Интересно и малко известно: Правда твоя си ищи

 

Мария Качулева

Тези думи принадлежат на Съби Попович ,български революционер и борец за афтокефална Българска Православна Църква,по-известен ни с псевдонима си Георги Ст.Раковски.В средата на ІХ век България вече е една  могъща държава на Балканския полуостров, но ѝ липсва международен авторитет по отношение на другите европейски държави и е считана за варварска,страна на езичници. Княз Борис І правилно преценява необходимостта от лансирането на младата балканска държава към духовната и материална култура на Римската империя или Византия,обединени от общата религиозна основа – християнството.Светата Христова Църква вече е преживяла голямото си разцепление след Първия Вселенски Събор в Никея през 325 г. и двете  Църкви- Западната и Източната, водят постоянна битка за завладяване на нови територии  с всички средства.Върху Борис I е оказван постоянен политически натиск и от двете крила – католицизма и православието,но в крайна сметка печели Византия. Покръстването е само следствие от започналата християнизация, като особено значение за това  има Посланието от 864 – 865 г. на патриарх Фотий Византийски до княз Борис,в което личи неговият  стремеж да разкрие пред българския владетел идейните корени на християнството и неговата философска същност.По това време княз Борис I, известява папа Николай I, че в България има християни от разни места, които своеволно разправят много и различни неща. Дори се появяват и арабски проповедници, които предлагат на владетеля да разпространяват исляма. И прекъсва контактите си с Римо-Католическата Църква.България е християнска държава,но от източен обред и свързана с Византия.

            Нейната история започва с покръстването ни през 864 г.,когато на Престола е  княз Борис І и преминава през бурни периоди,в които се лута между католицизма и православието.

 

Княз Борис-Михаил прави първия опит България да се присъедини към Запада като пълноправна католическа държава. Геостратегическото й положение винаги е било онази примамлива точка,в която се пресичат политически,административни и религиозни интереси на Запада и Изтока.Тази тиха битка за надмощие продължава и до днес и обезличава страната ни исторически и духовно.

           Въпреки че след събора от 869-870 г. България се завръща в лоното на източната църква (вече със свой архиепископ), контактите с Римската църква се запазват и при царете Симеон Велики  (893-927),Петър І (927-969)  и Самуил (997-1014). Според презвитер Козма Рим често е посещаван  от български монаси. Дори в „Българския апокрифен летопис” (краят на ХІ – първата половина на ХІІ в.) се твърди, че цар Петър бил починал в Рим – една легенда, която отразява тези трайни връзки.

          Втори опит България да бъде присъединена към Католическа Европа е направен през 1054 г. Патриарх на Византия е Михаил Керуларий,а  престола в Рим заема Папа Лъв ІХ. С поръка да осигури подкрепа срещу враговете на Рим към Цариград тръгва папският легат кардинал Хумберт Силвакандида,но попада  в центъра на голям скандал.

           По това време България  от 34 години е под византийско духовно робство, българското патриархшеско седалище в Охрид е узурпирано от византийския  Архиепископ Лъв.Кардинал Силвакандида е въвлечен в спор с византийски богослови,арестуван и заворен в крепостта. Междувременно Папа Лъв ІХ умира и новият Папа,който е още по-краен в отношението си към Византийската Патриаршия,заплашва Византийския Патриарх с нов кръстоносен поход. Попаднал между гражданските вълнения в Цариград и спора с българите,които си искат връщането на Архиерейството в Охрид,Византийският Василевс освобождава от затвора Кардинал Силвакандида, който вместо да се върне в Рим тръгва направо към Охрид,за да подкрепи  българите в тяхното намерение да си върнат правото български Архиепископ да заеме престола там.И скандалът се задълбочава още повече. Защитата на българските  претенции от Римо-Католическата Църква е отчетена като заплаха за Византийското религиозно господство и Патриархът анафоресва (проклина с отлъчване) Римо-Католическата Църква. На свой ред и Папата  извършва същия публичен акт по време на литургия.Така се стига до схизма (разкол,канонично разделение) между Източната и Западната Христова Църква,която продължава 911 години. Едва след Втория Вселенски Ватикански Събор свикан от Папа Йоан ХХІІІ със сериозни дипломатически усилия, на 7 декември 1965 г. на едновременно отслужени литургии в Цариград и Рим Патриарх Атинагор І и Папа  Павел VІ в синхрон обявяват,че актовете на взаимното анафоресване и схизмата са премахнати завинаги.

         Въпреки тежката почти хилядолетна схизма между двата клона на Светата Христова Църква дипломатическите усилия България да бъде приобщена към Европейските Католически държави никога не е спирала. Видни исторически личности са прегръщали идеята България да бъде по-близко до сърцевината на Европа,но всички те са смятали,че по-безопасният и по- сигурен път към това е приемането ни в Католическата общност.

         Третият опит България да влезе в голямото католическо семейство на Европа прави цар Калоян. Въпреки едрия си ръст и младостта си, Цар Калоян (1197-1207) не бил в перфектно здраве, категорични са учените днес. През годините той преживява убийствата на двамата си по-големи братя, прекарва години във византийски плен, участва в много битки и дори е раняван сериозно по време на сражения,но въпреки това с достойнство носи короната на Първото Българско Царство и се опитва да наложи страната си като значителна сила в общоевропейското пространство и католическия свят. За владетеля не е приемливо България, едната от трите „Велики сили” в тогавашна Европа, да бъде духовно подчинена на някого, особено на стария си противник Византия. Търсейки път за придобиване на собствена самостоятелна (автокефална) църква, България започва оживени преговори с Рим.Те са отразени в „Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите” и в преписката с папите Адриан ІІ (867-872) и Йоан VІІІ (872-882).И разбираме от тях,че  Римо-Католическата Църква е готова да  приеме унията предложена от Калоян.

           Първото писмо на Папа Инокентий III до него е написано в края на 1199 г. С него започва усилена кореспонденция между българския владетел и папата, която продължава няколко години.В резултат на това е сключена църковна уния (присъединяване) известна като Калояновата уния.Папата провъзгласява Калоян за крал и му подарява златна корона и скиптър,а Калоян признава върховенството на Католическата Църква. Папа Инокентий ІІІ е принуден  да признае с палиум (знак за пълномощията на всеки духовен сан) всички български архиепископи, епископи,свещеници и да даде съгласие Българската Църква да има самостоятелно избран духовен глава,пряко подчинен на краля.С този акт всички български епископии стават диоцез на Римо-Католическата Църква.Благодарение на цар Калоян,Българската Църква прави първата крачка към статута си на държавна религия по примера на Англиканската Църква.Убийството на бъдещия крал Калоян-Иваница случило се през 1207 г. и преди да бъдат подписани официалните документи за унията прекъсва намеренията на Римо-Католическата Църква за приобщаване на България към католическия свят. А през 1235 год. на Всеправославния събор в Лампсак,вече при царуването на Иван-Асен ІІ, унията е разтурена. Но стремежът да ръде възстановена изобщо не дава нито миг спокойствие на Светия престол и се превръща във фикс идея за всеки,който го заема в периода 1235 – 1861 год.,когато са били правени  няколко опита, най- сериозният от които  е през ХІХ век.

Но с една нота още през 1849 г. френското правителство,преследвайки личните си цели на една от най-католическите страни в света, предложило на Високата порта да отдели Българската православна  църква в самостоятелна патриаршия. По същото време френският посланик в Цариград дори поискал от султана да освободи заточените български религиозни водачи Неофит Бозвели и Иларион Макариополски.

          По време на понтификата на Папа  Пий ІХ Ватиканът  изпада в тежко положение. Реформацията е преобърнала католическа Германия в протестантска.Във Франция хугеноти и католици се избиват взаимно без пощада.Калвинистите в Нидерландия бягат през Атлантика,за да намерят своя нов дом по бреговете на двете Америка.А в нашата дълбока Ориенталска провинция Петко Р. Славейков – български поет, публицист, издател,общественик и борец за църковна независимост – отвлича съвсем по гангстерски папския архиепископ за Русия.Факт,известен много слабо дори и на специалистите по история на българската литература. В този несигурен свят от жизнено важно значение е Светата Католическа Апостолическа Църква да набере нова „членска маса“.И Папа Пий ІХ обръща с надежда взор към България отново.Този път изпраща монаси от ордена на „Св.Лазар“ да придумат видни български общественици и интелектуалци да подкрепят възкръсналата идея за уния.

            Монасите под прикритие на Пий ІХ започват своята мисия от квартала „Фенер“ в Цариград където попадат на един горещ патриот – Драган Цанков и разбират,че той мрази всичко гръцко и фанариотско.Поканен за учител в лазаристката мисия „Сен Бьоноа“ в Цариград бързо е убеден да приеме католицизма и една много внушителна субсидия,за да издава вестник „България“,който превръща в удобен рупор за пропагандиране на католицизма.

„Само Папата ще ни реши проблемите!Ще се отървем от фанариотите,няма да плащаме данъци на чорбаджиите,ще станем  европейци“ – проповядва той.Познати, традиционни за нашето липсващо ни европейско самочувствие лозунги,които и до днес ни внушават,че ние не сме най-старото коренно население на Европа,а пришълци,които трябва да бъдат превъзпитани в някакви химерични евроценности.

 

Защитниците на православието  начело на които са Георги Ст. Раковски и Петко Р.Славейков обругават Драган Цанков,наричат вестника му „Латиния“ и се опитват да компроментират мисията на монасите лазаристи. Въпреки това обаче идеята за уния с Католическата Църква бързо набира поддръжници.И на 18 декември 1860 г. под проливен дъжд около 200 българи облечени в носии, с хоругви и съпроводени от звуците на гайда и тъпан,предвождани от Драган Цанков и д-р Георги Миркович изминават неголямото разстояние от Балкапан-хан до сградата на папската нунциатура в Цариград,където на ауденция ги очаква Паоло Брунони – папският легат в Османската империя.Те искат да измолят от Светия престол поредната,вече четвърта уния за българите.

           Силно обезпокоен от демострацията е руският посланик в Цариград Алексей Лобанов-Ростовски,който предрича пред външния министър на Руската империя Александър Горчаков „тежки дни за православието“ с думите: „Много българи, съхранили вярност към източното православие, изглежда мислят вече за преход към католицизма, за да се избавят от ненавистта на Негово Светейшество.“( от Цариградският патриарх – бел.авт.) и добавя малко по-надолу в писмото си :  „Много поляци обикалят вилаетите Видин, Пловдив, Шумен, проповядвайки унията, събирайки петиции в този смисъл, убеждавайки с пари тези, които все още се колебаят. Техните усилия се увенчават с успех навсякъде, където жителите са готови на всичко, подтиквани от хищното и несправедливо гръцко духовенство. В местата, където населението твърдо отстоява своята вяра, те се стремят да привлекат на своя страна епископите.“

         От страниците на вестник  „България“ му приглася Драган Цанков сипейки дитирамби:„Денят 18 декемврий 1860 е най-благополучний ден от всичките, които преминахме, откак нашите майки са ни донесли на свят. Денят 18 декемврий ще е за нас първий народен празник“,

        Но в тези,изпълнени с напрежение дни,Цариградската уния е само едно пожелание. Тя все още е без духовен водач.И за да тушира скандалите и заплахите ,Драган Цанков набързо посочва Архиепископ Йосиф Соколски с думите : „Той е на 75 лазарника, изветрял е, ще стори, каквото му заръчат!“

       В края на м. март 1861 г. делегация начело с Драган Цанков  тръгва за Рим.На Архиепископ Соколски казват,че отиват при Папата,за да го направят патриарх,което естествено не отговаря на истината.Папа Пий ІХ организира пищна церемония в Сикстинската Капела на която ръкополага Йосиф „за апостолически викарий на българите,склонил глава пред престола му“, което е много,много далеч от Патриаршеското достойнство в църковната йерархия.  

          Първи в защита на Цариградската уния се намесват  арменците. Антоний Хасун е Патриарх на арменокатолиците, майстор на витиеватата изразност. С негова помощ е стъкмен документ за единение на българското племе с Римската католическа църква. Под диктовката на Хасун неудобното „католическа“ е заменено с „всеобща“ или „Римска“. Тази рожба на много баби наречена Цариградската уния, остава в историята като пример за всенародна манипулация в световни размери.

 

След него,и още преди да е изхъхнало мастилото на подписите под папската грамота, и Султан Абдул Меджид I признава новооглашения за „милетбашия“, тоест за „началник на българоуниатите“ Архиепископ Соколски. С този ход падишахът смята да разклати позициите на Русия като предводител на православието.Но тя светкавично реагира с ударен отряд  в състав Найден Геров, Тодор Бурмов и Петко Славейков. Тримата разработват план за неутрализиране на „опасния субект Соколски“. Изпълнител по  неутрализирането на субекта е Петко Славейков. В академичната „История на българите“ операцията  е описана така:

„Сладкодумецът Славейков го (Архиепископ Соколски – бел.авт.) прелъгва да вземе със себе си както султанския милетбашийски берат, така и папската архиепископска грамота и с каик го повежда да ги покажел уж на руския посланик. Вместо при посланика, комуто дядо Йосиф да се похвали, той го отвежда на намиращ се под пара руски морски съд, който веднага след това вдига котва и взема курс към Одеса.“

Това е краят на Цариградската уния.Архиепископ Йосиф Соколски умира в изгнание в Русия на 30 септември 1879 година.

           При тази ситуация изострена до крайност,която хвърля в противоборство българите един срещу друг,Драган Цанков също се отказва от унията през 1877 г.Това негово решение определено е удар за  Римо-Католическата Църква и Папа Пий ІХ. Следват поредица от неуспешни опити на Рим да бъде въздигнат нов йерарах ,но кризата е преодоляна едва след избора за Епископ  Рафаил Попов на 1 ноември 1865 г.За епископски център е определен  Одрин. Новият епископ развива енергична дейност и четири месеца по-късно,през м.април 1866 година предприема обширна обиколка в  Македония и в Тракия.Три години по-късно е поканен в Рим, за да вземе участие в заседанията на Първия Ватикански събор, който прокламира папската непогрешимост по въпросите на вярата.

       Според водещият изследовател за историята на българския католицизъм проф. д-р  на ист.н Светлозар Елдъров , „униатството е плод на борбата на българския народ през ХIХ в. за самостоятелна църква, национална йерархия и културна еманципация от елинизма“. И до днес малка общност,около 40 000 души се определят като униати или както е правилно да се наричат, католици от източен обред,за разлика от една друга част състояща се приблизително и тя от около 40 000,които се самоопределят като католици от западен обред.

        В България, дали поради омраза покълнала още по времето на Първия Вселенски Църковен събор в  гр. Никея,днес  наречен Изник,Република Турция,дали поради липса на знания,униатите се възприемат като сектанти,което не отговаря на истината. Българската Православна Църква под влиянието на Руската Православна Църква и днес продължава да твърди,че Католическата Църква се е отцепила от „правата вяра“. Всъщност ни предлага едно доста изкривено представяне на историята на Светата Христова Църква. А тя е една,започната в 33 г. от н.е.

         На 29 май 325 г. Император Константин Велики и Папа Силвестър свикват Първия Вселенски събор ,за да се справят с еретика Арий,да формулират Символа на вярата и да решат структурата на Христовата Църква.Теологичните спорове ескалират и от присъствуващите 318 отци,22 се самоопределят като православни и напускат срещата. И това е първото разделяне на Църквата на  две крила  в резултат на чисто догматични спорове.България няма представител на събора.Едва когато се започват преговорите за покръстването държавата ни попада в групата на православните,защото Византия е източноправославна.

           Към момента на покръстването съществуват реално два клона на Светата Христова Църква – Западен,който води началото си от 33 г. от н.е. и  Източен отделил се през 325 г. Около 610 г. Светата Христова Църква губи още около милион свои последователи,които населяват Северна Африка и Мала Азия.Христианските писания захранват с информация още една новопоявила се монотеистична религия – ислямът, който тръгва по свой напълно самостоятелен път,въпрки че приема и преработва базови текстове и герои от Стария завет,които нарича пророци.Личността на Иисус Христос присъства в Корана  под името Иса, а Света Дева Мария е получила името Фатима. Последното за сега разцепване на Светата Христова Църква става през 1529 г. в Германия.По време на Реформацията се отделя и четвъртия клон – този на протестантите. Или както неправилно ги наричаме евангелисти или евангелизатори.

           Изгубени между всички тези превъплащения са униатите.Те не населяват само България,но и Македония,Хърватия,Румъния,Русия,Армения.Тяхната обредна система не се различава от източноправославната. Разликата е в администрирането. Източно православните приемат върховенството на Патриара,а униатите на Папата. Когато по време на литургията повтарят след свещеника Символа на вярата източно православните в края на текста Казват  „Вярвам в една Свята Вселенска Съборна Църква….“ , а униатите „Вярвам в една Свята Католическа Апостолска Църква…“. Другите дребни разлики са в самата обредност – спазването на постите, миропомазанието,на каква възраст се дава причастие,кога се извършва кръщене,кога изповедта става задължителна,кога  отслужването на литургията се извършва на говоримия в страната език или в някои старообредни Църкви,като Арменската Православна например, на църковно-славянски или на латински в католическа Европа.

             Разбира се не е тук мястото да се водят сложни теологични спорове,които все още нямат решение,но важното е,че Светата Христова Църква повече от 3 века върви към обединение – бавно, с много сътресения и скандали,но двата най-стари нейни клона търсят допирни точки,дори и в различията си.Особен принос за това имат  двамата Папи- Йоан ХХІІІ,наричан „Българският папа“  и Йоан Павел ІІ,наричан „Славянският папа“ . А българският народ  продължава и до ден днешен „правда твой си ищи“ в религията,която изповядва.