Васил Левски и ямболци

Христина Женкова, РИМ- Ямбол 

Осъществявайки революционното си дело Апостолът Васил Левски се свързва с много хора, представители на различни обществени слоеве, които според разбиранията си, съзнанието и убежденията си дават своя принос за развитието на революционното движение.
В различни периоди от своя живот той работи заедно и с неколцина ямболци. Съвместно обогатяват своята дейност и си повлияват взаимно.

Васил Левски и Жельо войвода

Първата среща между двамата се осъществява през 1867г., в изпълнение плана на Раковски – чети сформирани извън пределите на българските земи да навлязат в българска територия и вдигнат народа на борба.
В Букурещ се взема решението за сформиране на чета начело с П. Хитов. Това събиране на хъшовете е в механата на Крум Страшний, на която присъства и Стефан Караджа, протича бурно и емоционално. Намерението на Хитов е знаменосец да е дядо Жельо. Раковски има друго виждане. Той вече е оценил качествата на Левски от Първата легия и налага него за знаменосец. Жельо е определен за подвойвода.
На 17 май / Спасов ден/ четата от около 30 души преминава Дунав при Тутракан. Тя трябва да пресече българско и в района на твърдишкия балкан да се слее с четата на Филип Тотю.
На българска територия Левски ще слезе в родния Карлово да се види с майка си, а Жельо войвода с няколко четници ще предприеме няколко разузнавателни акции.
Четата на Филип Тотю е разбита, Жельо донася на Хитов, че в Балкана има много войска и формацията фактически се разделя на две. Една част с Жельо войвода остава на територията на България за защита на населението между Сливен, Тополовград, Елхово и Грудово, а Хитов и Левски през Дряново и Габрово поемат към Влашко.
От това време е печата на четата „Народен български балкански”, който се съхранява в РИМ- Ямбол.
Тази чета е един от повратните моменти в идеологията на Апостола. На място той се убеждава,че народа не е готов за борба без предварителна подготовка.
Жельо войвода остава на старите си виждания за четничеството и на това ще е верен и в следващите десетилетия до смъртта си.

Левски и Стефан Караджа

Първата им среща е през 1862г. в Първата легия на Раковски. Бойното си кръщение и двамата получават в боя при Варош капия в Белград. Караджата прави впечатление на Левски като смел и дързък. Легията несъмнено е школа, както бойна, така и идеологическа и за двамата. Между тях се установяват другарски отношения.
След разтуряне на легията пътищата им се разделят. Сведенията са оскъдни. Караджата отива в Тулча и на няколко пъти е хайдутин в региона, за да премине през 1864г. окончателно във Влашко и да поеме пътя на професионалния борец за свобода.
Левски се връща в Карлово, хвърля расото и става учител във Войнягово.
През1864г. отново ще се срещнат, като участници в няколко малки наказателни чети, които по препоръка на Раковски навлизат в българско и действат в широк периметър от двете страни на Балкана. Левски се разболява и прякото общуване е ограничено. Но и за двамата това е обогатяване на революционния опит. Дори Караджата предлага на Раковски да се подготвят няколко способни младежи да организират народа на място. През 1867г. той ще опита да изгради няколко комитетски ядра.
През1867г. във Втората легия – отново се срещат. Боледуват и през 1868г. са в болница. Това е последната им среща. Левски обещава да се включва в акции на Караджата. Последният ще поеме пътя на безсмъртието заедно с Хаджи Димитър, а Апостола ще анализира досегашния си опит и ще тръгне в друга посока- комитетската мрежа и ще напише прословутото си писмо до П. Хитов, в което казва „ Ако спечеля, печеля за цял народ….”

Левски и Георги Дражев

Георги Дражев и неговите съратници Никола поп Иванов и Захари Величков са едни от последните българи, които виждат Апостола свободен.
През декември 1872г. в Сливен Дражев и Апостола се срещат и обсъждат идеята в Ямбол да се изгради революционен комитет. Левски дава инструкции за това и обещава да посети града.
В следващите дни събитията се развиват светкавично. Апостола е заловен съден и осъден на смърт.
Неговата смърт нанася съкрушителен удар на революционната борба, но ямболските младежи , рискувайки живота си, през април 1873г. основават Ямболския комитет, който продължава неговото дело.