабо, ще ида да видя вече камбаните – рече Лика.

– Ех, и аз сакам да дойдам, ама не можам, работа имам. Чекай малко….

Баба Велика обу на крачетата и платненки, да не ходи боса по стъклата и тръните, подаде и десет стотинки. Да ги пусне в джобчето на мантичката и като пристигне в църквата, там да запали свещичка на Света Богородица. Да каже на клисарката баба Добричка на кого е внучка и баба Добричка ще и помогне за всичко – и да запали свещичката, и да види камбаните. А църквата е от тук право нагоре по дългата стръмна улица, там на площадчето, до градската градинка, тя ще я види. А баба Велика наистина работеше по цял ден неспирно – переше, готвеше, биеше масло в едно „бурило”, метеше стаите и двора, наглеждаше кокошките и още много други неща.

Улицата беше пуста и гореща, беше сутрин, но дърветата вече уморено поклащаха живи клони и листа, защото слънцето им изпиваше влагата. Лика им съчувстваше, те нямаше как да се скрият от червения зной, тя радостно спираше под сенките за малко и внимаваше да не стъпи на стъкло, за да не пореже платненките си. Бяха нови и ги обуваше при специални случаи. От една странична уличка изскочиха три момчета, Лика ги познаваше, заедно играеха на кръстовището до дядовата и къща.

Повикаха я да отиде с тях, за да видят още веднъж камилите на дядо Карамфил. Лика вече ги бе видяла веднъж, когато минаха по тяхната улица, така тържествено, достойно бяха въведени камилите в града. Лика се гордееше, че в градчето има камили, такова интересно, възхитително нещо са тези животни, как да не ходиш цял един ден след тях. А сигурно е много хубаво да ги гледаш как пият вода от Дядовата чешма или от каменните корита на голямата чешма до Каваците.

– Имам работа! Вие отивайте, после ще ми разкажете! – каза Лика. И улицата пак опустя. Сигурно всички хора са на работа, а другите деца още не са излезли да играят – така си мислеше момичето.

Продължи нагоре, но се умори по едно време и седна на тротоара под едно дръвче. По стъблото пълзяха мравки и други някакви буболечки, тя ги насочваше да вървят в определена посока с една клечица, но буболечките упорито се връщаха към първоначалния си ход и не искаха да я слушат. Ама че сте инат, каза Лика, това не е хубаво. Инатът е лошо нещо, който е инат, му дърпат ухото и го наказват в ъгъла. Лика се приготви да тръгва, но от една уличка се зададе Шекер Петко, който продаваше захарни петленца през зимата, а през лятото тикаше количка с метален гюм, пълен със сладолед. Пет стотинки малка фунийка, десет стотинка голяма. Лика преглътна и мушна ръката си в джобчето на мантичката, там бяха стотинките за свещичката. Но тя бързо я извади и обърна глава към църквата. Шекер Петко бързо се бе отдалечил нагоре по дългата павирана улица, той беше голям човек и крачките му бяха широки. Лика почака малко, вече не и беше така самотно по тази празна улица, значи минаваха хора от тук, понякога минаваха камиони. Момичето тръгна отново, въздухът беше вече много горещ, сенките се местеха като живи и буболечките се бяха изпокрили под тревите и листата.  Тя не бързаше, камбаните вече бяха звънили веднъж, тя ги беше изслушала току на прага на входната портичка, вирнала глава нагоре, защото там, небето беше изпълнено със звън, с непознат хубав живот и тя искаше да го гледа и да го диша.

Лика спря, защото неочаквано пред нея на няколко крачки се появи лудата Райка. Тази луда беше позната на всички деца, както им бяха познати всички луди в градчето. Децата се пазеха от тях, макар че тези хора не правеха зло, но все пак бяха странни и непредсказуеми. Само лудата Петкана крещеше и викаше, когато я изпуснеха от къщи, разливаше вода по улицата с една кофа на Пулевата чешма и никой тогава не смееше да мине от там. Близките и идваха да я прибират с бой и крясъци и я заключваха вкъщи. Лудата Райка беше възрастна жена, облечена вехто, със забрадка върху прошарената си коса, лицето и беше навъсено, тъмно, имаше два, три щръкнали зъба в устата, винаги носеше пръчка в ръката си и неспирно си говореше нещо, шепнеше и мърмореше: „Ти разбираш ли, разбираш ли, разбираш ли….” И така шепотът се превръщаше в безкрайно шипене. Понякога казваше: „Остави ме, остави ме, остави ме….” пак безкрайно.

Детето зачака лудата да отмине, но Райка не отмина, а седна на оградата десетина метра по-нагоре, точно на същия тротоар. Лика се страхуваше да мине край нея, беше само на пет години, по улицата не минаваха хора, а децата бяха прибрани в дворовете на сянка. Слънцето се издигна  високо, то не грееше и не печеше, а направо жилеше по главата и голите ръце и крака на Лика. Приличаше на огромна страшна оса там, някъде високо и детето не вдигаше глава нагоре. Сенките вече пареха, детето заплака. Но Лика не мърдаше от сянката, където беше застанала, ако се обърне и тръгне обратно, лудата може да тръгне след нея и това и се виждаше  страшно. Отнякъде от оградата тупна нещо меко и пъргаво – едно шарено коте – тръгна към жената, измяука и се отърка о краката и. Лудата размаха пръчката и тръгна след котката, Лика спря да плаче, изчака да се отдалечат двете същества, огледа пак пустата улица и продължи към църквата. А тя се оказа вече много близо. Краката и бяха изпотени в гуменките, плъзгаха се, главата и пламтеше, тя хвана с две ръце косата си, пареше и тежеше на главата и, тази черна коса, вързана в плитка. Лицето и беше зачервено от слънцето, от жегата, която вече се излъчваше от каменните огради и тротоара. Спря за миг на прага на храма и прекрачи в едно хладно и светло пространство. Видя, че има столове и седна, стените се завъртяха наоколо, искаше да легне, миришеше на нещо хубаво и упойващо, тя видя в краката си килимче върху жълти чисти дъски и полегна там. После дойде баба Добричка, даде и да пие вода от една чаша, седна до нея и замилва лицето и главичката и с мокри студени длани. Както на улицата, така и в църквата нямаше никой друг. Лика загледа образите, изписани по стените, иконите, наредени на специални поставки. Бяха тихи, добри, светли лица и я гледаха кротко. Лика поиска свещ, както поръча нейната баба, но не можеше да стигне до високия свещник. Тогава баба Добричка донесе столче и Лика се качи на него и запали свещичката пред лицето на света Богородица. Срещна пред себе си две топли, милващи очи, незнайно защо и стана хубаво, тя се загледа в нежния образ, поиска и се да погали детенцето Иисус в ръцете на Майката, после  слезе от столчето и потърси с поглед камбаните. Нямаше ги.

– Тука нали  има камбани? Къде са те?

Изведнъж Лика видя пред себе си своята баба. Бе дошла, бе вървяла сигурно след нея, носеше в ръцете си забрадка, лека и шарена. Баба Велика върза забрадката на главата и, като прекара краищата отзад на вратлето, под плитката, за да не я пече слънцето и я поведе за ръка.

– Ела, ела, сега ще видиш камбаните!

Двете баби показаха дървените извити стълби, водещи нагоре, детето се изкачи донякъде и погледна. Камбаните висяха над стълбите, една най-голяма, други две една от друга по-малки, езиците им бяха вързани с въжета. Камбаните мълчаха, бяха сериозни и блестящи на слънцето, което пускаше светлината си през странични широки отворени пространства. Те пазеха строго своята радостна тайна. Отгоре имаше пак покрив, а как бяха закрепени те на него, Лика не можеше да види. Тя се изкачи още малко, но пак не можа да ги пипне и така си останаха те в съзнанието и – светещи нависоко; хем близки, хем недостижими и тайнствени като небесни сърца. Лика слезе и двете с баба и тръгнаха обратно към къщи.

– Ти защо дойде, бабо? Аз мога сама.

– Можеш, чедо. Ама дойдох от милост, защото е горещо, да не те удари слънцето, вече мина обед, идва икиндия, много се забави, баба.

Лика държеше баба си за ръката и сега всичко и изглеждаше не така пусто и горещо, не така страшно и самотно. Слънцето, сякаш победено, бавно отпускаше глава  над хълмовете, прибираше едно по едно жилещите си пипала, един весел сиво-златен облак застана пред него и пазеше сянка над бабата и детето. Двете фигурки, момичето и старата жена полека се смаляваха в зноя, като се отдалечаваха бързо под дърветата на дългата наклонена улица.

 

 

Величка Николова