Лицата на Ямбол: Светлозар Желев

Светлозар Желев е активист в областта на съвременната литература и книгоиздаване.

Роден е през 1974 г. в Ямбол. Завършва математическа гимназия. Следва история в Софийския университет и корпоративен мениджмънт в Оупън юнивърсити, Лондон.

Съучредител е на фондация „Елизабет Костова“ и главен редактор на първите 6 броя на сп. „Гранта“ – България.

Светлозар Желев е работил в издателствата „Сиела“ и „Колибри“ – в първото за 15 години, от които 9 е главен редактор.

Член на Управителния съвет на Фондация „Програма Достъп до информация“ (декември 2006 – март 2013). както и на Обществения съвет към министъра на културата на Република България (от 2014).

Член на Обществения съвет на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (от декември 2017).

От създаването му през 2015 г. до октомври 2016 г. е директор на Националния център за книгата към.

От лятото на 2017 г. е участник в създаването и редактор на отдел „Литература“ в списанието за изкуство и култура „Артизанин“.

От февруари 2018 г. до лятото на 2019 г. работи в БНТ. От септември 2018 г. е водещ на рубриката „Литературен гид“ в рамките на предаването „Библиотеката“ по БНТ.

-Здравей! Какво видя днес в огледалото?

– Здравейте! И благодаря за поканата! Днес в огледалото видях едно поуморено и поостаряло дете, което все още не позволява бръчките, оредялата коса и сенките под очите да угасят онзи блясък и желание за откривателство, които ми позволяват да продължавам да търся, да се развивам и да печеля колкото може повече мигове щастие в ежедневната и нескончаема борба с битието.

– Суетен ли си?

– Не съм. Едно от малкото неща, които харесвам в себе си. Никога не ми е било приоритет начина, по който изглеждам. В книгата ми „За бавното живеене и насладата от живота” съм споделил един текст за това: „Удоволствието да си си бил винаги дебел. Виждаш връстниците си да се гърчат в притеснение и стрес от бирените коремчета, увисването на кожата, завяхването, бръчките, стриите, болежките, все по-болезнения махмурлук, трудното възстановяване, задъхването, страха от остаряването и промените

в тялото, които то носи. Ядат здравословно, чия, годжи бери, броят калории, ходят на фитнес, не смеят да хапнат нещо сладко, мазно, вкусно, изкушаващо, носещо наслада и удоволствие. Чаша бяло вино, зелена салата с киноа, още само 20 калории от нещо, 2 часа потене във фитнеса. Страхът от промяната. А ти винаги си бил с наднормено тегло, при теб възрастта не носи драмата на промяната, високото кръвно си е стар приятел, но пък знаеш какво е удоволствието, знаеш как да си го причиниш, как да се насладиш на живота. Късно е вече да ти пука, взел си достатъчно от всичко, не те е страх от някой килограм повече, приемаш спокойно възрастта, тя е резонното продължение на всичко. От време на време си мислиш и за смъртта, виждал си я, знаеш, че е част от живота, готов си да я приемеш, само болката те притеснява. Да си бил грозен и комплексиран от външния си вид цял живот, те учи на много неща. Да понасяш много злоба и обиди, да свикнеш да живееш със себе си, да познаваш всяка омразна гънка по тялото си, привикнал си, знаеш, че не можеш да го победиш. Опитвал си, борил си се, ограничавал си се, диети, пости, фитнес, колело, йога, но знаеш, вече е част от теб, че битката е загубена още с раждането ти, предразположението към напълняване, проблем с обмяната, преддиабетен синдром, генетично обременяване, лакомия, кулинарията, обичта към храната, доброто питие с приятели, към всичко сладко. Всичко се съчетава, всичко е свързано. Знаеш, че жените, които харесваш,

въобще не те възприемат като мъж, за тях си само приятел, свикнал си и с това, останало ти е само вечното желание за близост, прегръдка, докосване, топлина и нежност. Споделянето и доверието на красива жена те възбуждат почти като голотата ѝ. Да си дебел, е рана, проклятие, болка, обида. То може да те направи зъл, дълбоко комплексиран себичен и егоцентричен саможивец и мизантроп, но може да те направи и добър, чувствителен, емпатичен, предразполагащ, мил, нежен и търсещ човешкото, знанието и реализацията в обществото човек. Всеки избира как да живее, най-трудно се живее със себе си, но се опитвам, усещам рационален напредък, имам още какво да преборя, да намеря баланс и хармония. И все пак всяка стъпка е победа за смисъла в

живота ми.“

–Къде искаш да си сега?

-Отново ще си позволя да използвам един мой текст от „За бавното живеене и насладата от живота”: „Обичам да бъда на местата, които обичам. С хората, които обичам. От верандата на Диаманти в Созопол, през Цветето от златна хартия в Брюксел, The Cove в Лондон, парка Гюел в Барселона, в Маре в Париж, терасата на Архондиса в Алики, Тасос, в Петното в Пловдив, Кубо във Варна, пиаца Навона в Рим, под чинара в центъра на Магерица в Пелеон, Гърция, в Червения рак на пристанището в Рейкявик, в Казимьеж в Краков, до езерото в Сентръл парк, Ню Йорк, на Махата в Ямбол, При братята в Ковачевица, в Брашов, В ресторантчета на хълма Буда в Будапеща, У Мали медо и Спанк в Загреб, на Калемегдан и в Поветарац в Белград, Мама’с гардън в Антверпен, в Боженци, по Тверска в Москва, на малкия плаж ограден от отвесни скали до Кале във Франция, Роял майл в Единбург, в Профитис Елиас на Самотраки, Синята Лагуна в Исландия, в Бегинажа в Брюж, на езерото Ури в Швейцария, на плажа в Ко Чанг в Тайланд, по уличките на стария Стокхолм, замъкът Бран в Трансилвания, Биър академи в Гент, в бирариите на Заксенхаузен във Франкфурт, водопадите на Рейн, езерото Керкини, Местността Казани по Дунава в Сърбия, площадчето в Буйе, и това в Гросжан, Истрия, Хърватия, У Чернехо вола и У Каличу в Прага… Толкова много спомени, места, и любими хора. Сърцето ми е там, с тях, винаги.”

– Какво те вдъхновява?

-Всичко. Всяко нещо, всеки миг, всеки аромат, цвете, котките пред блока, излегнали се на нагорещения капак на някоя кола в летен ден, лунната пътека, да сготвим и споделим храна с приятели, разпиляната коса на жена ми по възглавницата сутрин, първите лъчи на слънцето, песента на птиците, катеричките, които живеят в градинката зад блока и полета им между клоните, цъфтежа на дърветата, стичащите се капки влага по чашата ми с узо, прегръдката с приятел, блясъка в очите на човек, който обичам, работата ми, книгите, морето, планината, бавната лежерност на голяма река и ромона на подскачащ по камъните поток, смехът на дете, спомените и мечтите. Земята, небето, морето и звездите.

– Какво те кара да се усмихваш?

-Непосилната лекота на битието.

– С какво не се разделяш?

-С цялото натрупано през годините богатство от емоции, чувства, спомени, прочетени книги, знание, срещи, приятелства и предателства, болки и радости, щастие и тъга, успехи и разочарования. Те ме изпълват със смисъл и съдържание.

– Последната книга, която те грабна?

-Разказите на Елена Алексиева „Прекъсването на Самсара”, една от най-любимите ми съвременни писателки, не само сред българските, „Тъмната гора” на Лиу Цъсин, втората книга от трилогията „Земното минало”, най-добрата фантастика през последните 20 години, „Мисия Туран” на Алек Попов, прекрасна сатира на някои от най-негативните тенденции в съвременното ни общество. Това само три от последната седмица, прочетени паралелно. Горещо препоръчвам.

– По-емоционален или по-рационален?

-По-емоционален. При все, че съм член на световната организация МЕНСА, където логиката е всичко, и съм завършил Математическата гимназия, винаги емоциите са били движещи в живота ми. Но борбата на разума с тях е неотделима част от мен.

– За какво не ти стига времето?

-За близките ми. Пак ще цитирам мои текст от „За бавното живеене и насладата от живота”: „На близките, на тези които ни обичат, причиняваме най-много болка, позволяваме си каквато си поискаме и никога не ги поставяме на приоритетното място в живота ни, което им се полага. С изключение само на децата, може би. В търсене и борба да спечелим още някой, който да ни харесва, да се доказваме в работата си, пред шефове, колеги и служители, пред далечни познати, и хора, с които едва се знаем, ние пропускаме смисъла, а той е да направим нас самите и най-близките ни щастливи. Толкова много пошлост има в това надбягване за още малко обич, или харесване, или уважение, или дори една усмивка в животите ни, и то задължително от не толкова близки хора. Щом е ново значи е хубаво, колко приятели сме загубили във фалшивата сигурност, че са вечно наши и преследването за тяхна сметка на нови емоции. Знаем го, и пак го правим. Мразя тази човешка черта, боли ме за глупостите, които аз самия съм натворил през годините. И за болките, които са ми причинили, разбира се. Фейсбук е една еманация на тази надпревара, с всичко което правим тук. Но не това е най-важното, а отчуждението, пренасищането, изтъркването, прегарянето, незадоволеността, празнотата и пустотата, депресиите, стреса, безчовечността и бездушието на днешния ден. Книгите, или срещите с приятели, или пътуванията са спасението, бягството към себе си и истинския смисъл и насладата от живеенето? Мисля, че е така. Приятели, липсвате ми, хайде да отидем някъде.

Всяка година го искам.”

– Какво би променил около себе си?

-Бих променил нагласта към политиката и отношениета към България на колкото може повече хора.Ето каква България бих искал да имаме, в един текст от книгата ми „България за напреднали”: „Моята България не е оградена от стени и свински опашки. Моята България цени помощта от другите, но не се прекланя, не благоговее и не жертва независимостта и свободата си. Моята България се защитава само когато я нападнат, признава чуждата територия и култура, уважава религията, расата и бита на другите. Моята България помни славно минало, предателства, победи и загуби, подтисничество, злини, възходи и спадове, но знае, че те са само в миналото, а в днешния ден полагаме основите на бъдещето. Моята България прощава, разбира, приютява, споделя, помага, обича децата си, и всички нуждаещи се, са нейни деца. В моята България всички хора са равни, пред Бог и закон, пред хората и държавата. Моята България са хората, които истински милеят за нея, не пред камерите с байрак в ръка, на стената си или на балкона, не татуиралите си Ботев и Левски, не тези, за които да си българин означава да мразиш някого. Моята България са чистите езера и реки, обвитите с гори и облаци планини, полетата натежали от плод. Моята България са хората, които обичам, родителите и дедите ми, децата и всеки носещ я в сърцето си, роден тук, но живеещ другаде, или роден другаде, но живеещ тук, или просто всеки, който я тачи и милее. Моята България е силата да живея и този ден. Това е моята България. Тази, която е в сърцето, ума и мислите ми, в делата, и в постъпките, моята родина.”

– Най-голямото ти изкушение е …

-Пътуването.

– Мечтаеш за …

-Околосветско пътешествие.

– По душа си…

-По душа съм пристрастèн. Пристрастèн съм към книгите, музиката, приятелите, пътуването, към промяната, различността, пресичането на граници, към красотата, жените, жените, удоволствията, пиенето, яденето, емпатията, човечността, добротата, справедливостта, към истината, директността, искреността, обичта, към прегръдките, целувката, докосването, към лекотата на битието, мечтите, уважението, към историята, фантастиката, реалността, ежедневните малки радости, към погледа на човек, които ме обича и цени, към ръката на приятел, подадена в нужда, към зимата, пролетта, есента и лятото, към спомените от миналото и възможното бъдеще, към морето, към островите, към фаровете, към планините, към луната и слънцето, към звездите и облаците, към синьото и черното, към Барселона и Лондон, към Белгия и Шотландия, към Тасос и Самотраки, към откривателството, към мъдростта в думите, към страниците, към бавното живеене и бързата реализация, към всеки нов ден и всяка споделена нощ, към живота и смъртта.

– Трите думи, които те описват са …

-Светлозар Танев Желев

– Книгата е …

-Ето това:

когато чета Мартин, Сернуда, Росалес

виждам живота си, мислите

чувствата и емоциите

преглъщам думите и капките кръв

които самия аз бих изплюл

разкъсват самата ми същност отвътре

и най-съкровеното ми

се отпечатва по редовете,