Неделен разказ с … Величка Николова

А Н А

 „Моят човек и днес не се върна” – тази мисъл просветна в главата на Ана и тихо слезе в сърцето й. Застана там до другите подобни мисли.

Светлината в прозореца изстиваше, отдръпнаха се сенките на дългите клони, небето чакаше залезът да повехне като смачкан божур и да обгърне света със здрач.

Излезе вятър и вътре в стаята стана уютно; от тихата пролетна вечер навън идваше слаб шум на новородени листа, на стъпки, прохождащи след зимната скованост, на врати и прозорци – шумът на града по време на млада луна.

Ана, изсъхнала като гъбка, лежеше в леглото срещу прозореца, тихо мърдаше устни. Мария излезе от стаята – не знаеше това молитва ли е, или разговор с човека, когото Ана очакваше от шейсет години. Ана чакаше Коста, Константин.

Ожениха се през 1939 година.

Ана беше на деветнайсет, Костантин – на двайсет и две години. Горяха в пламъка на взаимното чувство, едновременно свенливо и шеметно.

– Завинаги! – гледаше я в очите той. Галеше косите и, раменете, обгърна я да я прибере сякаш в себе си.

– Завинаги! – тя доверчиво потъваше в прегръдката му.

Първо се роди Мария. Две години след нея дойде момченцето Стефан.

Нейните родители се отвърнаха, не я даваха на голия Коста и тя му беше пристанала. „Какво имат, мори, какво имат? Един патарок у двора. Ке умреш от глад, мори!” Мъжът на Ана беше сирак – баща му беше загинал при злополука в каменните кариери преди осем години. От четиринайсетгодишен Коста се бореше сам. Тръгна на работа в мелницата, майка му – сурова и мълчалива жена, беше пасталджийка в тютюневия склад.

Пет години минаха в радостна залисия около раждането на децата, първите им зъбки, първите им крачки. Кръстиха децата заедно на празника „Въведение Богородично”.

1944 година. Есента мобилизираха младите мъже – да гонят до края гърчещия се фашистки враг, който все още хапеше злобно и се бранеше с всички сили.

Коста се обърна на прага:

– Чакай ме. Непременно ще се върна.

– Ще те чакам. – Ана носеше Стефко в ръцете си. Мария се държеше за полата и.

Войната донесе за всички непосилна работа, лишения, страх, глад и смърт. Ядяха предимно качамак, Коста  им беше донесъл два чувала царевично брашно. Когато брашното свърши, свекървата се примоли на собственика на мелницата да дава по малко брашно – да не гладуват децата, но пестяха и това брашно, пък  и не можеше да им дава вечно. Беряха от нивите тученица, млад щир, киселец, гъби, малини – лете полето беше щедро, отваряше шепите си и поднасяше сладки треви и плодове. Зимите бяха студени и страшни с глада и унизителната просия.

Свекървата Мариула плетеше на хората чорапи и фанели, да допълни нещо към заплатата си, Ана не я вземаха на работа, пасталджийките бяха много, работата – малко. Мариула плетеше вечер и мълчеше като пълна догоре запечатана бутилка, мрачна и тежка в своята вдовишка мъка.

В стаята, където Ана спеше с децата си, бяха подредени снимки на стената: тя и Коста като младоженци (сватба не правиха), децата, двете заедно, с моряшки костюмчета, с ококорени очета, стиснали цветенца в ръце.

Ана говореше на децата:

– Ще си дойде татко и ще види колко сте пораснали. Ще каже: „Ама това моите деца ли са? Колко са хубави и послушни!”

Децата още помнеха баща си. По-ясен спомен имаше Мария – как татко я вдигал на ръце и я носел на раменете си, какви мустаци имал, как и носел бонбонки.

Децата не бяха успели да пораснат много, когато им донесоха телеграма: „Константин Дарков загина в боя при Драва.”

Ана дълго чете телеграмата и дълго мълча, не можеше да осъзнае нещастието, не можеше да го приеме, нямаше сълзи в сърцето и, нямаше нищо. Трябваше време, за да усети удара, зашеметяването дойде по-късно. Тогава заплака тихо, мъчително, жално, сълзите и капеха върху жилетката, по пода, по ръцете и. Изведнъж помръкна, остаря за минути. Децата играеха в един ъгъл с малкото си играчки и с едно бяло коте. Отиде при тях, гушна ги и ги залюля, сълзите и потекоха навътре, право в сърцето, там, където беше Коста, където беше чувството към него, но не можаха да го напълнят. Не искаше децата да видят сълзите и.  

Вечерта се върна свекървата, прочете телеграмата, вдигна престилката към лицето си и излезе навън. Плачеше и хълцаше, бършеше едрото си лице и обикаляше двора, без да знае къде върви. Комшийките я видяха през оградата и дойдоха. И те имаха синове на фронта. Спуснаха се да утешават Мариула.

Ана излезе от къщата, скръстила ръце, вдигнала брадичка. Едната комшийка – Дела, изправи глава срещу нея с насълзени очи:

– Анке, голяма мъка, леля! Що гледаш тъй? Че поплачи де, поплачи! Маро, Анка се слиса! Маро, чуваш ли, ма?

Дела и Мара, и другата – Тина, затихнаха за миг.

– Какво плачете? Той ще се върне… Жив е Коста. Не може да е убит, той ми обеща да се върне! Майко, влизай вътре!

Но Мариула пак залюшка глава, стисна устни, замуча, застена в отчаяние. Тина донесе вода, намокри лицето и, взе да разтрива ръцете и, вече изкривени в неврастеничен гърч. Децата бяха изскочили на прага.

Деля се обърна към Ана:

– Върви, прибери децата, виж ги как гледат, да не се уплашат.

Ана влезе. Нахрани децата, приспа ги. Седна на своето легло и загледа в притъмнялата градина през прозореца. Какво да прави? Тази телеграма може да лъже, да е заблуда, може да е някаква грешка, да е сгрешен адресът или името на убития. Беше чувала, че имало случаи, когато семейството получава телеграма, че е убит, пък той се връща след войната само ранен. Ами Коста може да е жив! Защо да го оплаква, да губи сили и надежда, да плаши децата?

В душата и светеше споменът: „Завинаги! Завинаги!”

Не, той няма да се даде да го убият! Той знае, че тя ще го чака. Завинаги.

Ана не сложи черно. Не отговаряше на въпросите, и така беше ясно – той ще се върне, а тя го чака. Какво общо има тук черното?

Свекърва и се разболя – от мъка сигурно. Не можеше да работи. Остана вкъщи да гледа децата и да готви. Ана тръгна на работа на нейното място. По едно време вместо пари, взеха да плащат на хората с продукти: няколко стръка праз или два-три килограма просо. И това беше нещо. Децата растяха мършави, все гладни и плачливи. Войната свърши, но бедността остана, всеки се спасяваше някак си.

Мариула садеше в градината зеленчуци, завъди няколко кокошки, за да има яйца за децата. Ана вечер плетеше, вместо нея, чорапи и блузи за хората. Минаваха дните. Идваха снегове и дъждове, идваха слънца и ветрове. Коста го нямаше.

Живите войници отдавна се бяха върнали от фронта. Никой не каза нищо за Коста, не знаеха, вдигаха рамене. Няколко пъти през тъмните жарки летни нощи Ана и свекърва и чуваха да се тропа тихичко на прозорците. Тогава запалваха лампите, свекървата излизаше навън с машата и се чуваше как се отдалечават забързани стъпки из градината. Един ден Мариула с навъсено и мрачно лице каза:

– Снахо, или слагай черно, или се махай при майка си! Каквото искаш прави, но срамота е да идват вечер да ни тропат на джама. И аз съм вдовица от млада, ама такъв срам не помня.

Ана одра бялото си лице с нокти, преви тънкото си нежно тяло, сложи черна забрадка, боядиса дрехите си с черна боя и не вдигаше очи да погледне никого. Взе кученце от едни роднина, пусна го по двора, животното растеше зло и вярно, тъкмо каквото трябваше. Ядеше само от нейната ръка.

Една есенна  вечер дойде вуйчо Дамян, брат на майка и, порадва децата, подаде им по една бучка захар и каза:

– Анке, сама си вече толкоз време. Децата имат нужда от грижи, от баща. Ей, на! На училище тръгнаха. Вземи да се ожениш. Пък и не е хубаво да стоиш така и да те оглеждат мъжете. Какво ще кажеш?

Свекървата вдигна престилка към лицето си и излезе навън. Ана мълчеше, навела упорито глава, като кобилка пред пропаст.

– Анке, излязъл ти е хубав късмет – един добър човек, вдовец с едно дете, по-голям е от тебе десетина години. Има имот, къща, двор. Казах на майка ти и татко ти, те одобряват.

Ана заговори тихо и ядно, сякаш мразеше вуйчо си и човека който го пращаше и светна с мрачни очи:

– Добре, вуйчо, да се оженя. Ами, ако Коста се върне? Какво ще отговарям аз тогава? Как ще го посрещна? С какви очи ще го гледам?  Кажи ми ти това! А майка и татко до сега с нищо не са ми помогнали, не ми трябва тяхното одобрение.

Вуйчото замълча, затърси из джобовете цигарите си, понечи да запали, но погледна притихналите деца и се отказа.

– Права си, Анке. Ама помисли за децата! Ще трябват пари да ги обличаш, да ги храниш, да ги изучиш. Човекът ще им бъде добър баща.

– Те имат един баща! За храна и дрехи – все ще се оправим с мама, а пък учение не им трябва много. Да станат добри хора, това е най-важното. Господ ще ни помогне.

– Така ли да отговоря на човека, Анке?

– Така.

Ана си спомни, че когато беше ученичка, водеха класовете в църквата на литургия, попът ги благославяше и ги поръсваше със светена вода. Децата се кръстеха пред иконите и казваха кратки молитви.  Сега знаеше, че това вече не се прави. Сега вече уволняваха от работа този, който ходи на църква и го видят да се кръсти и моли.

Един ден тя влезе в малката църква „Свети Илия”, помоли свещеника, отец Генчо, да и продаде един молитвеник и една малка икона на Пресвета Богородица. Отецът се зарадва да я види, сега малко хора влизаха при него, спомни си, че беше ги венчавал с Коста, че беше кръстил децата им. Не взе пари за молитвеника и иконата. Благослови я, каза, че ще се моли за нея и ще моли Бог да покаже по някакъв начин, дали Коста е жив. Тя си тръгна с надежда, с радост в сърцето. Отдавна не беше я спохождало такова чувство – мир и радост.

 От църквата тя отиде при майка си и баща си. Хубава къща имаха, широка, а дворът беше просторен, с чардак, с извита лозница над каменната настилка. Ана си спомни моминските си години, безгрижната си младост, спомни си как по мръкнало Коста я изпращаше до портата. Кога беше това? Всичко и напомняше за Коста. 

Ана влезе при своите родители и преклони глава в поклон.

– Прошка искам,– рече тя. – Не мога да живея така, като че ли сме си чужди. Вие сте ме родили, сега имате внуци. Елате да ги видите!

Майка и заплака, обърна глава към баща и. Той мълчаливо подаде ръка и Ана я целуна. После се прегърнаха с майка си. Край. Сега по-лесно ще се бори с нещастието, с мислите си, сега една грижа и една рана по-малко.

На другия ден старите дойдоха с пълни торби. И те нямаха много в тези гладни години, но все имаха нещо. Ана не знаеше, че баща и има бели пари за черни дни. За миналото не отвориха дума.

 Комшиите, пък и всички в градчето вече говореха, че тя отказва да повтори, да приеме мъж в леглото си. Ана обичаше самотата си, понякога се вглеждаше в нещо и дълго не откъсваше очи, защото в душата и беше гласът на Коста, очите му, ръцете му. Вечер го усещаше до себе си, възглавницата му носеше отпечатък от главата му, лицето му беше до нейното винаги, всяка нощ. Тя мислеше, че където и да беше той сега, вижда и чува само нея, децата им, тяхната стая, целия дом. Ами ако наистина е убит? Не, такава мисъл не бива да се задържа в главата и, това просто е невъзможно! Дори и да е така, там, някъде, отвъд, той мисли само за нея, така казваха сънищата и. Но тя чакаше и вярваше и това очакване и тази вяра бяха по-силни от нея, те даваха живот на душата и, те я ръководеха. Дори очакваният, жадуваният човек да не заслужава такава вярност, този, който чака, просто не може да обича по друг начин, не може да живее иначе.

Децата на Ана пораснаха. Стефан взе да не я слуша, вършеше бели – детски, беззлобни, понякога наивни и смешни. Ана се караше:

– Като дойде баща ти, ще видиш ти! Какво ще му кажа за тебе? „Стефко не ме слуша”. А ти какво ще отговориш?

И Стефан се укротяваше за известно време.

На Мария Ана казваше:

– Вече си голямо момиче, ето, помагаш вкъщи. Ще внимаваш с момчетата, пази се, пази си името, пази си честта! Какво ще отговаряме и двете пред баща ти?

По едно време Ана получи писмо. Беше изпратила запитване и молба – хубаво да проверят дали Константин Дарков е убит. Получи отговор: „Безследно изчезнал”.

Тя не знаеше дали да се радва, или да изгуби надеждата си – значи, не е сигурно, че е убит. Може да е в плен или е заминал някъде, но ще се върне. Ана избра надеждата, по-бодро изправи тялото си, затопли погледа, гласът звънеше, движенията станаха по-сигурни. И пак се занизаха дни….

Мария беше вече голяма девойка. Шиеха чеиз за зестра: чаршафи, карета, одеяло изтъкаха. С оскъдните си средства Ана събираше по нещо за дъщерята. Тя гладуваше, но за децата винаги имаше.

– Като си дойде татко ти, ще купим още хубави неща – говореше тя на Мария.

– Стига, мамо! Татко няма да се върне, – отвърна Мария. – А мен Кирил ще ме вземе и без зестра.

Ана се обърка. Така, значи! Никой вече не вярва, че той ще си дойде, сигурно и се присмиват, сигурно я съжаляват, сякаш е някаква смахната като лудата Райка, дето ходеше из града и си приказваше сама, разчорлена, неприбрана. И тя повече не спомена нищо за Коста. Но в себе си всяка вечер отбелязваше: „Коста не си дойде и днес.”

През дългите самотни вечери се молеше пред иконата на Божията Майка: „Майчице Богородице, нека дочакам Коста. Нека го видя пак, пък тогава да умра”.

Свекърва и, старата Мариула умря, както си седеше, подпряна в леглото, с отворени очи. Ана затвори очите и, подреди я, извика съседките, прати за отец Генчо. Погребаха я до мъжа и – дядо Дарко. След шест месеца Мария се омъжи и заживя в къщата на мъжа си.

Стефан го взеха войник.

– Омъжи се, Ано, още си млада! Сама ли ще кукуваш, идват стари години? – говореха и жените от махалата.

– Ами, ако си дойде Коста? Какво ще отговарям?

Ана взе майка си при себе си. Баща и почина от тежък инсулт. Не напусна къщата на мъжа си, това беше домът на Коста, тука беше нейното място, тука трябваше да го дочака. Пак работеше на тютюна, през лятото на полето, зиме в склада редеше пастал, вечер се връщаше сгърбена, уморена. Хапваше нещо и лягаше с лице към стената – да си почине. След един час ставаше и започваше къщната работа. На майка си оставяше само готвенето. Понякога идваше Мария да ги види, разказваше за децата си, за хубаво и лошо. Само за баща си не говореше. Ана я гледаше с очакване, по някое време казваше: „Като си дойде баща ти, ще му разкажеш”. Мария скачаше начаса и с тихи сълзи си тръгваше, жалеше баща си, жалеше майка си. „Каква мъка, Боже, каква мъка!” Стефан пишеше рядко. Те, двете с Мария и с мъжа на Мария, Кирил, отидоха на клетвата му. Там се снимаха и сега тя гледаше снимките на всичките си хора, наредени в кухнята.

После почина майка и. Ана остана сама.

Вече никой не и подхвърли нищо за женитба, никой не я закачи за самотния и живот. Ана работеше и се отбиваше понякога да види децата на Мария, да ги порадва.

Върна се Стефан и започна работа в държавната мелница, както някога баща му. Вече не беше сама. Вече не споменаваше името на Коста. Казваше „моят човек.”

Остаряваше. Гледаше децата на Стефан, чистеше, переше, готвеше.

Отдавна не работеше в тютюневия склад. Дадоха и пенсия. Радваше се на внуците – три на брой. Кръстиха едно момиченце на нея. Подновиха и името на Константин.

Ана показваше на децата своите снимки, сочеше Коста. Това е дядо ви. А къде е сега той? – питаха децата. Къде ли?

Ами, пътува насам, идва.

Всичко беше просто и хубаво. Той идва, пътува, но пътят е дълъг. Война е това. А войната е трудна работа. Войната винаги я печелят добрите, храбри и търпеливи войници. А нейното сърце беше останало там, при войната, където беше и Коста.

Сега вече, на осемдесет и пет години, тя боледуваше от дълго време и мислеше за смъртта. Молеше се на Господ – да и прости греховете.

Не си дойде нейният човек, не удържа на думата си: „завинаги”.

Остави я сама да го чака, но нищо, тя е благодарна. Хубав живот беше, радостно и беше да го чака, леко и чисто беше сърцето и.

Ана гледаше през прозореца към розовеещото вечерно небе и се молеше. Унесе се в лек  сън.

Висока фигура влезе в стаята и се приближи до леглото.

– Коста?!

– Ела, Ане, – каза Коста, – ела! Дойдох за теб. Върнах се да те взема. Сега ще бъдем заедно завинаги.

Той я вдигна на ръце, тя се облегна на рамото му. И тръгнаха заедно навън, нагоре към небето, където тиха и нежна, светлееше луната. Около тях сияеха въздушни прашинки, светли точици радостно плуваха и ги обгръщаха с пролетен облак.

 След около час в стаята влезе Мария. Видя угасналия поглед на майка си, видя усмивката на устните, светлото лице. И разбра.

Беше го дочакала.

 

 

Величка Николова

        Април 2019